Определение № 3515 от 14.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4285/2023 г.

и

от чл. 10 ЗОДОВ, изменяйки точния замисъл на закона, приет от законодателя; 3/ Какъв е точният смисъл на закона в частта му на

и

в чл. 10 ЗОДОВ и как трябва да се прилага той от долните на ВКС съдилища, с оглед произнасянията им и 5/ Дали т.нар. облекчен ред от ЕСПЧ като изискване към държавата/законодателя за приемане на ЗОДОВ е приложим и към/за изричното произнасяне на законодателя в чл. 10 ЗОДОВ, където липсва присъждане на разноски за юрисконсулта на ответника при прекратяване на производството поради недопустимост. Бланкетно се поддържа и наличието на допълнителния критерий на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се твърди, че въпросите са от значение за развитието на правото. Твърди се, че е налице противоречива практика на съдилищата, като не е необходимо практиката да е многобройна, а може да е и само един акт, както е в настоящия случай – обжалваното определение на САС. Поддържа се наличието и на основания по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на определението и вероятна недопустимост на същото. В срока за отговор насрещната страна – Агенция за публичните предприятия и контрол, чрез юрк. Ш., е изложила становище, че не са налице сочените в частната касационна жалба основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281, т.2 и т.3 ГПК. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, подадена от процесуално легитимирана страна и е допустима по смисъла на чл.274, ал.3, т.2 и на ал.4 ГПК. За да потвърди определението на първоинстанционния съд, с което на основание чл. 78, ал. 4 и 8 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение, въззивният съд е приел за неоснователни доводите на жалбоподателя за недължимост на присъдените разноски за юрисконсултско възнаграждение и искането му за намаляване на размера на присъдените разноски. От всички пространно изложени в жалбата доводи, въззивният съд е приел за относимо към въпроса за дължимостта на разноските единствено възражението, че специалните разпоредби на чл. 10 ЗОДОВ не предвиждат хипотеза на присъждане на разноски на ответника при прекратяване на делото поради недопустимост на иска. Сочи се, че останалите доводи са неотносими към този въпрос, поради което и въззивният съд не е обсъждал същите. Въззивният съд е разяснил, че по общите правила на чл. 78 ГПК ответникът има право на присъждане на разноски, ако: 1) искът е отхвърлен изцяло или частично – съразмерно на отхвърлената част от иска / чл. 78, ал. 3 ГПК /; 2) искът е уважен, но ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска / чл. 78, ал. 2 ГПК /; 3) производството е изцяло или частично прекратено – съразмерно на прекратената част / чл. 78, ал. 4 ГПК /. Прието е, че в чл. 10 ЗОДОВ са установени специални правила за отговорността за разноски по делата по този закон, каквото е и настоящото, като тези специални правила се отклоняват само частично от общия режим и по-конкретно - отклонението касае хипотезата на частично уважен иск, частично прекратен иск и е приложимо само спрямо част от перата за разноски – за такси, вещи лица и др., но не и за разходи за адвокат или юрисконсулт/. При частично уважен иск се предвижда, че посочените пера за разноски се присъждат на ищеца изцяло, а не съразмерно на уважения иск, съответно – чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ. При частично прекратено производство по иска пък се предвижда, че ответникът няма право на присъждане на разноски – по аргумент от противното от изр. 2 на ал. 2 на чл. 10. Приема се, че във всичко останало режимът на разноските по чл. 10 ЗОДОВ е аналогичен на този по чл. 78 ГПК. Посочено е, че при цялостно прекратяване на производството, независимо от основанието за прекратяване, ищецът отговаря за заплащане на разноските на ищеца, което се извлича от разпоредбата на чл. 10, ал. 2, изр. 2 ЗОДОВ, предвиждаща, че разноските се заплащат от ищеца изцяло и при оттегляне на иска, или при отказ от иска. Прието е, че при цялостно прекратяване на производството поради недопустимост на иска, ищецът отговоря за заплащане на разноските на ответника. Обхватът на тези разноски включва както разноски за процесуално представителство /за адвокат или юрисконсулт/, така и други разноски по производство – напр. за съдебна експертиза, свидетели и др. Въззивният съд не е споделил тезата на жалбоподателя, че разноски за юрисконсулт се дължат само при произнасяне по същество на иска предвид ал. 4 на чл. 10 ЗОДОВ. Разяснено е, че смисълът на ал. 4 е да установи правилото за съразмерно присъждане на тези разноски според отхвърлената част от иска, за разлика от правилото на ал. 3, изр. 1. Подчертано е, че в нито един аспект ал. 4 не дерогира ал. 2 относно разноските при цялостно прекратяване на производството, нито пък има отношение към обхвата на тези разноски. Доколкото в конкретния случай исковото производство е изцяло прекратено поради недопустимост на иска, на основание чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ ищецът дължи направените от ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение. Ирелевантно за дължимостта на същото е кога е било прекратено производството /преди или след връчване на преписа по исковата молба на ответника, тъй като пропускът на съда да прекрати производството в по-ранен момент не може да доведе до лишаване на ответника от правото му на разноски. Относно довода, че съдът не се е произнесъл по искането на ищеца за освобождаване от такси и разноски по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК, въззивният съд е посочил, че това обстоятелство е от значение само за дължимите към държавата разноски, но е без значение за дължимите към насрещната страна разноски. От отговорността за разноски към другата страна съдът не може да освобождава и те са дължими винаги, доколкото отговорността за разноски е деликтна и обективна. Разяснено е, че по аргумент от чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ размерът на юрисконсултското възнаграждение не може да е по-голям от този, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ, т. е. този по Наредбата за заплащането на правната помощ. В чл. 25 същата предвижда, че за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 лв. до 360 лв., като за защита по дела с материален интерес над 10 000 лв. може да бъде увеличено с 50 %, т.е. до 540 лв. максимум. Доколкото настоящото дело е с материален интерес над 10 000 лв. /255 000,18 лв./, то попада в обхвата на чл. 25, ал. 2 НЗПП. Първоинстанционният съд е присъдил сумата 200 лв., което е над два пъти по-малко от максимума, поради което за неоснователно е прието и искането на жалбоподателя за намаляване на тази сума, още повече предвид фактическата и правна сложност на спора и обема от извършените от ответника процесуални действия по делото. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното определение, като съображенията за това са следните: