Определение № 50087 от 10.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 366/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания „Уника“ АД, [населено място], и насрещна касационна жалба на Л. Н. Ц. и Н. Н. Ц., и двете от [населено място], срещу решение № 842/15.07.2021 г., постановено по в.гр.д.№ 2208/2020 г. от Софийски апелативен съд, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение от 15.04.2020 г. по гр.д.№ 9538/2018 г. на Софийски градски съд за осъждане на Застрахователна компания „Уника“ АД да заплати на Л. Н. Ц. и на Н. Н. Ц. суми от по 150000 лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на баща им Н. Ц., настъпила на 22.06.2016 г. на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./, ведно със законната лихва от 22.06.2016 г., а исковете до предявените размери от по 200000 лв. са отхвърлени. Касаторът Застрахователна компания „Уника“ АД обжалва решението в частта за уважаване на претенциите, като поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторите Л. Н. Ц. и Н. Н. Ц. обжалват с насрещната жалба решението в частта за отхвърляне на исковете по съображения за неправилност и заявяват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил за безспорно между страните, че бащата на ищците Л. Н. Ц. и Н. Н. Ц. – Н. Ц. е починал на 22.06.2016 г. при ПТП, настъпило между два автомобила „Шкода Ф.“, чийто водач Д. Д. Д. е имал задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в ответното дружество, и „Фолксваген Голф“, управляван от Д. И. А., в който е пътувал пострадалият. Образуваното наказателно производство срещу Д. Д. е прекратено на 12.03.2018 г. поради това, че деецът е починал. Спорният по делото фактически въпрос е за механизма на настъпване на ПТП, за установяването на който са събрани гласни доказателства и заключения на автотехнически експертизи. Произшествието е настъпило на автомагистрала № 51 „Александруполис – Орменио“, Гърция, по която в посока от Орестиада към Граничен пункт „Орменио“ се движи автомобилът „Шкода“, а в обратната посока – гръцки пикап с водач Х. Матусидис и зад него лекият автомобил „Фолксваген“. Преди да достигне до нивото на пикапа, по неизвестни причини, „Шкода“-та навлиза в насрещното платно за движение, успява да се размине с пикапа и предприема маневра за връщане в своето платно. В същото време „Фолксваген“-ът, който е на около 77 м. от мястото на удара, предприема спасителна маневра, като отклонява автомобила вляво и навлиза в платното за движение на „Шкода“-та. Между тях настъпва челен кос удар в предните леви части, като средните части на автомобилите се намират върху осевата линия, а задните им части, повече от „Фолксваген“-а - в неговото платно за движение. Отстоянието на „Фолксваген“-а от мястото на удара, когато възприема опасността, е по-малко от опасната му зона за спиране и той не е можел да предотврати ПТП чрез аварийно спиране, тъй като при всички варианти на определяне на скоростта му, опасната зона за спиране е над 77 м. Въззивният съд е изложил съображения, че водачът на лекия автомобил „Шкода“ е нарушил правилата за движение, като е навлязъл в насрещното платно при наличието на двойна непрекъсната линия, разделяща двете платна. Намирайки се в платното за насрещно движение на отстояние по-малко от опасната зона за спиране на насрещно движещия се лек автомобил „Фолксваген“, при време за реакция по-малка или равна на две секунди, водачът на автомобила „Шкода“ е принудил водача на автомобила „Фолксваген“ да предприеме спасителна маневра, която е била неадекватна и при нея „Фолксваген“-ът е навлязъл също в насрещното платно. Според решаващия състав началото на причинната връзка с последвалото ПТП е поставена от противоправното поведение на водача на лекия автомобил „Шкода“, а предприетите действия от водача на лекия автомобил „Фолксваген“ не прекъсват тази причинна връзка. Предприетата спасителна маневра не изключва виновното поведение на водача на автомобила „Фолксваген“, поради което ПТП е настъпило при независимо съизвършителство от двамата водачи, които отговарят солидарно за причинените вреди на увредените лица, съответно и техните застрахователи. При определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди съдът е съобразил близката родствена и емоционална връзка между починалия и неговите деца, които са разчитали на помощ и подкрепа, възрастта на пострадалия – 39 г. и на увредените – 6 г. и 14 г., както и икономическите условия в страната към момента на ПТП. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът Застрахователна компания „Уника“ АД поставя по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпросите: 1.“Следва ли водач на МПС да носи отговорност за реализирано ПТП, когато поради субективни причини не е възприел възникналата опасност?“; 2.“Може ли водач на МПС да бъде „принуден“ да извърши спасителна маневра от друг водач и имат ли значение неговите действия щом спасителната маневра се явява причина за настъпване на произшествието?“; 3. „При извършване на спасителна маневра, която е установена като неправомерна и единствено довела до настъпване на крайния резултат – сблъсък между две превозни средства, имат ли значение действията на другия участник в инцидента?“; 4.“Дължи ли се обезщетение за неимуществени вреди, които не са пряка и непосредствена последица от деянието?“; 5.“Кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?“, а по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпросите: 6.“Прекъсва ли причинно – следствената връзка при преустановяване на неправомерно поведение на водач на МПС?“ и 7.“Налице ли е независимо съизвършителство, когато и двамата водачи извършат нарушение на ЗДвП, но действията само на един от тях водят до реализиране на ПТП?“. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първите четири въпроса, въведени на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, и въпроси шести и седми, заявени по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, са свързани с мотивите на въззивния съд за предприета спасителна маневра от единия участник в ПТП и формирания извод за съизвършителство от двамата водачи на автомобили, които са от значение за поддържания от касатора довод, че презумпцията за вина на водача на лекия автомобил „Шкода“ – Д. Д. е опровергана. Според касатора вина за настъпване на ПТП има единствено водачът на лекия автомобил „Фолксваген“ – Д. А., поради което не следва да се ангажира неговата отговорност като застраховател на гражданската отговорност на водача Д. Д., управлявал автомобила „Шкода“. В изложението касаторът цитира практика на ВКС по наказателни дела, включително Тълкувателно решение № 106/31.10.1983 г. по н.д.№ 90/82 г. на ОСНК на ВКС по някои въпроси на спасителната маневра. По този въпрос са постановени и решения по реда на чл.290 ГПК от ВКС, ТК, като: решение № 60127/17.11.2021 г. по т.д.№ 1145/2020 г. на ІІ т.о. и решение № 60148/22.07.2022 г. по т.д.№ 1963/2020 г. на ІІ т.о. Насоките, възприети в практиката на ВКС, са, че спасителната маневра, като действия, които водачът на едно МПС извършва за изменение посоката на движението, не е правно регламентирана, а необходимостта от извършването на такава възниква при критична ситуация и има за цел да предотврати произшествие. Спасителната маневра е правомерна, когато водачът се намира в състояние на крайна необходимост – тя се предприема, за да се спасят животът и здравето на хора, като при извършване на деянието се уврежда имущество. Водачът не може да се позове на крайна необходимост, когато уврежда живота и здравето на хора. Спасителната маневра е неправомерна, когато водачът е нарушил правилата за движение и виновно се е поставил в положение да я извърши. В практиката на ВКС се тълкува правилото на чл.20, ал.2, пр.2 ЗДвП, че водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението, в смисъл, че при възникнала опасност за движението, водачът на МПС има единствено задължението да намали скоростта или да спре, като той няма задължение да завива наляво или надясно с оглед избягване на аварийната ситуация – решение № 234 от 07.07.2015 г. по н.д.№ 665/2015 г., възприето и в решение № 60148/22.07.2022 г. по т.д.№ 1963/2020 г. на ІІ т.о. Приема се, че при настъпила смърт, извършена „спасителната маневра“ (правно нерегламентирано изменение на посоката на движение в опасната зона на спиране) не води до отпадане на отговорността - Тълкувателно решение № 106 от 31.10.1983г. по н. д. № 90/1982г. на ОСНК на ВС. Предвид формираната практика на ВКС настоящият състав счита, че разрешаването на поставените въпроси не е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. От друга страна, в практиката на ВКС са дадени разяснения по тълкуването на закона, но конкретната преценка на фактите и обстоятелствата се извършва от решаващия съд за всеки отделен случай, поради което уеднаквяване на практиката на съдилищата, извън съществуващото тълкуване на законовите норми, не би могло да се направи. В решение № 29/30.03.2022 г. по н.д.№ 48/2022 г. на ВКС, ІІІ н.о. са коментирана вината и противоправното поведение на водачи на МПС при сходна на разглеждания спор фактическа обстановка. Прието е, че подсъдимият, който е загубил контрол върху управляваното превозно средство, е преминал от своята лента в тази за насрещно движение, с което е поставил началото на причинния процес, като до този момент водачът на насрещно движещото се средство го е управлявал правомерно. Реакцията на този водач – излизане от лентата си на движение и преминаване в насрещната, е преценена като несъответна на изискванията на закона, но психологически обяснима. Поведението на подсъдимия – рязко връщане обратно в лентата за движение, е негово действие, което е задълбочило опасността за движението. В конкретния случай обжалваното въззивно решение е постановено при преценка на относимите за отговорността на застрахователя факти и обстоятелства и без да е допуснато отклонение от практиката на ВКС. По петия въпрос за критериите за определяне на обезщетение за неимуществени вреди съществува задължителна съдебна практика, в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт – ППВС № 4/1968г. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са възрастта на увредения, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. Предвид преценката за липса на основания за допускане на касационно обжалване по жалбата на Застрахователна компания „Уника“ АД, насрещната касационна жалба не следва да се разглежда съгласно чл.287, ал.4 ГПК. По разноските. На основание чл.38, ал.2 ЗА на пълномощника на ответниците по първоначалната жалба следва да определи възнаграждение в размер на 8925 лв., платимо от касатора. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд