Определение № 50670 от 15.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 389/2022 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника М. И. П., [населено място] чрез процесуален представител адв. В. В. Ч. срещу решение № 85 от 14.10.2021 г. по в. гр. дело № 295/2021 г. на Апелативен съд Бургас в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение № 29 от 19.02.2018 г. по т. дело № 421/2015 г. на Окръжен съд Бургас М. И. П. е осъден да заплати солидарно с Д. К. Т. и И. В. П. на „Юробанк България“ АД дължимите по договор за кредит за извършване на строеж/довършване на недвижим имот суми, както следва: 29 160,36 евро – просрочена главница, ведно със законната лихва, считано от депозиране на исковата молба - 11.08.2015 г. до окончателното изплащане; 1 174,68 евро - договорни лихви за периода от 08.08.2013 г. до 15.07.2015 г.; 236,60 евро - неизплатени банкови такси за периода от 08.06.2013 г. до 15.07.2015 г.; 136,80 лв. - обезщетение за разноски, представляващи заплатени нотариални такси; 10 843,49 лв. - разноски по делото за всички инстанции. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че въззивната инстанция при нарушение на чл. 266, ал. 1 ГПК е взела предвид несвоевременно представените доказателства, приложени към въззивната жалба – анекс от 15.03.2018 г. към договор за цесия, сключен на 03.10.2007 г. между „Бългериън Ритейл Сървисиз” АД и ищеца /предишно наименование „Българска пощенска банка“ АД/ и изрично потвърждение за извършени правни действия от страна на цесионера. Счита, че съдебният състав е нарушил и чл. 5, чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, тъй като не е разгледал и решил делото според точния смисъл и разум на закона, не е преценил правилно и по вътрешно убеждение доказателствата по делото и доводите на страните. Изразява становище, че при постановяване на решението си въззивният съд е допуснал грешки при прилагането на правилата на логическото мислене, на каузалните връзки между явленията, довели до неправилни фактически констатации и до неправилни правни изводи, които правели решението необосновано. Касаторът претендира присъждане на разноски, направени във всички съдебни производства. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и че решението е очевидно неправилно. Излага съображения, че въззивният съд не е следвало да взема предвид представените с въззивната жалба доказателства, тъй като са изготвени за нуждите на въззивното производство и нямат характер на новонастъпили факти, поради което правото на ищеца да се позове на чл. 266 ГПК е преклудирано. Ответникът „Юробанк България“ АД /ищец в първоинстанционното производство и въззивник във въззивното производство/ чрез процесуален представител адв. П. Р. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по съображения, изложени в представен в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор. Поддържа становище, че касаторът не е изложил доводи за поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, нито за наличието на неправилно формирана съдебна практика, нуждаеща се от промяна. Касационната жалба е редовнa - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните за допускане на касационно обжалване, приема следното: Въззивният съд е констатирал, че с договор за кредит за извършване на строеж/довършване на недвижим имот HL 19672 от 18.05.2007 г. „Българска Пощенска Банка“ АД /понастоящем с наименование „Юробанк България“ АД/ е предоставило на М. П., Д. Т., И. П. и И. П. кредит в размер 30 000 евро, на два транша - 18 000 евро на 08.06.2007 г. и 12 000 евро на 13.07.2007 г., с уговорка за издължаване за срок от 348 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка по кредита, във валутата, в която е разрешен кредитът, при посочени в договора параметри на възнаградителна лихва, такси и разноски по кредита. Приел е, че с договор за прехвърляне на вземания по договори за кредит на 03.10.2007 г. банката е прехвърлила своето вземане, ведно с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви на трето лице – „Бългериън Ритейл Сървисиз” АД, което дружество впоследствие с договор за прехвърляне на вземания по договори за кредит от 19.04.2013 г. е прехвърлило обратно на банката вземането от кредитополучателите, като били сключени и допълнителни споразумения по преоформяне на дълга. Съдебният състав е съпоставил първия договор за цесия от 03.10.2007 г. с договора за кредит за извършване на строеж/довършване на недвижим имот HL 19672 от 18.05.2007 г., анекса от 15.03.2018 г. към договора за цесия от 03.10.2007 г. и изричното потвърждение за извършени правни действия от страна на цесионера, отчел е отразените в договора за цесия номер, година на сключване, страни, валута, размер на дълга, срок на погасяване, т. е. индивидуализиращите го белези, и е заключил, че допуснатите в договора от 03.10.2007 г. неточности са технически и че са налице редовни цесии. Посочил е, че възможността за прехвърляне на вземането е предвидена в чл. 24 от договора за кредит за извършване на строеж/довършване на недвижим имот HL 19672 от 18.05.2007 г., без да е предпоставена от сбъдването на определено условие, както и че двата договора за прехвърляне на вземане от 03.10.2007 г. и 19.04.2013 г. са надлежно обявени на длъжниците на 20.02.2015 г. Въззивната инстанция е обсъдила допълнителните споразумения от 18.08.2010 г. и 30.08.2010 г. към договора за кредит, с които са преоформени задълженията, както и заключението на съдебно-икономическата експертиза /СИЕ/, и е установила, че по кредита е прилаган увеличен годишен лихвен процент /ГЛП/, като за различни периоди от време е бил в различен размер. По отношение на възраженията за нищожност на текстове от основния договор HL 19672 от 18.05.2007 г. съдебният състав е констатирал, че качеството на кредитополучателите като потребители е безспорно между страните. Приел е, че основанието за нищожност по чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ЗЗП е недоказано, тъй като в договора за кредит и допълнителните споразумения са отразени конкретни вписвания на задълженията на ответниците по исковата молба, съобразени с възможностите на кредитополучателите за погасяване, поради което същите са индивидуално договорени. Въззивният съд е направил извод за нищожност поради неравноправност на клаузите, предвидени в чл. 3, ал. 6 и чл. 6, ал. 3 от договора за кредит за извършване на строеж/довършване на недвижим имот HL 19672/18.05.2007 г. и чл. 6, ал. 2 от допълнителните споразумения, уреждащи едностранната промяна от страна на банката или цесионера на размера на възнаградителната лихва. Съдебният състав се е аргументирал с обстоятелството, че при промяна на базовия лихвен процент на банката потребителят е лишен от право на договаряне, новият размер става задължителен за него и погасяването на кредита продължава по новите условия; на потребителите не е предоставено правото да се откажат от договора по правилото на чл. 143, ал. 2, т. 12 ЗЗП, в редакцията, действала през периода 10.06.2006 г. - 01.08.2015 г.; подобна клауза не била включена нито в основния договор, нито в последвалите допълнителни споразумения, в които е била предвидена възможност за кредитополучателите да погасят предсрочно кредита, но не и да се откажат. Поради това и съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД въззивният съд е заключил, че при установяване на размера на дължимите суми са приложими правилата и размерите на посочения в договора от 18.05.2007 г. ГЛП и че възнаградителната лихва подлежи на изчисляване по този начин. Във връзка с установяване на предсрочната изискуемост на кредита съдебният състав е обсъдил основното и допълнителното заключения на СИЕ и въз основа на тях е приел, че за периода от сключване на договора до 26.02.2014 г. кредитополучателите са извършили плащания в размер на 15 761,48 евро, от които 14 315,60 евро са отразени като погасяване на лихви и 839,64 евро - погасяване на главница. Установил е, че при запазване на първоначално посочените в процесния договор за кредит условия, без съобразяване с допълнителните анекси общият размер на дължимата лихва към 15.07.2015 г. е 15 490,28 евро, от която сума е погасена общо сума в размер 14 315,60 евро; към 24.04.2015 г. непогасената главница е възлизала на 29 160,36 евро, а непогасената лихва - на 723,72 евро; общо за процесния период разликата като абсолютна сума между уговорените при сключване на договора анюитетни погасителни вноски, всяка в размер на 211,85 евро, и реално заплатените суми е в размер на 3 284,51 евро. След 26.02.2014 г. по кредита не са постъпвали суми, поради което към 24.04.2015 г. кредитополучателите са изпаднали в забава и банката е упражнила правото си да обяви целия кредит за предсрочно изискуем. По отношение на възражението за погасяване по давност на вноските за главницата и лихвите за периода преди 11.08.2010 г. въззивният съд е съобразил твърденията на страните /на „Юробанк България“ АД, че редовните плащания са преустановени, считано от 08.04.2013 г., и на кредитополучателите, че до 26.02.2014 г. са внасяли погасителни вноски/ и е приел, че към завеждането на исковата молба на 11.08.2015 г. не е изтекла тригодишна давност, нито петгодишната по отношение на вноските, дължими до 08.04.2013 г. Претенцията за такси, дължими по договора за кредит за периода 08.06.2013 г. - 15.07.2015 г. в размер 236,60 евро, е приета за основателна по съображения, че сумата не е заплатена, и неоснователност на възражението за нищожност на клаузата по чл. 12 от процесния договор за кредит поради липсата на доказателства за едностранно изменение на Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионите, които банката прилага при операциите си и липсата на данни за влошаване на положението на кредитополучателите и поставянето им в неравностойно положение. Относно претендираното обезщетение за връчване на уведомления и съобщения до длъжниците за извършените цесии и за настъпилата предсрочна изискуемост въззивният съд е приел, че събраните нотариални такси за връчване на уведомленията за извършени цесии не следва да бъдат възлагани на длъжниците, тъй като те са извършени по решение на банката и не са свързани с изпълнението или неизпълнението от страна на кредитополучателите на договорните им задължения. По същата причина е счел, че кредитополучателите следва да понесат само разноските за връчване на нотариалните покани, с които е обявена предсрочната изискуемост, в размер общо 136,80 лв. Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.1, 2 и 3 ГПК, а на основание чл. 280, ал. 2 ГПК – при вероятна нищожност или недопустимост на решението или когато то е очевидно неправилно. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, формирал е решаващата воля на съда и и е обусловил правните изводи по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. По смисъла на т. 1 от цитираното тълкувателно решение касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с въззивното решение. Без касаторът да постави този въпрос, обжалваният съдебен акт не може да бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд би могъл само да конкретизира, преформулира, уточни и квалифицира правния въпрос от значение за изхода на спора, но не изцяло да го изведе от посочените в касационната жалба факти и обстоятелства, или от релевираните доводи за неправилност на решението, или от посочената съдебна практика. Непосочването на релевантния правен въпрос е основание за недопускане на касационно обжалване, без ВКС да разглежда сочените допълнителни основания. В настоящия случай касаторът не е формулирал релевантни материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили решаващата воля на съда при постановяване на въззивното решение, за които твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Развитите оплаквания в касационната жалба и в изложението към нея представляват доводи за неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - пороци, относими към правилността на постановения съдебен акт, и са касационни основания по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Доводите на касатора, че въззивният съд в нарушение на чл. 5, чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 266 ГПК е взел предвид доказателства, представени с въззивната жалба, представляват оплаквания за неправилност, по които настоящият състав не може да се произнесе в производството по чл. 288 ГПК. Липсата на задължителната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да е необходимо ВКС да разглежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Дори и правен въпрос да бъде уточнен от направените оплаквания за неправилно приложение на правилата за преклузиите и за обсъждането на доказателствения материал, настоящият състав намира, че не е осъществена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В настоящия случай касаторът не сочи неправилна поради неточно тълкуване съдебна практика, която да се нуждае от промяна, нито поддържа настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съдебната практика, както и не обосновава непълнота, неяснота или противоречивост на законовите разпоредби. Поради това, че касаторът не е обосновал и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на това основание се явява неоснователен. По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, прелд. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, следва да се приеме, че постановеното от въззивния съд решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В конкретния случай касаторът е аргументирал очевидната неправилност на решението с доводи, идентични с оплакванията в касационната жалба за нарушения на съдопроизводствените правила и за необоснованост на изводите на въззивния съд, тъй като в нарушение на чл. 5, чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 266 ГПК същият е взел предвид преклудирани доказателства, представени с въззивната жалба. Тези изводи са обусловени от преценката на конкретни факти и доказателства по делото, поради което поддържаната евентуална неправилност на въззивното решение може да бъде констатирана само при произнасяне по основателността на касационната жалба, едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол, поради което преценката не може да бъде осъществена на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В рамките на правомощията по чл. 288 ГПК съставът на ВКС не констатира нито една от горепосочените хипотези на възможни проявни форми на очевидна неправилност, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответното дружество не се присъждат, тъй като не е направено искане и не са представени доказателства, че такива са направени за касационното производство. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение