Определение № 744 от 04.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2141/2020 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от К. П. Н. и Д. Ц. З., действащи чрез адвокат И. К., срещу въззивно решение № 106/21.10.2019 г., постановено от Варненски апелативен съд по въззивно гр.д. № 459/2016 г. С частна касационна жалба вх. № 1735/24.02.2020 г. решението е обжалвано и в частта, с която въззивният съд е потвърдил решение № 879/29.06.2016 г. (определение по своя характер), постановено по реда на чл. 248 ГПК от първостепенния Варненски окръжен съд по гр.д. № 1486/2014 г. Частната касационна жалба е образувана в частно гражданско дело № 2140/2020 г. Делото е присъединено за общо разглеждане с гражданско дело № 2141/2020 г., под общ номер. Жалбите са допустими, подадени в срок, от легитимирани страни, срещу подлежащи на обжалване съдебни актове. Приложени са изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По касационната жалба: Касаторите К. П. Н. и Д. Ц. З. излагат доводи за недопустимост на решението – постановено по нередовна искова молба, оставена без движение от първоначално сезирания съд, с непоследвало в срок изпълнение, а едва след ново указание на съда. Поддържат и неправилност на обжалвания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна Л. Ж. Д., чрез адвокат Н. Г., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В евентуалност развива съображения за неоснователност на касационната жалба. Адвокат Г. е назначена за процесуален представител на Л. Д. по предоставена ѝ правна помощ (не е особен представител, както неточно по делото, включително от самия адвокат, е квалифицирано назначаването; случаите на особено процесуално представителство са по чл. 29, ал. 2, 3 и 4 ГПК и по чл. 47, ал. 6 ГПК, като редът за определяне и назначаване на особен представител се различава от този на предоставена правна помощ по чл. 94 ГПК). По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Варненски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Варненски окръжен съд, развалил до 5/6 ид.ч. договорът, с който Ж. Д. Д. е прехвърлил на К. П. Н. срещу поето задължение за издръжка и гледане свой недвижим имот, описан в нотариален акт № 10/2005 г., том I, вх. рег. № 188 на нотариус Г. И., рег. № 213 към НК, с район на действие РС – Варна, на осн. чл. 87, ал. 3 ЗЗД, по иска, предявен Л. Ж. Д. против К. П. Н. и Д. Ц. З.. Присъдил разноски в полза на ищеца и намерил, че първостепеният съд правилно се е произнесъл относно разноските, сторени в първа инстанция по реда на чл. 248 ГПК. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че Л. Ж. Д. е наследник по закон на Ж. Д. Д.. Последният бил собственик на 5/6 ид. ч. от недвижим имот – апартамент с идентификатор /№/, находящ се в [населено място], [жк], [жилищен адрес]0, които прехвърлил приживе с нотариален акт от 24.01.2005 г. на К. П. Н., по време на брака ѝ с другия ответник – Д. З., срещу поето задължение да поеме гледането и издръжката на Ж. Д., като му осигури спокоен и нормален живот, какъвто е водил до момента на изповядване на сделката, докато е жив. Прехвърлителят Ж. Д. починал на 27.06.2010 г. Съдът приел, че в процесния апартамент, след 2004 г., с Ж. Д. заживял и ответникът Д. З., а след това – и ответницата К. Н.. Съдът приел, че здравословното състояние на прехвърлителя се е влошило в началото на 2009 г., когато той е заболял от пневмония и хипертонична болест на сърцето. Въпреки проведеното болнично лечение, последващото лечение в домашни условия било несистемно и епизодично, довело до последващи съдови усложнения и до смъртта му през 2010 г. През последните месеци храната за Ж. Д., като социално слаб, била осигурявана от социалните служби, въпреки задължението на приобретателите по договора за осигуряване на прехраната му. Установени са изключително лоши хигиенни условия в обитаваното от него жилище, след като здравето му се влошило – разнасяло се зловоние, жилището било неотоплено. След като страните не са уговорили ограничения в обема на дължимата издръжка и грижи, приобретателят по алеаторния договор дължи цялата необходима издръжка и всички грижи – храна, режийни разноски, дрехи, грижи за здравето и други – според нуждата на прехвърлителя и без оглед на възможността му да се издържа сам от имуществото си. От началото на 2009 г., до смъртта на праводателя, приобретателят по договора не е изпълнявал задълженията си по него. Съдът посочил още, че предвид липсата на съгласие грижите за гледане да се упражняват от трето лице, част от неизпълнението е и фактът, че за известно време за прехвърлителя се грижело „наето чуждо момче“. Предвид личният елемент на задължението за издръжка и гледане, кредиторът не е длъжен да приеме изпълнение, предоставено му от трето лице, ако това не е уговорено между страните. В изложението към касационната жалба касаторите възпроизвеждат по същество касационните оплаквания – касационни доводи по чл. 281 ГПК. Твърдят основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с възпроизвеждане на касационите доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение. Формулират правни въпроси във връзка с тази първа част от изложението, но с тях обосновават хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като всъщност поддържат, че въззивния съд се е произнесъл в противоречие именно на посочена от тях съдебна практика, която явно приемат за правилна. В същото време искат допускане на касационно обжалване по формулираните въпроси, с оглед точното приложение на закона, както и за развитие на правото. Касационната инстанция, намира, че искането е по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (съдът сам квалифицира исканията на страните), по следните правни въпроси, поставени от касаторите: „приема ли се недопустимо и ако не, като какво се приема решение, по което е постановен съдебен акт при условие, че съдът не е прекратил съдебното производство с определение, въпреки че страна не е изпълнила в законоустановения или определен от съда срок разпореждане по без движение по делото или впоследствие съдът може да санира нейното неизпълнение с предоставяне на нов срок и в резултат на изпълнение да постанови съдебен акт; при сделка за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издръжка, при условие, че приживе прехвърлителят не е завеждал иск за развалянето й и не е заявявал претенции за липса на грижи от страна на приобретателите лично или чрез осигурен от тях кратковременен асистент, полагащ грижи по договора за прехвърляне срещу гледане и издръжка, възможно ли е завеждащ такъв иск след смъртта на прехвърлителя негов наследник тепърва да навежда твърдения за липса на съгласие от страна на починалия прехвърлител, че грижите за кратковременен период /три месеца от общо пет години/ не са предоставяни лично от приобретателите по договора, а чрез нает от тях професионален асистент, за което прехвърлителят не бил давал изрично съгласие по твърдение на наследника – ищец в отличие от твърденията на приобретателите, че такова съгласие е било налице, видно и от липсата на устни или писмени претенции или подаване на иск за разваляне на прехвърлянето срещу гледане и издръжка от страна на прехвърлителя“. Първият правен въпрос (процесуален) е свързан с тълкуване на чл. 129, ал. 4 и чл. 270 ГПК, но не са налице основания за допускане на касационно обжалване с оглед разглеждането му от касационната инстанция. Това е така, защото първоначално сезираният по делото съд – Варненски районен съд, е оставил без движение исковата молба, вкл. и за посочване цена на иска. След изясняване на въпроса по чл. 70 ГПК, Варненският районен съд, разделил производството по делото и изпратил по компетентност на Варненския окръжен съд да се произнесе само по исковете с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД и по чл. 31, ал. 2 ЗС. Приемащият съд извършил редица коригиращи действия във връзка с предоставената на ищцата по делото – Л. Д., правна помощ – прекратил същата, дал срок на страната да ангажира адвокат, отказал да предостави отново правна помощ. След това окръжният съд, въпреки липсата на твърдения или доказателства за установяване на обстоятелства, различни от тези, при които се е произнесъл първоначално сезираният съд по чл. 83, ал. 2 ГПК, отменил сам определението на последния за освобождаване на Д. от заплащане на такси и разноски по делото, защото било порочно, като постановено преди изясняване цената на иска (на практика по-висока от тази – до 25 000, при която се е произнесъл районният съд), и оставил без движение производството по делото за представяне на декларация по чл. 83, ал. 2 ГПК. Това е изпълнено и съдът се произнесъл, като и той освободил ищцата от плащане на такси и разноски. Не са налице нередовности на исковата молба по исковете, изпратени по компетентност на ВОС, които да са останали неизпълнени; страната, съответно нейните процесуални представители, с последващи молби, са потвърдили нейна неподписана молба от 22.10.2014 г., което е извършено в срок, като изрично е изяснено и от първостепенния Варненски окръжен съд по възражение на К. Н. и Д. З.. Искът за разваляне на договора е разгледан до обема на твърдяните наследствени права от ищцата, няма данни, вкл. и ответниците по иска (касатори) не сочат доказателства, че има и други наследници на прехвърлителя, които да променят наследствения дял, до който е предявен и разгледан искът. Материалноправният въпрос, поставен в изложението към касационната жалба (за изпълнение на договора чрез трето лице, при липса на възражения от кредитора), е включен в предмета на произнасяне от съдилищата по съществото на спора и тяхното разрешение действително противоречи на чл. 73 ЗЗД и трайно установената практика на ВС и ВКС, служебно известна на съдебния състав (цитираното от касаторите решение № 196/20.06.2013 г. по гр.д. № 787/2012 г. на ВКС, IV г.о. в подкрепа на всички техни доводи и поставени правни въпроси, е неотносимо). Алеаторният договор действително се сключва с оглед на личността на длъжника, но това означава само, че кредиторът не е длъжен да приема изпълнение от трето лице, но няма законова забрана да приеме това изпълнение. Длъжниците по алеаторния договор, за да се освободят, следва да установят, че изпълнението чрез трето лице е отговаряло в пълен обем на дължимата грижа и издръжка, съответно, че е покривало част от задълженията, а други, предвид нуждите на прехвърлителя, са предоставяни от самите приобретатели или чрез други трети лица. Установеното нарушение на материалния закон от въззивната инстанция обаче не се отразява върху крайния резултат по спора, защото второстепенният съд е приел, че приобретателите по договора не са изпълнявали поетите задължения пълно и точно и преди, и след периода, когато са предоставяни грижи чрез наето трето лице, освен това е намерил, че третото лице също не е предоставяло в пълен обем дължимата по договора престация, съответна на нуждите на прехвърлителя. Задължението на приобретателите по алеаторния договор е неделимо, както по своята природа, така и поради намерението на страните; то трябва да се изпълнява цялостно и общо, ежедневно и в размер, съответстващ на вида и обема на уговорените грижи и издръжка, нуждата на кредитора от издръжка и грижи не може да остане неудовлетворена. Неизпълнението – пълното или частично, забавено или неточно изпълнение на приобретателя, е винаги основание за разваляне на договора. Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК – касационният съд не намира основания служебно, сам, да допусне касационно обжалване поради евентуална нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение. Касаторите в изложението към касационната жалба се позовават на цитираната разпоредба, като излагат отново съображения за неправилност на обжалваното решение по вече изложените по-горе съображения. Позоваването за пореден път на решение № 196/20.06.2013 г. по гр.д. № 787/2012 г. на ВКС, IV г.о., в противоречие на което въззивният съд бил се произнесъл, би било от значение евентуално при твърдение за наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Освен това, в цитираното съдебно решение на състав на ВКС е разгледан случай, в който приживе приобретател по алеаторен договор завел иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД и пред съда направил отказ от иска. Разяснено е, че кредиторът (неговият наследник) не може да предяви отново същия иск. Не съществува пречка обаче да бъде предявен иск за разваляне на договора, както от кредитора, така и от негов наследник в съответствие с правата си, по отношение на неизпълнение на договора за последващ отказа от иск период от време до смъртта на кредитора и в тази хипотеза, за основателността на претенцията е без значение предишния отказ от иск, съответно приетото по този начин изпълнение на договора. Във въззивното решение, което се обжалва, освен че не е установен предишен отказ от иск, заявен от приобретателя по договора, но и не е прието нещо различно относно значението на налично или не изрично заявено от кредитора недоволство или желание за разваляне. Нещо повече, налице е трайно установена съдебна практика, че отношението на кредитора приживе към предоставеното от длъжника изпълнение на грижи и издръжка е от значение за преценката има ли и какво изпълнение по договора от приобретателя, но нито освобождава ответника от задължението да установи изпълнение, нито само по себе си е основание за отхвърляне на иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, ако няма доказателства за пълно и точно изпълнение; липсата на предявен от приобретателя приживе иск пък изобщо не се приравнява на безспорно изразено от него приемане на престацията, като пълна и точна на уговорената (напр. решение № 20/22.07.2015 г. по гр.дело № 1853/2014 г. на ВКС, IV г.о.). В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение, с което е потвърдено решение № 462/08.04.2016 г. на Варненски окръжен съд по гр.д. № 1486/2014 г. По частната касационна жалба: Първостепенният съд, като уважил иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, с решение № 462/08.04.2016 г., осъдил ответниците да заплатят по сметка на Варненски окръжен съд дължимата държавна такса в размер на 1 720,17 лв., на осн. ч. 78, ал. 6 ГПК. Ответниците К. Н. и Д. З. подали молба за изменение на решението в частта за разноските, като са поискали заплащане на адвокатско възнаграждение и по „неприетия до разглеждане иск по чл. 31, ал. 2 ГПК“ и, също така, отмяна на решението в частта, с която са задължени да платят дължимата държавна такса за уважения иск, защото не бил представен списък на разноските по чл. 80 ГПК от ищцата. С решение № 879/29.06.2016 г. (определение по своя характер), Варненският окръжен съд отказал да допусне исканото изменение. С решение № 1584/09.12.2016 г. окръжният съд допълнил свое решение № 462/08.04.2016 г., като отхвърлил иска на Л. Д. против К. Н. и Д. З. по чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на сумата от 17 400 лв. Осъдил Д. да заплати на насрещните страни сумата в размер на 101,55 лв. – сторени разноски за адвокат. С молба от 14.12.2016 г. Н. и З. са поискали от съда да измени последното си решение, като увеличи размера на присъденото им адвокатско възнаграждение и да осъди Д. да плати по сметка на съдебната власт 1 720 лв. дължима от нея, но невнесена държавна такса по отхвърления иск. С определение № 280/01.02.2017 г. съдът оставил без разглеждане молбата поради това, че молителите не били представили списък на разноските по чл. 80 ГПК. Варненският апелативен съд с решение № 82/23.05.2017 г. обезсилил допълнителното решение № 1584/09.12.2016 г. и върнал делото за ново разглеждане от същия съд и вместо да стори това и с определението по чл. 248 ГПК, постановено по искане за изменение на обезсиленото допълнително решение, потвърдил същото. С решение № 264/30.11.2018 г. Варненският окръжен съд е допълнил свое решение № 426//08.04.2016 г. по гр.д. № 1486/2014 г., като отхвърлил иска на Л. Д. против К. Н. и Д. З. по чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата от 17 400 лв. Д. е осъдена да заплати на К. Н. и Д. З. съдебно деловодни разноски в размер на 101,55 лв. – платен адвокатски хонорар по разгледания иск. С молба от 05.12.2018 г. К. Н. и Д. З. поискали изменение на последното решение в частта за разноските - за присъждане в полза на адвокат К. адвокатско възнаграждение в размер на 1052 лв., дължимо по чл. 38 ЗА. С определение № 374/04.02.2019 г. окръжният съд оставил без разглеждане молбата, като се мотивирал с това, че не е бил представен в срок списък по чл. 80 ГПК. Това определение е потвърдено от състав на Варненския апелативен съд по съображения, че и в случаите на претендирано адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА трябва да се представи списък по чл. 80 ГПК с посочен размер, който се търси. Въззивното определение е допуснато до касационно обжалване, като е разяснено, че в хипотезата на чл. 38 ЗА адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен списък по чл. 80 ГПК – той касае разноските, дължими на страните, а още съдът не е и обвързан от искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. Определението на въззивната инстанция е отменено и делото е върнато на първостепенния съд за произнасяне по същество на направеното искане по чл. 248 ГПК. С определение № 2143/18.07.2019 г. първата инстанция допълнила по реда на чл. 248 ГПК своето допълнително решение № 426//08.04.2016 г. по гр.д. № 1486/2014 г., като осъдил Л. Д. да заплати на адв. И. К. адвокатско възнаграждение в размер на 1052 лв., на осн. чл. 38 ЗА. Като краен резултат, искът по чл. 87, ал. 3 ЗЗД е уважен и ответниците са осъдени да заплатят дължимата по него държавна такса по сметка на Варненски окръжен съд, на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК. Вторият предявен иск, квалифициран от ищцата по чл. 31, ал. 2 ЗС – за сумата от 17 400 лв., е отхвърлен на основанието, уточнено от съда – по чл. 59 ЗЗД. Ищцата е осъдена да заплати дължимите разноски, сторени във връзка с него – веднъж 101,55 лв. лично на ответниците за платено от тях адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по този иск, осъществено от адв. К. (решение № 264/30.11.2018 г.) и втори път – лично на адв. К. сумата в размер на 1052 лв., дължимо адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38 ЗА за безплатно осъществено процесуално представителство (определение по чл. 248 ГПК - № 2143/18.07.2019 г.). Решението по чл. 59 ЗЗД и определенията във връзка с разноските по този иск са влезли в сила. Варненският апелативен съд по въззивно гр.д. № 459/2016 г. е разгледал а/въззивната жалба на ответниците по иска К. Н. и Д. З. против решението на Варненския окръжен съд № 462/08.04.2016 г. (по иска с правно осн. чл. 87, ал. 3 ЗЗД и дължимите по него съдебноделоводни разноски, вкл. по чл. 78, ал. 6 ГПК) и б/частна жалба вх. № 19376/06.07.2016 г. на Н. и З. против определението (грешно наименовано решение), постановено по реда на чл. 248 ГПК от Варненския окръжен съд с № 879/29.06.2016 г. Въззивната инстанция намерила частната жалба за неоснователна по съображения, че предвид произнасяне по главния иск, ответниците не са осъществили защита по евентуално предявения по чл. 31 ЗС и не им се дължат разноски за адвокатско възнаграждение. Относно произнасянето по чл. 78, ал. 6 ГПК правилно съдът бил осъдил ответниците да заплатят дължимата държавна такса по уважения иск с правно осн. чл. 87, ал. 3 ЗЗД. С частна касационна жалба вх. № 1735/24.02.2020 г. К. Н. и Д. З. обжалват решение № 106/21.10.2019 г. по въззивно гр.д. № 459/2016 г. на Варненския апелативен съд, в частта, с която е потвърден първостепенния съдебен акт по чл. 248 ГПК. Твърдят нищожност на същия в частта, с която е разгледал въззивната частна жалба относно искането им за присъждане на съдебноделоводни разноски, сторени по иска с правно осн. чл. 31, ал. 2 ЗС. Относно осъждането им по чл. 78, ал. 6 ГПК твърдят неправилност – след уважаване на иска, имотът се връща на ищцата, а ответниците трябва да платят държавната такса, но изпълнението относно този дълг не може да бъде изпълнено върху друго имущество на длъжниците; ищцата не отговаря на условията за освобождаване от заплащане на държавна такса, поради което тя трябва да я заплати. Поставят и следните правни въпроси: „Ако страна по дело е освободена от заплащане на държавна такса по заведени от нея искове, след уважаването им, следва ли да се осъди тази страна за заплащането на държавната такса по исковете или се присъждат за заплащане от ответната загубила съдебния спор страна, при условие, че за последната това е било единственото имущество, върху което може да се изпълнява събирането на държавната такса, за разлика от ищеца, който след уважаването на исковете е получил по решението на съответната съдебна инстанция имота, за който е бил искът и е единственото за страните имущество, върху което може да се изпълнява взискването на неплатената държавна такса; в случай на освобождаването на ищеца от заплащането на държавни такси, при условие, че същият има и декларира имот (една шеста идеална част от апартамент), законосъобразно ли е неосъждането му да плати държавната такса, в случай на уважаването на неговия иск, по който е бил освободен от заплащането ѝ, и как следва да подходи съдът, ако същата или горната инстанция впоследствие установят, че ищецът изцяло или частично не е отговарял на критерия за освобождаване от държавните такси (липса на имущество), тъй като притежава идеална част от недвижим имот, което е декларирал саморъчно в декларацията си до съда (в случая такава още от 2011 г. по делото по първоначалния иск пред Варненски районен съд, преди препращането във Варненски окръжен съд по подсъдност, като първа инстанция) и счита ли се в този случай за спазена нормата на чл. 9 ГПК за осигуряване на равенство на страните в процеса, при условие, че едната страна е освободена от такси и получава имота, а загубилата имота страна, освен това, следва да плати и държавната такса за това.“ Насрещната страна по частната жалба Л. Д., чрез адв. Н. А., отговаря, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съставът на Върховния касационен съд намира следното: С акта по чл. 248 ГПК, както съдът изясни по-горе, първата инстанция е отказала да измени решението си, с което по чл. 78, ал. 6 ГПК е осъдила ответниците по уважения иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД да заплатят дължимата държавна такса; отказала е и да допълни решението си с присъждане на съдебноделоводни разноски, сторени от ответнците по иск, който не е разгледан с първото решение (по чл. 31, ал. 2 ЗС). Впоследствие този иск е разгледан, съдът е допълнил по чл. 250 решението си, като го е отхвърлил (след поредица съдебни актове и произнасяне от различни инстанции) окончателно, квалифицирайки го по чл. 59 ЗЗД. Стана ясно, също така, че във връзка с допълненото решение по втория иск, съдът се е произнесъл и по дължимите разноски, като е присъдил такива и на ответниците и на адвоката им лично, за осъществено процесуално представителство по този иск. Това значи, че въззивната частната жалба, подадена против акта, постановен от Варненския окръжен съд по реда на чл. 248 ГПК на 29.06.2016 г., в частта, с която е отказано допълването му с присъждане на разноски в полза на ответниците, сторени за адвокат, по иска с правно осн. чл. 31, ал. 2 ЗС, се явява недопустима към датата по произнасяне от Варненски апелативен съд. Липсва правен интерес от частна жалба в указаната част, защото разноски по този иск, уточнен като такъв по чл. 59 ЗЗД, междувременно са присъдени с последващи съдебни актове. Същото се отнася и за самата молба по чл. 248 ГПК, преценена към същия момент. По изложените съображения, в посочената част въззивния съдебен акт следва да бъде допуснат до касационно обжалване, на осн. чл. 280, ал. 2 ГПК и обезсилен, а производството по молбата на Н. и З. за допълване на първоинстанционното решение по реда на чл. 248 ГПК, прекратено. Същият съдебен акт, в частта, с която въззивният съд, като потвърдил определението на Варненския окръжен съд, осъдил ответниците да заплатят по сметка на първостепенния съд дължимата държавна такса по уважения иск с правно осн. чл. 87, ал. 3 ЗЗД, няма основания да бъде допускан до касационно обжалване. Въпросите, поставени от жалбоподателите касаят тълкуване на чл. 78, ал. 1 и ал. 6 ГПК, по приложението на които има многобройна и непротиворечива съдебна практика, а въззивният съд е постановил своя акт в съответствие с нея и при точно приложение на закона. Във всички случаи ответниците понасят тежестта за съдебноделоводните разноски, щом искът е уважен и е без значение какво е тяхното имуществено състояние. Те възстановяват на ищеца заплатените от него такси и съдебни разноски, което значи, че ако ищецът е внесъл дължимата държавна такса по уважения иск, ответниците трябва да му заплатят същата сума, а ако е бил освободен от заплащане на такси и разноски, тогава дължимата такса се плаща от ответниците не на ищеца, а по сметка на съдебната власт. Недопустимо е при произнасяне по чл. 78, ал. 6 ГПК съдът да извършва проверка отново за основателността на акта си по чл. 83, ал. 2 ГПК, а и това, както стана ясно, по никакъв начин няма да промени крайното задължение на ответниците да платят сума, равна на дължимата държавната такса – по сметка на съда или на ищеца. Предвид резултата по двете жалби, К. Н. и Д. З. нямат право на съдебноделоводни разноски за настоящата инстанция. Частичното обезсилване на въззивния съдебен акт в частта за разноските, също не обуславя друг резултат – обезсилването е поради недопустимост на въззивната частна жалба и на самата молба по чл. 248 ГПК, подадена от Н. и З., поради което и крайният резултат е прекратяване на производството по чл. 248 ГПК в посочената част. Мотивиран от горното, съдът