Определение № 1200 от 15.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2145/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца, „Ей Ес Си“ ЕООД, срещу решение № 321 от 20.05.2024 г. по т. д. 539/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260647 от 26.04.2023 г. по гр. д. 1346/2019 г. по описа на Софийския градски съд, с което е отхвърлен предявеният частичен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД от „Ей Ес Си“ ЕООД срещу Ц. Р. Р. за сумата 250 000 лева - част от общо дължимата сума от 1 155 000 лева, представляваща обезщетение за неизпълнение на задължение по договор за покупко-продажба на акции от 10.06.2011 г., сключен между Ц. Р. Р. и „Интегрирани пътни системи асфалти“ ЕООД, прехвърлено с договор за прехвърляне на вземане от 15.01.2015 г. от „Интегрирани пътни системи асфалти“ ЕООД на „Ей Ес Си“ ЕООД, ведно със законната лихва от завеждането на иска - 30.01.2019 г., до окончателното изплащане.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му при допуснати нарушения на процесуалния и материални закон и с оглед неговата необоснованост. Изтъква, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, както и доводите на страните от значение за правия спор. Счита, че решението е постановено в нарушение на нормата на чл. 183, ал. 1 ГПК – събран по делото като писмено доказателство документ, заверен по реда на чл. 591 ГПК от нотариус, е изключен от доказателствата по делото, защото не е представен в оригинал. Сочи, че в нарушение на закона съдът е приел, че не е заявил, че оригиналът на документа е изгубен, след като е излагал доводи, че не знае къде е и не може да бъде открит, на което основание е отказал събирането на редица искани в тази насока доказателства. Излага, че при невъзможност за пряко доказване, съдът е следвало да признае проведеното косвено такова досежно правно релевантните факти за спорното право. По тези доводи моли решението да бъде отменено като неправилно и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде изцяло уважен.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Длъжен ли е въззивният съд при решаване на делото да извърши съвкупна преценка на всички представени по делото доказателства и да се произнесе по всички възражения и оспорвания на писмени доказателства?

2. При заявка на страната, че не знае къде е оригиналът, не е ли това достатъчно, за да се счете, че документът е изгубен или унищожен и следва ли изрично да бъде заявено това, за да се допусне процесуалната възможност за доказване чрез други доказателствени средства?

3. При представяне по делото на оригинал и на официално заверен препис от всяка от страните с различно съдържание и при невъзможност експертиза да установи категорично кой от документите е автентичен, длъжен ли е съдът чрез други доказателствени средства да установи това?

4. Имат ли еднаква доказателствена сила един и същ писмен частен документ, представен по делото в оригинал и в официално заверен препис?

В тази връзка прилага ли се и за частните документи разпоредбата на чл.179, ал. 2 ГПК, уреждаща доказателствената сила на официалните документи?

5. При неоспорване в процеса от страна на ответника по реда на чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК или инцидентно истинността на нотариалното удостоверяване на документ, може ли съдът да изключи от доказателствата по делото официално заверения препис?

6. Представлява ли „официално заверен препис“ по смисъла на чл. 183, ал. 1 ГПК заверен по реда на чл. 591, ал. 1 ГПК препис от оригинал на договор между страните?

7. При заверка на препис по реда на чл. 591, ал. 1 ГПК заверява ли се и съдържанието на оригинала на документа/договора към определена дата /с оглед приетото от въззивния съд, че не е заверено съдържанието/?

8. В случай, че се заверява и съдържанието на договора /при заверка на препис по реда на чл. 591, ал. 1 ГПК/, следва ли при заверката при нотариуса да присъстват и двете страни по договора, за да се счете, че заверката е редовна с оглед квалифицирането на документа като „официално заверен препис“?

Сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 225 от 07.01.2019 г. по гр. д. 567/2018 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, с което обосновава искането си касационно обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа, че е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като правните въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.

Излага, че въззивното решение е очевидно неправилно и моли да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по касация, Ц. Р. Р., оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е споделил съображенията, изложени в мотивите на обжалваното първоинстанционно решение и посочил, че препраща към тях на основание чл. 272 ГПК. В отговор на доводите на страните по сезиралата го въззивна жалба и писмен отговор към същата е изтъкнал, че правната квалификация на иска е по чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. с чл. 99 от ЗЗД, като исковата претенция е основана на твърдението, че в качеството си на цесионер ищецът е станал титуляр на правото да придобие в собственост акции от капитала на търговско дружество, а ответникът като техен собственик не изпълнил задължението си да му прехвърли временното удостоверение по реда на чл. 185, ал. 2 от ТЗ, въпреки извършеното плащане на уговорената цена. Подчертал е, че основателността на иска е обусловена от доказването от ищеца при условията на пълно и главно доказване на елементите от фактическия състав на приложимата правна норма - наличието на валидно правоотношение по договор за цесия, по силата на което е придобил претендираното право и съществуването на това право по време на прехвърлянето, както и виновно неизпълнение от ответника на поетото задължение да джироса временното удостоверение.

Счел е, че спорът между страните е съсредоточен във въпроса дали представеният с исковата молба в ксерокопие документ - договор за покупко - продажба на акции от 10.06.2011 г., легитимира купувача - цедент по договора за цесия от 15.01.2015 г., като титуляр на правото да придобие акциите, предмет на договора, предвид своевременното му оспорване от ответника с твърдението, че стоящият пред подписите на страните текст на чл. 2 от договора е бил подправен и предвид изричното искане да бъде представен оригинала на документа на основание чл. 183, ал. 1 ГПК. Посочил е, че оригиналът на документа не е бил представен в първото заседание по делото, в което процесуалният представител на ищеца е заявил, че оригиналът не може да бъде открит, договорът е изискван от държавни институции и е преглеждан от други консултанти и адвокати във връзка с тези производства, че адвокатът го е видял и заверил към м. декември, както е представен по настоящето дело, че не може да каже дали е загубен или унищожен и че ако се открие в хода на производството, ще помоли за възможност да го представи. Въззивният съд е счел, че при липсата на други данни по делото от тези изявления на представителя на ищеца не може да се направи извод, че е невъзможно оригиналът на документа да бъде представен по обективни причини, тъй като не се намира в държането на страната, в която би трябвало да бъде, защото такова изрично твърдение няма, а и защото не се твърди и наличието на обстоятелства, при което същият да е бил изгубен или да е бил унищожен не по вина на страната. Отчел е, че в същото съдебно заседание пълномощникът на ищеца е представил препис, снет от оригинала на частния документ, верността на който е удостоверена от нотариус А. Ч. в регистърно производство с рег. № 14 599/ 9.06.2017 г. Посочил е, че предвид оспорването автентичността на изявлението по чл. 2 от договора за продажба на акции, представянето на този документ също не установява изпълнение на предписанието в чл. 183, ал. 1 ГПК, тъй като не удостоверява съдържанието на договора. Подчертал е, че нотариалното удостоверяване на съдържанието цели да се предпази частния документ от подправка на съдържанието, като доказва какво е било съдържанието му в деня на удостоверяването. Изтъкнал е, че удостоверяването на съдържанието става, като върху документа с надпис нотариусът удостоверява, че в деня на удостоверяването документът има такова съдържание, което съвпада със съдържанието на преписа, който надлежно заверен се подрежда в нарочна книга и след удостоверяването на съдържанието документът се връща на лицето, което го е представило. От представения документ е счел, че се установява, че удостоверяване по реда на чл. 590 ГПК не е било извършено, затова и преписът не удостоверява автентичността на изявленията, част от съдържанието на оспорения текст от договора. Допълнил е, че такова удостоверяване би изчистило категорично съмнението около точното съдържание в текста на документа единствено в случай, че същият е бил представен съвместно от лицата, които са го подписали, и нотариалното действие е било извършено в тяхно присъствие.

Приел е, че представеното пред въззивния съд от „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност, ксерокопие от договора няма характеристиката на официално заверен препис от частния документ по смисъла на чл. 183, ал.1 от ГПК и затова няма да го обсъжда. Счел е, че не допринасят за изясняването на съдържанието на договора и показанията на разпитания във въззивното производство бивш изпълнителен директор на дружеството - купувач по договора, който при предявяването му в съдебното заседание на 29.11.2023 г. на екземплярите от договора, представен от ищеца и този представен от ответника, е заявил, че няма как да си спомня конкретика относно съдържанието на чл. 2, ал. 2 и договорените цена и начин на плащане, предвид изминалия период от време. Посочил е, че непредставянето на оригинала или на официално заверен препис на договора за продажба на акции предпоставя изключването на представения препис от доказателствата по делото.

Обобщил е, че по делото при изискуемото съгласно чл. 154 ГПК главно и пълно доказване не се установява фактическото твърдение, което обуславя спорното право, не се създава сигурно убеждение на съда в истинността на това твърдение, а именно че текстът на чл. 2, ал. 2 от сключения между страните договор за продажба на акции от 10.06.2011 г. е бил: „Цената за прехвърляне на собствеността върху акциите, предмет на договора, се заплаща по посочена от продавача банкова сметка, както следва: (а) в деня на подписването на настоящия договор - сумата в размер на 1 150 000 лева; (б) остатъкът от продажната цена в размер на 5 000 лева - в шест годишен срок от сключване на настоящия договор.“

Посочил е, че ответникът е провел насрещно доказване, като е представил сключения договор в оригинал, в който текстът на чл. 2, ал. 2 е различен от представения от ищеца в копие документ и гласи: „(1) Цената на целия пакет от 1 960 броя обикновени, налични поименни акции с право на глас от капитала на „Киа Моторс България“ АД е в размер на 1 270 000 лева. (2) Цената за прехвърляне на собствеността върху акциите, предмет на договора, се заплаща по посочена от продавача банкова сметка, както следва: (а) в деня на подписването на настоящия договор - сумата в размер на 1 150 000 лева; (б) остатъкът от продажната цена в размер на 120 000 лева - в тримесечен срок от сключване на настоящия договор.“

Изтъкнал е, че според неоспореното от ищеца заключение на СТЕ, изготвено от вещото лице М. М., печатният текст на двете страници от представения от ответника оригинал на договор за покупко - продажба на акции от 10.06.2011 г. е изпълнен с един и същ по физико - оптични свойства тонер на принтерно устройство; текстът и на двете страници е отпечатан на един и същ принтер, с един и същ шрифт и форматиране на страниците; установена е идентичност на хартията относно физико - оптични показатели; двете страници на оригинала на договора след разделянето им не били прихващани отново с телбод, като не се установили признаци, от които да се направи извод, че страниците не са били съхранявани при едни и същи условия.

Добавил е, че съобразно възприетото в доктрината и съдебната практика, когато е представен частен писмен документ с определено съдържание, съдът преценява доколко то отговаря на действителното положение чрез съпоставката му с останалите материали по делото и по вътрешно убеждение, без да е обвързан в оценката си по силата на закона. Счел е, че в подкрепа на граничещата със сигурност вероятност действителното съдържание на текста на чл. 2, ал. 2 от договора за продажба на акции от 10.06.2011 г. да е било „Цената за прехвърляне на собствеността върху акциите, предмет на договора, се заплаща по посочена от Продавача банкова сметка, както следва: (а) в деня на подписването на настоящия договор - сумата в размер на 1 150 000 лева; (б) остатъкът от продажната цена в размер на 120 000 лева - в тримесечен срок от сключване на настоящия договор“, е съдържанието на друг частен документ - представения с отговора на исковата молба договор за покупко - продажба на акции от 10.06.2011 г., сключен между Храбрин И. И. и „Интегрирани пътни системи асфалти“ ЕООД (т. I, л. 84). Изтъкнал е, че този договор е сключен на същата дата и съдържанието му, включително и на текста на чл. 2, ал. 2, е напълно идентично със съдържанието на процесния договор, като е приел, че не може да има съмнение, че желанието на купувача е било да придобие при еднакви условия акциите и на двамата акционери, съставляващи към посочената дата миноритарен дял (общо 24.50 %) в капитала на „Киа Моторс България“ АД, като е споделил възражението на ответника, че няма икономическа логика, която да обяснява уговарянето на различен падеж на задължението за прехвърлянето им. Допълнил е, че е несъвместимо с нормалната пазарна логика (най - вече от гледна точка на интереса на купувача) сключването на сделка с изричната уговорка желаният вещноправен ефект да настъпи шест години след деня, в който купувачът е платил 99.36 % от нейната цена (каквито са твърденията на ищеца), със заплащането на пренебрежимо ниския остатък от едва 0.64 %.

Заключил е, че при съобразяването им в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства постигат в максимална степен целта на насрещното доказване, тъй като разрушават сигурността, че подлежащият на доказване от ищеца правнорелевантен факт се е осъществил. Обобщил е, че крайният извод, който произтича от обсъждането на фактите и обстоятелствата, установени вследствие проведеното от страните доказване, е, че в деня на сключването на договора за цесия в патримониума на цедента не е съществувало посоченото в предмета й право да придобие собствеността на притежаваните от ответника 1 960 акции от капитала на „Киа Моторс България“ АД и то не е преминало в имуществото на цесионера - ищец по делото. По тези мотиви е постановил обжалвания резултат.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Първият поставен от касатора процесуален въпрос касае правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото относими доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Въззивният съд е изложил самостоятелни мотиви по всички правнорелевантни твърдения на страните, от които зависи правилното решаване на съдебния спор, включително е обсъдил заявените от тях оспорвания на събраните писмени доказателства, като е обосновал крайните си изводи на съвкупния анализ на събраните от двете инстанции доказателства в тяхната съвкупност. Решаващата дейност на съда е ясно и подробно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема предявеният иск за неоснователен, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Наличието на утвърдена, включително задължителна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване, изключва допускането на касационно обжалване по въпроса по сочения допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Вторият поставен от касатора процесуален въпрос не е относим към решаващите мотиви на въззивния съд, макар да е обсъждан от съда, доколкото независимо че е приел, че липсва ясно изявление от страната, че представеният от нея документ е изгубен в оригинал, са допуснати и събрани исканите от тази страна доказателства във връзка с установяване на релевантните и твърдения, че документът е съществувал в оригинал в този му вид, както и относно авторството на изявленията на страните по договора, обективирани в страниците на документа. Събраните доказателства са обсъдени в тяхната съвкупност и въз основа на тях е формиран от съда крайният извод, че изявленията на страните по процесния договор не са съответни на твърденията на ищеца за размер на цената и срокове за плащането й.

Третият въпрос не отговаря на решаващата дейност на въззивния съд. Съдът не е приел, че от заключението на експерта по приетата СТЕ, не може да се установи автентичност на изявленията по представения от ответника в оригинал договор, напротив приел е че се касае за „граничещата със сигурност вероятност действителното съдържание на текста на чл. 2, ал. 2 от договора за продажба на акции от 10.06.2011 г.“ да е това по представения от ответника в оригинал договор, основана на заключението на експерта, като независимо от това е обсъдил всички останали събрани по искане на страните доказателства, включително се е позовал на правилата на правната и пазарна логика.

Четвъртият въпрос не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил правните му изводи.

Не е относим към крайните решаващи изводи на въззивния съд и поставеният от касатора пети въпрос, доколкото макар в решението да се съдържа заключение, че не са изпълнени изискванията на чл. 183 ГПК и представеният от ищеца в препис документ да подлежи на изключване, документът не е изключен от доказателствата по делото нито от първата, нито от въззивната инстанция и е обсъждан като част от доказателствения материал, заедно с всички останали доказателства. Въззивният съд е изложил решаващи мотиви, че приема за недоказано твърдението на ищеца, че изявленията на страните при сключване на процесния договор съответстват на записаното в представения от ищеца в копие документ, не защото последният не е част от доказателствата по делото, а защото от събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, подробно обсъдени от въззивния съд, а и от първоинстанционния съд, към чиито мотиви е препратил на основание чл. 272 ГПК, се установява, че волята на страните е тази, записана в представения от ответника документ, който за разлика от представения от ищеца няма различия при форматирането на текста, междуредовото разстояние, табулацията, използването на ограничителни символи и отпечатването на букви „л“ и „г“, а напротив – отпечатан е на един и същ принтер, с един и същ шрифт и форматиране на страниците, установена е идентичност на хартията относно физико - оптични показатели; двете страници на оригинала на договора, представен от ответника, след разделянето им не били прихващани отново с телбод, като не се установили признаци, от които да се направи извод, че страниците не са били съхранявани при едни и същи условия.

По същите доводи поставеният от касатора шести въпрос не изпълнява изискването да е от значение за правилното решаване на спора, защото както и да му бъде отговорено, предвид вече изложените констатации, че представеният от ищеца документ в заверен препис не е изключен от доказателствата по делото и е обсъждан от съда, заедно с останалите събрани по делото доказателства, отговорът не би бил от значение за изхода на спора.

Седми и осми въпроси са поставени в контекста на изложените от въззивния съд изводи, че представеният от ищеца в копие документ е с извършено удостоверяване на препис от документ от нотариус по реда на чл. 591 ГПК, но липсва извършено удостоверяване на съдържанието на частния документ от нотариус по реда на чл. 590 ГПК. Последните фактически констатации на съда не се оспорват от касатора, който с касационната жалба сам поддържа, че представеният документ в препис е с извършено удостоверяване на препис от документ от нотариус на основание чл. 591 ГПК. Изводите на съда в тази насока не противоречат и на сочената от касатора практика на ВКС по постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 225 от 07.01.2019 г. по гр. д. 567/2018 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, поради което не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът не обосновава и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съобразно разясненията, дадени с ТР 1/2009 г. по описа на ОСГТК на ВКС, доколкото уредбата на удостоверяването на съдържание на частен документ – чл. 590 ГПК, и на удостоверяването на препис от документ – чл. 591 ГПК, като отделни, различни по съдържание и правно значение производства е ясна и изчерпателна, по приложението и няма противоречива практика, или такава, която се нуждае от осъвременяване, поради което по въпросите не следва да бъде допуснато касационно обжалване на това допълнително основание.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът аргументира искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Доказва извършването на разноски в размер на сумата 8 000 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за осъществено представителство по депозирания отговор на касационната жалба, които ще му бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение