Определение № 347 от 10.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 687/2020 г.

Производството е с правно основание чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. В. Б. срещу въззивно решение № 313 от 04.12.2019 г. по възз. гр. д. № 371 /2019 г. на Кюстендилски окръжен съд, с което е отменено решение № 514 от 07.06.2019 г., по гр.д. 2067 /2018 г. по описа на Кюстендилски районен съд и вместо него е постановено друго, с което е уважен предявеният от М. И. Г. срещу жалбоподателката С. В. Б. иск с правно основание чл.54,ал.2 ЗКИР за признаване за установено по отношение на жалбоподателката, че ищцата е собственик на поземлен имот с площ от 603 кв.м., неправилно заснет в КККР на [населено място] като самостоятелен поземлен имот с идентификатор .........., вместо като част от поземлен имот с идентификатор .........., находящ се в [населено място], обл. К., които имоти са отразени на комбинирана скица Приложение № 1 от заключение вх. № 6571 /25.09.2019 г. (лист 19 от делото), която приподписана от съдебния състав е неразделна част от решението. Жалбоподателката твърди, че обжалваното решение е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу. Насрещната страна М. И. Г. оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по установителен иск за право на собственост върху недвижим имот, за който в чл.280,ал.3 ГПК не е предвидено ограничение за касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение по иска срещу жалбоподателя с правно основание чл.54,ал.2 ЗКИР въззивният съд е приел за установено следното: Въззивният съд е приел, че спорът е за собственост на имот с идентификатор ..........., който погрешно е заснет като отделен, самостоятелен имот, собственост на ответницата, вместо в един поземлен имот с площ от 7 103 кв.м., собственост на ищцата, заснет като ПИ с идентификатор ........... Ищцата твърди, че е придобила имота чрез покупко-продажба през 2007 г. от собственици, чиято собственост е възстановена с Решение № 26 от 12.06.1997 г. на ПК [населено място] и впоследствие е предприела действия по обединяване на част от имотите си. Ответницата се позовава на изкупуването на процесния имот по реда на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, във връзка с предоставено й право на ползване по реда на ПМС № 1 съгласно удостоверение № 90 от 15.07.1982 г. Имотът попада в зона за предоставяне на земеделски земи по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ и е частично и непълно застроен (излети са бетонови основи без да има изградена до покрив сграда). Налице е конкуренция на права – за ищцата от транслативната сделка на земеделска земя, а за ответницата от административен акт по смисъла на § 4 к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Въззивният съд приема, че при спорове между реституиран собственик и ползвател на земеделски земи, последният не може да оспорва материалната законосъобразност на решението по чл.14 ЗСПЗЗ за възстановяване на правото на собственост, а следва да установи наличието на предпоставките на §4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, тъй като само в тази хипотеза може да легитимира права върху имота. Въззивният съд, въз основа на анализ на събраните доказателства, е приел за основателен довода, че ищцата е доказала валидно приключила реституционна процедура за процесния имот в лицето на нейните прехвърлители. Въззивният съд е приел, че постановеното през 1997 г. решение на ПК в полза на прехвърлителите на ищцата е породило своето конститутивно действие и реституционният ефект по отношение на процесния имот е настъпил. Това решение е постановено преди изменението на § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ от 30.07.1999 г. (при действието на първоначалната редакция на разпоредбата) и има конститутивно действие, тъй като в него имотът е достатъчно индивидуализиран. Ищцата е оспорила законосъобразността на заповедта, с която ответницата е призната за собственик на имота, предоставен и за ползване и по делото е установено, че имотът към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ - 01.03.1991 г. не е застроен със сграда по смисъла на § 1в,ал.3 ППЗСПЗЗ. Понятието сграда е изяснено съобразно приетото с ТР № 2 /13.09.2011 г. по т.д. № 2 /2011 г. на ОСГК на ВКС. От заключението на вещото лице е установено, че върху имота е налице незавършен строеж, тъй като на място са излети единствено бетонови основи, без да има изградена сграда до покрив. При липсата на една от кумулативните предпоставки за възникване на правото на изкупуване, предвидено в § 4а,ал.1 ПЗР на ЗСПЗЗ, същото не е могло да се трансформира в право на собственост, тъй като правото на ползване е прекратено на основание § 4,ал.1 от ПЗР на ЗСПЗЗ и спрямо ищцата, ответницата упражнява фактическа власт върху процесния имот без правно основание. За неоснователно е прието възражението на ответницата, въведено в условията на евентуалност, за придобиване на процесния имот по давност с начален период 04.09.2009 г. (датата на влизане в сила на заповедта) до предявяване на иска – 16.10.2018 г., тъй като не е придобила права от реституиран собственик, а по силата на административна процедура, не се касае за порок на формата, а за липса на елемент от фактическия състав по придобиването. Изводите на въззивния съд са, че владението не е добросъвестно. Въззивният съд е заключил, че собственик на процесния имот е ищцата и е налице грешка при заснемане на процесния имот в кадастралната карта на [населено място]. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: В изложението си за допускане на касационно обжалване жалбоподателката извежда правни въпроси: · Длъжен ли е въззивният съд да събере относимите доказателства по делото, когато не е направено оплакване във въззивната жалба за допуснато от първоинстанционния съд съществено нарушение на процесуалните правила, както и не е направено искане за събиране на доказателства, без жалбоподателката да е изложила и обосновала причините, поради което не е сторила това? Жалбоподателката твърди, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР № 1 /2013 г. по т.д. № 1 /2013 г. ОСГТК, решение № 252 от 04.09.2012 г. по гр.д. № 629 /2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 79 от 03.02.2010г. по гр.д. № 56 /2010 г. на ВКС, IV г.о. Въпросът е поставен във връзка с довода на жалбоподателката, че въззивният съд е назначил съдебно – техническа експертиза и приел писмени доказателства, които жалбоподателката – ищца не е поискала в първоинстанционното производство. Настоящият съдебен състав намира, че въпросът е обуславящ, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие, а в точно съответствие с т.1,т.2 и т.3 от цитираното ТР № 1 /09.12.2013 г. по т.д. № 1 /2013 г. ОСГТК, на което въззивният съд се е позовал в своето мотивирано определение, с което тълкувателно решение е уеднаквена практиката (то е постановено след другите две посочени решения на ВКС) и съгласно което въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които служебно се събират от съда, когато тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивни материалноправни норми, каквито са обсъдените норми на ЗСПЗЗ и ЗКИР. · Как се преценява дали решение на поземлената комисия, постановено в първоначалната редакция на § 4к ПЗР на ЗСПЗЗ (преди изменението с ДВ бр. 68 от 30.07.1999 г.) има конститутивно или декларативно действие и при възстановяване на правото на собственост върху имот в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ с решение на поземлената комисия, постановено преди изменението с ДВ бр. 68 от 30.07.1999 г., има ли правно значение обстоятелството, че имота не е индивидуализиран с тъй наречените помощни кадастрални планове, а с план за земеразделяне, както и че имота не е нанесен в плана на новообразуваните имоти? Жалбоподателката твърди, че този въпрос е разрешен в противоречие с приетото в практиката на ВКС, отразена в решение № 262 от 13.07.2012 г. по гр.д. № 944 /2011 г., решение № 588 от 29.06.2010 г. по гр.д. № 1350 /2009 г., решение № 116 от 08.07.2016 г. по гр.д. № 5941 /2015 г., които не представя. Въпросът е обуславящ, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с приетото в решенията, че в издадените преди 30.07.1999 г. решения на ПК имотите трябва да бъдат индивидуализирани по граници и местонахождение (по начин, позволяващ да се установи точно кой е имотът), каквато е индивидуализацията и по плановете за земеразделяне: В решение № 262 от 13.07.2012 г. по гр.д. № 944 /2011 г., на I г.о. на ВКС, е прието, че: решенията на ПК (ОСЗ), с които се възстановяват земи в терени по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ имат конститутивно действие, ако са издадени преди изменението на чл.14,ал.1,т.3 ЗСПЗЗ (ДВ бр. 68 от 30.07.1999 г.) (както е в случая), тези решения възстановяват правото на собственост в реални граници, които следва да бъдат определени в решението. Наличието на конститутивно действие на решенията на поземлените комисии, издадени до изменението на чл.14, ал.1, т.3 ЗСПЗЗ, се приема и в задължителната практика на ВКС по чл.290 от ГПК – решение №588 от 29.06.2010г. по гр.д.№1350 /09г. на ВКС, І г.о. (второто посочено от жалбоподателката). В решение № 116 от 08.07.2016 г. по гр.д. № 5941 /2015 г. на I г.о. на ВКС, е прието, че: съгласно практиката на ВКС, ако земеделският имот е възстановен с решение на поземлената комисия, издадено преди изменението на чл.14,ал.1,т.3 ЗСПЗЗ (ДВ бр.68 /99 г.), това решение има конститутивно действие и собствеността се счита възстановена, ако имотът е индивидуализиран по граници и местонахождение. В обсъденото решение на ПК К. от 1997 г. имотите са индивидуализирани по план за земеразделяне и посочване на номерата на съседни имоти, а в посочените решения на ВКС не е прието, че такава индивидуализация не е достатъчна. · От кой момент ползвателите на имоти, предоставени им на основание актове по § 63 от ПЗР на ЗСПЗЗ, които държат същите, могат да ги владеят за себе си и да ги придобият по давност, дали след влязъл в сила план на новобразуваните имоти, където имота е индивидуализиран или след трансформиране правото на ползване в правото на собственост? Въпросът е свързан с довод, че жалбоподателката е владяла имота повече от 10 години и го е придобила по давност. Жалбоподателката твърди, че въпросът има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Въпросът не е обуславящ, тъй като жалбоподателката не се е позовала на владение, продължило 10 години. По-конкретно: Първата част от въпроса не е обуславяща. Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, наведеното при условие на евентуалност възражение за придобивна давност е с посочен начален момент 04.09.2009 г. – датата на влизане в сила на заповедта (а не датата на влизане в сила на план на новообразуваните имоти), а исковата молба е подадена на 16.10.2018 г. (по-малко от 10 години след първата дата). Видно от отговора на исковата молба (л.37,стр.2) жалбоподателката е посочила като начало на давностното си владение датата 04.09.2009 г. (датата на влизане в сила на издадената в нейна полза заповед № РД – 00-1296/29.07.2009 г., но се е позовала на разпоредбата на чл.79,ал.2 ЗС, като е твърдяла, че е била добросъвестен владелец. Втората част на въпроса също не е обуславяща, доколкото от посочената от жалбоподателката начална дата (04.09.2009 г.) до датата на предявяването на иска (16.10.2018 г.) не е изтекъл 10 годишен период от време. Следователно правният въпрос не е обуславящ, не е свързан с наведеното възражение за придобивна давност. При така наведеното и разгледано възражение за придобивна давност обуславящият въпрос е дали жалбоподателката е била добросъвестен владелец (доколкото не се позовава на владение, продължило 10 години), видно от изложеното за мотивите му, въззивният съд се е произнесъл мотивирано по този въпрос, но такъв въпрос не е изведен и за него не е обосновано допълнително основание по чл.280,ал.1 ГПК. Поради изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство жалбоподателката няма право на разноски. Искането на насрещната страна за заплащане на направените разноски за процесуално представителство в размер на 500 лева е доказано с представения договор за процесуално представителство, в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата. Воден от изложеното, съдът