Определение № 1185 от 14.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3261/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. К. Д., подадена чрез адв.З. Й., против решение № 131 от 05.04.2023г., постановено по въззивно гр.дело № 113/2023г. на Окръжен съд-Стара Загора. С въззивното решение е потвърдено решение № 972/15.11.2022г. по гр.дело № 763/2022г. на РС-Стара Загора за осъждане на касатора да плати на А. Х. К. сумата 16 690 лева, представляваща получена без основание сума, ведно със законната лихва, считано от 24.02.2022г. до окончателното плащане. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, поради нарушения на материалния закон, на процесуалните правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроси, за които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практика на ВКС-решение № 33/03.04.2017г. по търг.дело № 61211/2016г. на ІV ГО, а именно: 1. Може ли да се иска връщане от кредитора на платеното от трето лице поради грешка, в случаите когато кредиторът се е лишил добросъвестно от документа и от обезпечението на задължението и срещу кого следва да бъде предявен иска в този случай от лицето, което е изпълнило задължението; 2. Наличието на договорно отношение между страните, изключва ли възможността извършеното от третото лице погасяване на задължението на длъжника към неговия кредитор да е станало поради грешка. Касаторът поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като съдът не е съобразил наличието на отрицателната предпоставка на чл.56 ЗЗД. Счита, че след като продавачът-ответник по делото, се е разпоредил с имота, добросъвестно се е лишил от обезпечението на задължението. Според жалбоподателя с уважаването на иска по чл.56 ЗЗД съдът лишава ответника от правото да получи договорената за имота цена, при изпълнено от негова страна задължение да прехвърли собствеността на купувача. В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответницата по касационната жалба А. Х. К., чрез адв.Ж. З., изразява становище за отсъствие на предпоставките за достъп до касация, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, намира по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Разгледан е иск, квалифициран от инстанциите по същество, като такъв по чл.56 ЗЗД. Ищцата претендира да бъде осъден ответникът да й плати сумата 16 690 лева, която тя на 13.12.2019г. поради грешка наредила по негова банкова сметка. Въззивният съд е приел, че релевантните факти са правилно установени от първоинстанционния съд, който направил и обосновани фактически изводи, поради което на основание чл.272 ГПК е препратил към тази част на мотивите на обжалваното пред него решение. От фактическа страна по делото е установено следното: на 13.12.2019г. ищцата К. превела по банков път по сметката на ответника Д. сумата 16 690 лева, с посочено основание в платежното нареждане „птичарник д-р 4797/2018г.“. Към датата на банковия превод ответникът бил собственик на птичарник в [населено място], общ. С. З.. На 03.11.2021г. с договор за покупко-продажба на недвижим имот, оформен в нот.акт № 95, т.ІV, рег. № 8829, нот.дело № 594 от 03.11.2021г. 2021г. на нотариус Р.Г. с рег. № *** на НК, Т. Д. и съпругата му П. Г. Г. продали на Й. П. Й. поземлен имот с площ 1 943 кв.м в [населено място], общ.Ст.Загора, заедно с построената в имота масивна стопанска сграда-птичарник с площ 440 кв.м за сумата 4 000 лева, която сума, според отразеното в нот.акт била платена напълно и в брой. Въззивният съд е обсъдил събраните в производството гласни доказателства и въз основа на тях е приел за установено и следното: към момента на извършване на плащането на процесната сума ищцата била в интимни отношения с Е. Й.-брат на Й. Й.-купувач по описаната сделка; двамата братя отглеждали животни в [населено място]; през 2018г. К. решила да се занимава също с животновъдство и искала да купи птичарник в селото. Й. Й. намерил подходящ птичарник, К. огледала имота, харесала го и решила да го купи. Ищцата не познавала продавача Т. Д. и никога не се била срещала с него. Й. Й. я уведомил, че има сключен предварителен договор за закупуването на птичарника и й предоставил данните от банковата сметка на Д., по която ищцата да преведе парите. К. извършила плащането, т.к. била уверена, че купува имота и ще бъде страна по договора за продажбата му. Самият Й. Й. сключил предварителен договор с продавача за птичарника с продажна цена 33 000 лева, т.к. му трябвало място, където да отглежда животните си. В края на 2019г. К. дала на Й. Й. паричен заем, който последният връщал на вноски по 300 лева (една за 297 лева), като за периода от 18.12.2019г. до 19.07.2021г. превел по банковите й сметки сумата 5 097 лева, с посочени основания в платежните нареждания „погасяване на кредит“, „вноска по кредит“ или „захранване на сметка“. При така установеното от фактическа страна въззивният съд е приел, че ищцата К. е платила поради грешка сумата 16 690 лева по сметката на ответника. За да обоснове този извод, съдът е съобразил, че между ищцата и ответника Т. Д. не е имало валидно правоотношение; ищцата не е имала и правен интерес да извърши плащането като изпълнение на задължението на Й. Й., т.к. не е знаела, че купувачът по предварителния договор, а впоследствие и по договора за покупко-продажба е Й., а не е тя. Плащането е извършила със съзнанието, че плаща частично цена по предварителен договор за закупуването на имота в качеството си на купувач. Във връзка с оплакването във въззивната жалба на ответника за допуснати съществени процесуални нарушения от първоинстанционния съд, съставът на ОС-Стара Загора е посочил, че районният съд е указал на ответника, че следва да докаже наличие на основание за задържане на платената от ищцата в негова полза сума, съответно, че е налице правен интерес за ищцата да извърши плащане. След доклада по делото, а и до приключване на съдебното дирене, процесуалният представител на ответника не е направил искане за допускане на писмено доказателство, поради което това негово процесуално право се е преклудирало. Направеното искане едва във фазата на устните състезания е неоснователно, поради което и първоинстанционният съд правилно е приел, че е процесуално недопустимо. За неоснователно е намерено и оплакването, че е налице нарушение на материалния закон поради наличието на доказано основание за извършения банков превод. Според съда, установените по делото факти доказват наличието на елементите от фактическия състав, уреждащ правото за връщане на платената по грешка сума. По изложените съображения въззивният съд е намерил иска за основателен. Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО намира, че атакуваното решение не следва да бъде допускано до касационен контрол. Поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК два въпроса не могат да обусловят селектирането на жалбата, тъй като са некоректно зададени и не кореспондират с данните по делото и с приетите от съда установени факти и обстоятелства, тоест по отношение на тях не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК. По делото не е установявано, нито въззивният съд е излагал мотиви, че кредиторът-ответник добросъвестно се е лишил от обезпечението на задължението, нито е приел, че е налице договорно отношение между страните по спора, каквито твърдения се съдържат в питанията. Напротив, съдът след анализ на ангажираните писмени и гласни доказателства е счел, че между ищцата и ответника не е налице облигационно правоотношение и че за ищцата липсва правен интерес да погасява чуждо задължение. Достигнал е до извода, че не е налице основание за имуществото разместване, тъй като ищцата е изпълнила чуждото задължение поради грешка, дължаща се на заблуждението, че изпълнява свое задължение към получателя. Не е осъществена и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Съдебната практика, а и правната теория са категорични в становището си, че в хипотезата на чл. 56 ЗЗД кредиторът е длъжен да върне полученото, когато то е дадено без основание от платеца защото последният не е длъжник, нямал е интерес от плащането, нито е бил обвързан. Платилият не е дал с намерение да изпълни чуждо (чл.73 и чл.74 ЗЗД), а свое несъществуващо задължение. Не се дължи връщане, в случаите в които макар платецът да е престирал защото е изпаднал в грешка, считайки задължението за свое (възможно е да е въведен в заблуждение), кредиторът добросъвестно (без да знае за грешката) се е лишил от документа-има се предвид връщане на документа, доказващ вземането (чл.77, ал.2 и чл.109 ЗЗД) или унищожаването му. Не се дължи връщане и в случаите, когато кредиторът се е лишил от обезпечението-напр. кредиторът е освободил поръчителите, върнал е заложената вещ, дал е съгласие за заличаване на ипотеката. В тези две хипотези платецът има право само да се суброгира в правата на кредитора срещу действителния длъжник. Суброгирането в правата на удовлетворения кредитор изключва правото на иск за връщане на платенто поради грешка, на основание чл.56 ЗЗД. В същия смисъл е и цитираното от касатора решение по т.д. № 61211/2016г. на IV ГО на ВКС, в което е тълкувана правната норма на чл.56 ЗЗД и съотношението й с тази на чл.59 ЗЗД. Според решението на ВКС чл. 56 ЗЗД има предвид хипотезата, когато дълг съществува и този който е получил плащането е действително кредитор, но този, който е платил не е длъжникът, т. е. това е случаят, когато някой е платил чужд дълг. Кредиторът не се е обогатил за сметка на друг. Той получава това, което има да взема, но го получава от някой, който не му го дължи. Разяснено е също, че за да бъде успешно проведен искът за връщане на недължимо платеното, необходимо е платецът да докаже, че е бил в грешка при плащането, както и да се установи, че кредиторът не се е лишил добросъвестно от документа или от обезпечението на задължението. В случая въззивният съд се е съобразил с тази практика, поради което не налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Твърдяната от касатора очевидна неправилност не се установява, тъй като обжалваното въззивно решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Разпореждането с имота от ответника в полза на третото за спора лице Й. Й. не може да се тълкува като действие, представляващо добросъвестно лишаване на кредитора от обезпечението по смисъла на чл. 56 ЗЗД, каквито доводи излага касатора. Действително както се сочи в изложението, с влизане в сила на решението по процесния спор продавачът на имота-ответникът Т. К. Д., ще следва да се лиши от платената от ищцата поради грешка продажна цена. За него обаче възниква правната възможност да претендира по съдебен ред разваляне на договора за покупко-продажба, поради неизпълнение на задължението на купувача. Всичко това обаче, както и поддържаните доводи в тази връзка не могат да обосноват наличието на соченото самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване. Предвид изложеното касационно обжалване на въззивното решение на ОС-Стара Загора не може да бъде допуснато. При този изход на делото касаторът следва да бъде осъден да плати на ответницата в касационното производство сторените разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер 2 500 лева. Така мотивиран Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО