Определение № 582 от 07.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4953/2024 г.

за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. П. Й. от гр. С., ул. „Г. Г.” ***, чрез пълномощника му адв. В. З., срещу решение №687 от 10.06.2024 г., постановено по въз. гр. дело № 2423/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено изцяло решение № 1929 от 13.04.2023 г., постановено по гр. д. № 8461/2022 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен като погасен по давност иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за установяване, че М. С. А. дължи на Я. П. Й. сумата от 42 800 лв., представляваща част от неизплатена главница от 63 800 лв., дължима съгласно договор за заем, сключен на 06.01.2011 г. с падеж на задължението за връщане на заетата сума - 30.09.2012 г., ведно със законна лихва, считано от 08.11.2017 г. до изплащане на вземането, като за частта от главницата в размер на 21 800 лв., ведно със законната лихва, е издадена заповед за изпълнение от 28.11.2017 г., по ч. гр. д. № 79747/2017 г. по описа на СРС, 29 състав, а за частта от главницата в размер на 21 000 лв., ведно със законната лихва, е издадена заповед за изпълнение от 12.12.2017 г., по ч. гр. д. № 79745/2017 г. по описа на СРС, 60 състав. Касаторът твърди, че решението е неправилно, необосновано, постановено при допуснати съществен нарушения на процесуалните правила. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава тезата си, че обжалваното въззивно решение следва да се допусне на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следния материалноправен въпрос, по който не е формирана съдебна практика, и който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: „Предвид липсата на изрична регламентация в текста на чл. 115, ал. 1, б. „ж” от Закона за задълженията и договорите, поставяща ефекта на спирането на давността в зависимост от отхвърлянето или уважаването на иска или заявлението, следва ли в производствата по гражданскоправни спорове да бъде приложена по аналогия разпоредбата на чл. 628а, ал. 1 и ал. 3 от Търговския закон?“ Касаторът твърди, че към настоящия момент не са постановени тълкувателни решения и постановления на ВКС по въпросите, свързани със спирането на давността, които да съставляват задължителна за съдилищата съдебна практика. На следващо място, касаторът се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК като твърди, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно като подробно излага съображенията си в тази връзка. Постъпил е отговор от насрещната страна М. С. А., действащ чрез адв. С. А. С., член на Софийската адвокатска колегия, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Претендират се разноски в касационното производство. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. По допускане на обжалването ВКС намира следното: С обжалваното в настоящото производство въззивно решение въззивният съд е приел, че по делото се установява, че страните са сключили на 06.11.2011 г. договор за паричен заем за сумата от 63 800 лева с краен срок за изпълнението на задължението за връщане в брой или чрез банков превод до 30.09.2012 г., като страните по договора са положили подписите си в него, в който изрично е посочено, че заемателят е получил цялата заемна сума и нямат разногласия по условията на договора. Съдът е приел за установени фактите, че длъжникът не е изпълнил задължението си да върне заетата сума, поради което заемодателят на 25.09.2017 г. е подал заявление по чл. 410 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение за цялата сума от 63 800 лева; било образувано ч. гр. д. № 67280/2017 г., по което на 16.10.2017 г. е постановено разпореждане, с което е отхвърлена молбата за издаване на заповед за изпълнение. Установено е, че заявителят е подал частна жалба, която заповедният съд е оставил без движение и е дал указания на частния жалбоподател да отстрани нередовностите, които не са били отстранени, поради което е върнал частната жалба. Според въззивния съд, заемодателят на 08.11.2017 г., т. е. повече от пет години след изтичането на петгодишния срок от датата 30.09.2012 г. е подал две заявления по чл. 410 от ГПК за издаване на заповеди за изпълнение, първото като частично за сумата от 21 800 лева от общото задължение 63 800 лева, ведно със законната лихва, а второто също частично за сумата от 21 000 лева, ведно със законната лихва. Били образувани две ч. гр. дела, като на 28.11.2017 г. е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д № 79747/2017 г. от СРС, 29 -ти състав, а за частта от главницата в размер на 21 000 лв., ведно със законната лихва, е издадена заповед за изпълнение на 12.12.2017 г. по ч. гр. д. № 79745/2017 г. на СРС, 60-ти състав. Въззивният съд е констатирал, че длъжникът е подал възражения, образувани са две искови производство, които по реда на чл. 213 от ГПК са съединени; цената на главния иск е формирала нова родова подсъдност и делото е изпратено по компетентност на Софийски градски съд, който е постановил решението - предмет на въззивната проверка. От правна страна съдът е приел, че спорът се концентрира до основателността на предявените искове (главен иск с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, предявен като частичен за сумата от 42 800 от обща претенция, в размер на 63 800 лева, имащ за предмет да се установи задължение за заплащане на главницата по сключения договор за паричен заем от 06.01.2011 г. с краен срок за изпълнение на задължението от страна на заемателя - 30.09.2012 г. и акцесорен иск за заплащане на законната лихва, считано от деня на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК - 08.11.2017 г.) и до основателността на направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 240 от ЗЗД и е приел, че процесният договор за паричен заем е действителен, паричната сума реално е получена от заемателя и последният не е изпълнил поетото задължение да я върне до изтичането на крайния срок, уговорен в негова полза - 30.09.2012 г. Съдът е изложил съображения, че ищецът /заемодател/ е инициирал заповедните производства на 08.11.2017 г., т.е. след изтичането на срок повече от пет години след датата на падежа, поради което е основателно направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност. Въззивният съд е приел за неоснователни доводите на ищеца, че процесуалните последици от заявлението по чл. 410 от ГПК, подаденото на 25.09.2017 г. за издаване на заповед за изпълнение на цялата заемна сума го ползват /чл. 115, ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД/ и не е изтекла погасителната давност към датата 08.11.2017 г. Съдът не е споделил довода на ищеца, че следва да се приложи по аналогия разпоредбата на чл. 628а, ал. 1 и ал. 3 от Търговския закон, тъй като разпоредбата важи само в производство по несъстоятелност, което не е исково производство. Настоящата касационна инстанция приема, че така поставеният от касатора въпрос е обусловил правните изводи на въззивната инстанция, поради което спрямо него е налице общата предпоставка за допускане на въззивното решение на касационно обжалване. Що се отнася до специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, настоящия съдебен състав приема следното: Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД е ясна и същата предвижда, че давността спира да тече докато трае съдебният процес за вземането. Тезата на касатора е, че тази разпоредба следва да се прилага и в случаите, когато кредиторът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение, което, макар и да не е уважено, има като последица спиране течението на давностния срок от датата на подаване на заявлението в съда до влизането в сила на разпореждането на заповедния съд, с което е отхвърлено подаденото заявление. Тази теза на касатора не може да бъде споделена нито чрез тълкуване на разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД, нито по аналогия. Самият касатор посочва, че трайна и последователна е практиката на Върховния касационен съд, съгласно която развитието на спорно съдебно производство относно вземането съставлява основание за спиране на погасителната давност - чл. 115, б. "ж" от ЗЗД, т.е. през периода на съдебното му установяване давност не тече. Заповедното производство обаче няма характеристиката на спорно съдебно производство. Заповедното производство по чл. 410 ГПК е едностранно производство, в което не се проверява дали действително съществува претендираното вземане, а единствено дали соченият от заявителя длъжник го оспорва. В него не се извършва преценка на доказателства, съдът разглежда заявлението, с което е сезиран, от формална (външна) страна, като единствената проверка, която следва да извърши, е дали са изложени твърдения за съществуване на неудовлетворено вземане срещу длъжника. Нещо повече, в заповедното производство по чл. 410 ГПК не е необходимо заявителят да представя дори и документи в подкрепа на твърденията си. Целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се създаде изпълнително основание, когато вземането не се изпълнява, макар че не се оспорва от длъжника. В този смисъл целта на това производство не е да се установи съществуването на вземането, а само дали то е спорно. Издадената заповед за изпълнение съдържа покана до длъжника да изпълни задължението си, т. е., тази заповед играе ролята на покана за доброволно изпълнение. Исковият процес по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е фаза на заповедното производство, инициирано със заявление за издаване на заповед за изпълнение, с приложенията към което заявителят – ищец следва да установи ликвидността и изискуемостта на своето вземане при постъпило възражение от страна на длъжника. Видно от указанията, дадени с ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 9, с разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК, според която искът за установяване съществуването на вземането се смята за предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение при спазен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, е създадено изключение от общото правило на чл. 125 ГПК относно момента на предявяване на иска и възникване на съответните правни последици /вкл. прекъсване и спиране на давността/. С предявяването на иска спира течението на давностния срок и това съС.ие продължава до приключване на делото, но само в случай, че искът бъде уважен по аргумент от чл. 116, б. „б” ЗЗД. Ако предявеният иск не бъде уважен съгласно чл. 116, б. „б”, пр. 2 ЗЗД се счита, че няма спиране на течението на давностния срок и спирането му се заличава с обратна сила. Симетрията и паралелът в разпоредбите на чл. 116, б. „б“ ЗЗД и чл. 115, ал. 1,б. „ж“ ЗЗД ясно очертават безспорното схващане, че когато едно вземане не е предмет на иск (възражение срещу иск), по отношение на него не може да има нито прекъсване на давностния срок, нито този срок да престане да бъде правнозначим (да спре). Що се отнася до тезата, че в случая по аналогия следва да се приложи разпоредбите на чл. 628а, ал. 1 и ал. 3 ТЗ, относими в производството по несъстоятелност, в тази връзка съдът приема, че не е налице празнота в нормите, регулиращи института на погасителната давност, още повече, че този институт е уреден с императивни правни норми, спрямо които аналогия на закона или правото е неприложима. Що се отнася до съображенията в изложението за очевидна неправилност на решението, същите са неоснователни. Настоящият състав намира, че въззивното решение не е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. В обобщение настоящият съдебен състав приема, че не е необходима да бъде създавана нарочна съдебна практика по поставения от касатора въпрос, защото отговорът на същия се съдържа в действащото законодателство чрез ясна и точна регламентация на института на погасителната давност. Нито в правната теория, нито в съдебната практика въпросите за спиране на погасителната давност и последиците от това, не са решавани противоречиво. Обжалваното въззивно решение не следва да се допусне до касационен контрол. На ответната страна следва да се присъдят претендираните разноски за заплатено от ответника адвокатско възнаграждение в размер на 3 000 лева с ДДС. Предвид изложеното, състав на ВКС на РБ, трето г.о.