Определение № 548 от 21.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 2776/2019 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца „Марил – 2010“ ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител адв. Г. Г., срещу решение № 136 от 12.06.2019г. по в. т. дело № 233/2018г. на Великотърновски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 56 от 11.04.2018г. по т. дело № 162/2016г. на Плевенски окръжен съд, търговски състав е отхвърлен предявеният от „Марил – 2010“ ЕООД против „Феникс Инверс“ ООД частичен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата 100 010 лв. от общо дължима сума в размер на 390 365 лв. като обезщетение за претърпени имуществени вреди, представляващи стойността на унищожен релсов път /ж. п. релси/, и „Марил – 2010“ ЕООД е осъдено да заплати на „Феникс Инверс“ ООД сумата 5 148,17 лв. - разноски за производството пред първа инстанция. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Счита за неправилен извода на съда за липса на предпоставките по чл. 49 ЗЗД. Според касатора налице са безспорни доказателства, че работниците на ответника са извършили демонтажа на действащия релсов път, с което са причинили имуществени вреди. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с твърдението, че съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: „Представените по делото писмени доказателства относно данни за факти и обстоятелства, които се съдържат в прокурорски преписки, и воденото досъдебно производство за същото противоправно деяние, между същите лица и допълват и изясняват факти, съставени от съответните оправомощени длъжностни лица, годни доказателствени средства ли са при разрешаване на въпроси за доказаност на противоправното деяние, авторството и причинно – следствената връзка между деянието и вредите?“. Според касатора правният въпрос е решен в противоречие с решение № 170 от 12.10.2016г. по гр. дело № 1952/2016г. на ВКС, ГК, III т. о. и решение № 265 от 10.09.2012г. по гр. дело № 703/2011г. на ВКС, ГК, IV г. о. Искането за допускане на касационно обжалване е обосновано и с твърдение за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Ответникът „Феникс Инверс“ ООД чрез процесуален представител адв. Е. И. П. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Третото лице помагач „Марица олио“ АД, [населено място] не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на данните по делото, приема следното: Касационната жалба е редовна от външна страна - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК. Въззивният съд е констатирал, че въз основа на Постановление за възлагане на недвижим имот от 15.03.2010г. по изп. дело № 38/2010г. на ЧСИ Т. К. ищецът „Марил – 2010“ ЕООД е придобил при извършена публична продан на имоти на длъжника „Газтрейд – Плевен“ ООД собствеността на недвижими имоти в [населено място], [община], ведно с находящите се в тях ж.п. линии. Приел е за безспорно установено, че на 26.07.2012г. в Районна прокуратура – Плевен в образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител за това, че в неустановен ден през периода 01.07.2012г. – 03.07.2012г. в землището на [населено място] са отнети чужди движими вещи /ж.п. линии/ от владението на „Марил – 2010“ ЕООД. Констатирал е липсата на твърдения от страните и доказателства, че извършителят на престъплението е установен по воденото досъдебно производство. Неоснователността на предявения иск въззивният съд е аргументирал с липсата на две от предпоставките на фактическия състав по чл. 49 ЗЗД – ответникът да е възложил извършването на работа и противоправното и виновно деяние да е извършено от работници на ответното дружество. След обсъждане на събраните по делото гласни доказателства /показанията на свидетелите Д. М. А., Т. Н. Ц., Д. Д., Ц. Ц., Т. И. и С. С./, писмените доказателства и заключенията на съдебно-икономическата експертиза решаващият съдебен състав е приел за недоказано изложеното в исковата молба твърдение, че управителят на „Феникс Инверс“ ООД е възложил на своите работници за периода 01.07.2012г. до 03.07.2012г. да отнемат чужди движими вещи – 1,5 км по дължина железопътни линии – имущество на обща стойност 20,500 т. Изтъкнал е, че разпитаните по делото работници на ответното дружество са установили, че през месец юни 2012г. са работили по извозването от „Марица олио“ АД до „Феникс Инверс“ ООД на метални отпадъци, включващи и ж.п. релси. Въззивният съд е приел още, че никой от разпитаните по делото свидетели не установява, че е видял работници на ответника да извършват демонтаж на намиращите се в имота на ищеца ж.п. релси, тяхното нарязване и извозване до „Феникс Инверс“ ООД. Изтъква, че свидетелите Т. И. и С. С. установяват наличието на активност в имота на „Марил – 2010“ ЕООД, но не и че тя се извършва от работниците на ответника. С оглед на това е приел за необоснован извода на първоинстанционния съд, направен в обратен смисъл, поради позоваването на образуваното досъдебно производство. Изрично е посочил, че материалите от досъдебното производство не могат да служат като доказателства в гражданския процес. С оглед извършената извънредна проверка във „Феникс Инверс“ ООД от експерт на РИОСВ на 31.07.2012г. и съставения Констативен протокол № УО–32–ДА решаващият съдебен състав е счел за недоказано обстоятелството, че намерените на площадката на ответника стоманени профили от ж. п. релси и подкранови релси с различни дължини от 20,5 т. са демонтирани и извозени от ж. п. релсовия път в имота на ищеца. Позовавайки се на показанията на свидетелите Д. А. и Т. Ц., е изтъкнал, че част от ж. п. релсите не са от ж. п. инфраструктурата, предвид наличието на остатъчен бетон. В подкрепа на направения извод за липса на доказателства, че намерените в ответника ж. п. релси са демонтирани и извозени от релсовия път в имота на ищеца, въззивният съд е изтъкнал невъзможността за позоваване на заключението на вещото лице, дадено в образуваното досъдебно производство. В тази връзка е приел, че в нарушение на съдопроизводствените правила и на принципа за непосредственост първоинстанционният съд е основал изводите си на това заключение, по задача, непоставена от съда. Като е обсъдил представените от ответника Рамков договор от 11.06.2012г. и две служебни бележки за изнасяне на материали от терена на „Марица олио“ АД в [населено място] в съвкупност със свидетелските показания на Д. Д., Ц. Ц. и С. С., въззивният съд е приел за установено, че работниците на ответното дружество са рязали и товарили метални отпадъци, включително и ж. п. релси, от площадката на „Марица олио“ АД. Изтъкнал е, че описаното от свидетеля С. за разчистване на базата на „Марица олио“ АД от струпани отпадъци кореспондира с установеното от свидетеля А., че в съхраняваните от ответника метални отпадъци е имало релси от подкранов път. В тази връзка е посочил, че такъв подкранов път е притежавало „Марица олио“ АД. Посочил е още, че Рамковият договор не е необходимо да съдържа конкретизация на вида на отпадъците и количествата. С оглед на тези съображения въззивният съд е заключил, че ответникът е изкупил от „Марица олио“ АД металните отпадъци по представените две служебни бележки. В допълнение е посочил, че издаденият за това сертификат за произход не е оспорен от ищеца. Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Посоченият от касатора в изложението процесуалноправен въпрос е релевантен, тъй като е от значение за спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като въпросът не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно трайната практика на ВКС, формирана с решение № 66 от 12.03.2015г. по гр .д. № 5839/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 43 от 16.04.2009г. по т. д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, II, т. о., решение № 43 от 15.03.2011г. по т. д. № 414/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 36 от 28.02.2012г. по т. д. № 319/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 29 от 14.05.2016г. по т. д. № 94/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 48 от 23.07.2020г. по т. д. № 199/2019г. на ВКС, ТК, I т. о. и други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, принципът на непосредственост не допуска решението на съда да се основава на свидетелски показания, събрани в друго производство, вкл. в досъдебно производство, на постановления на прокурора, други констатации и мнения на разследващите органи и др. Актовете на органите на досъдебното производство не се ползват с присъщата на присъдата обвързваща сила по чл. 222 ГПК /отм./, съответно чл. 300 ГПК/, и не могат да послужат като източник на доказателствени и правни изводи относно авторството на деянието, неговата противоправност и вината на дееца. Гражданският съд е задължен да се съобрази само с присъдата на наказателния съд и то по въпросите, изрично посочени в чл. 300 ГПК /извършено ли е деянието, неговата противоправност и вината на дееца/, като в тези случаи законодателят е ограничил приложението на принципите на непосредственост /чл. 11 ГПК/ и свободно формиране на вътрешното съдийско убеждение /чл. 12 ГПК/. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието, респ. деликта, следва да бъдат установени с допустимите доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело. С оглед принципа на непосредственост и равенство на страните в процеса, тези факти подлежат на доказване пред гражданския съд, независимо дали по отношение на същите са събрани доказателства в хода на досъдебното, респ. наказателното производство. В настоящия случай, въззивният съд точно е приложил закона и е постановил решение в съответствие с установената съдебна практика, като подробно е обсъдил доказателствата, събрани само в гражданското производство. Цитираните и приложени от касатора решение № 170 от 12.10.2016г. по гр. дело № 1952/2016г. на ВКС, ГК, III т. о. и решение № 265 от 10.09.2012г. по гр. дело № 703/2011г. на ВКС, ГК, IV г. о. не обуславят извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: В посочените решения е прието, че приобщените по гражданските дела прокурорски преписки, респективно водено досъдебно производство, следва да се ценят в гражданското производство заедно с всички доказателства по делото с оглед вида и естеството на съдържащите се в тях документи; съставените протоколи от други органи са надлежно доказателство за извършването на съответните признания; протоколите от разпитите на свидетели доказват единствено съществуването на свидетел, който има впечатления за правнорелевантните факти. По същество в посочените две решения на ВКС е даден отговор на въпроса относно доказателствената стойност на направено от страната извънсъдебно признание, съдържащо неизгодни за нея факти, какъвто не е настоящият случай. В конкретния случай при искането на ищеца в исковата молба за издаване на съдебно удостоверение, с което да се снабди от Окръжна прокуратура [населено място] с посочени страници, които се намират по досъдебното производство № 207/2012г., за да бъдат представени като доказателства по делото, липсва твърдение за вида и естеството на намиращите се в посочените страници документи, което е следвало да бъде направено, за да бъде извършена преценка от съда за евентуалната относимост, необходимост и допустимост на съответните доказателства. По делото са представени и приети постановления на Окръжна прокуратура Плевен за изпращане на досъдебното производство по компетентност, постановление на Апелативна прокуратура Велико Търново, постановление за спиране на досъдебното производство на Окръжна прокуратура Плевен, определение от 19.01.2016г. по чнд № 29/2016г. на Плевенски окръжен съд, наказателно отделение. Въззивният съд в съответствие с константната практика на ВКС е посочил, че материалите от досъдебното производство не могат да служат като доказателства в гражданския процес, и е изтъкнал невъзможността за позоваване на заключението на вещото лице, дадено в образуваното досъдебно производство. Що се отнася до поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното решение на Великотърновски апелативен съд не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание. Предвид изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Великотърновски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника направените от него разноски за касационното производство в размер 2 650 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение