Определение № 439 от 29.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2628/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „УниКредит Булбанк” АД, [населено място] против решение № 5288 от 11.07.2019 г. по гр.д. № 15241/2017г. на Софийски градски съд. Ответниците по касация- П. П. П. и П. П. П., чрез пълномощника си – адв. В Волева са на становище, че не са налице предпоставките по чл.280,ал.1 ГПК, поради което обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, е поддържал основания по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. След като е разгледал накратко редица решения и определения на ВКС и СГС, обосновавайки противоречива практика на съдилищата, страната е поставила въпроса – „След отстраняването на действието на недействителните клаузи в общи условия, следва ли съдът да издири действителната воля на страните по смисъла на чл.20 ЗЗД като отчете взаимната връзка между съдържанието на договора и неразделните му части – погасителен план и анекс”. И „Допустимо ли е след обявяване на клауза от общи условия, предвиждаща повишаване на лихвата за недействителна, съдът да приеме за приложима намаляваща възнаградителна лихва, каквото намаляване не е предвидено в договора и общите условия”. По сочено основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, страната е развила общи оплаквания- че фиксираният лихвен процент задоволявал интересите и на двете страни, а от гледна точка на банката бил минимално приемлив. В тази връзка е поддържано, че точното приложение на закона „ предполагало отговор на следните въпроси” – „ Следва ли да се прилага погасителен план, неразделна част от договорна, съгласно чл.20а от ЗЗД след обявяване на клаузи в общи условия за нищожни”, „ Допустимо ли предвид формален характер на договора за банков кредит, след обявяване на клауза от общи условия за недействителни, съдът да приеме за приложима намаляваща възнаградителна лихва, каквото намаляване не е изрично предвидено в договора и общите условия”, „ Допустимо ли е разширяване въздействието на нищожността на клауза за увеличение на лихвата така че да последва намаляване на същата на непредвидено в договора основание”.Отново във връзка с основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, но този път във връзка с „ развитие на правото” след като е развил доводи по различното определяне от съдилищата на дължимост на лихва при сходни, според него, случаи, е поставен въпросът- „ Допустимо ли е поради различен подход при тълкуването на едни и същи договори съдилищата да достигат до различни правни изводи относно действителната воля на страните”. Касаторът е поддържал и основание по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. В тази връзка е направено общо оплакване за неправилност на изводите на състава, поради приетото от въззивния съд, че между старините е договорена променлива лихва представляваща сбор от променяем елемент – Юрибор и непроменяема надбавка, а действителната воля на страните, според касатора била друга да се запази непроменен процентът на лихвата независимо от променливата –индекса Юрибор. Касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване. Поставеният първи и втори въпроси не са релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, съобразно приетата дефинитивност на общото основание с ТР ОСГТК № 1 /09г. т.1, тъй като не са свързани с решаващите мотиви на състава, който е приел, че след установеност за недействителност поради неравноправност на основание чл.143 ЗЗП на клаузите от договора за кредит сключен между страните, установяващи възможност банката едностранно да променя лихвеният процент само при увеличение на БЛП/ в случая EURIBOR/, при това промяната се счита за автоматично установена без потребителя да има право да се откаже от договора, следва тези нищожни клаузи да бъдат заместени от императивните разпоредби на закона съобразно чл.26, ал.4 ЗЗД. Прието е, че в случая в чл.4 от договора е уговорено формирането на възнаградителната лихва като сбор от едномесечен EURIBOR и надбавка, която е фиксирана величина. Т.е. дължимата лихва след обявяване на процесните клаузи за нищожни следва да бъде формирана по този начин- като се отчете променливата БЛП за едномесечен период- както в нейното увеличаване, така и в нейното намаляване. Съдът е извършил преценка, че доколкото и двете величини са обективни и публично известни / като БЛП/ и фиксирани като надбавка, фактори, то и потребителя при подписването на договора е могъл да съобрази и да направи обективна преценка на икономическите последици от сделката. В тази връзка, след като съдът е приел изрично, че ясната и безпротиворечива воля на страните относно формиране на възнаградителната лихва следва да бъде съобразена при изчисляването й като дължима престация -цена за отпуснатия кредит, то и поставените въпроси не са релевантни, тъй като съставът не е подлагал на тълкуване приложените ясни клаузи от договора, а само е съобразил това, че БЛП – в случая EURIBOR следва да се отчита и при неговото намаляване, а не само в случаите на увеличаването му в какъвто смисъл клаузата, договаряща тази едностранна приложимост е била прогласена за нищожна като неравноправна. Извън това и допълнителния критерий не е съобразен с това, че определенията по чл.288 ГПК на ВКС не формират практика, поради което са и ирелевантни за посоченото допълнително основание, както и това, че приложените решения, свързани с тълкуването на договорите, доколкото такова не е било осъществявано във формата и обема третирани от тези актове, също са без правно значение като относима към случая практика. Не отговарят на критериите за въведено общо основание и поставените въпроси в хипотеза на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Доколкото тези въпроси формират в съдържателно отношение изразено несъгласие с постановения резултат, но не и с решаващите изводи на съда, който правно обосновано, а не само като твърдение е извел заместването на нищожните клаузи с договореното между страните, без да бъде видоизменено, а само съобразено като установяем индекс, чието развитие не е единствено възходящо, но и низходящо. Ирелевантен е въпросът съдържащ общо и изцяло теоретично изискване за това, че при тълкуването на едни и същ договор различните съдилища правели различни изводи. Такова сравнително изследване не е било предприето от решаващия състав, поради което и така поставения въпрос няма никаква връзка с правите изводи на състава,обусловили постановения резултат. Доколкото, в контекста на хипотеза на „развитие на правото” не е обсъждан правен проблем разрешен от състава, чрез приложението на конкретна правна норма, по чието тълкуване и прилагане съдилищата формират практика, която следва да бъде променена, поради конкретни и развити от страната причини / в какъвто смисъл липсва изложение/ оплакването за различните правни изводи по тълкуване на типови договори за банков кредит не може да обоснове нито релевантност на въпроса, нито релевантност на доводите по допълнителен критерий. Във връзка с липса на релевантно общо основание за допускане на касационно обжалване, следва да се приеме че страната не установява наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 -3 ГПК. Касаторът е поддържал и основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК, обосновано от него чрез възпроизвеждане на оплакванията за неправилност на акта, поради неправилно тълкуване на волята на страните. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, в случая, страната само е маркирала, без да изложи доводи свързани с някой от посочените критерии, като е развила общи оплаквания за неправилност, а не за очевидна неправилност. Или с това изложение, касаторът не обосновава извод за наличие предпоставки по чл.280, ал.2 пр. 3-то ГПК. Следователно, с оглед така депозираното изложение на касационните основания не следва да бъде допуснато касационно обжалване на акта на въззивния съд. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение