Определение № 50479 от 11.09.2023 г. на ВКС по т. д. № 1312/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „УП България 10“ ЕООД с ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 14 от 18.01.2022 г. по в. т. д. № 474/2021 г. по описа на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 113 от 05.05.2021 г., постановено по т. д. № 1192/2020 г. на Варненски окръжен съд. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу „Енерго-Про Продажби“ АД с ЕИК[ЕИК], [населено място], при участието на „Национална електрическа компания“ ЕАД с ЕИК[ЕИК], [населено място], като трето лице-помагач на ответника, обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 31, ал. 1 ЗЕВИ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане по Договор за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник № 134/20.04.2010 г. (ВяЕЦ), на следните суми: сумата от 51 689.40 лв., представляваща неизплатена цена за произведена и доставена електрическа енергия за м. ноември 2017 г., за която е издадена фактура № 112/30.11.2017 г., както и сумата от 14 731.37 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата от 51 689.40 лв. за периода от 29.12.2017 г. до датата на подаване на исковата молба; сумата от 133 306.92 лв., представляваща неизплатен остатък от цената за произведена електрическа енергия за м. декември 2017 г. по фактура № 114/31.12.2017 г., както и сумата от 36 992.64 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата от 133 306.92 лв. за периода от 25.01.2018 г. до датата на подаване на исковата молба, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на исковата молба – 22.10.2020 г., до окончателното им изплащане. В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост, евентуално – неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, и се прави искане за неговото обезсилване или отмяна с произтичащите от това последици. Недопустимостта на решението е обоснована с доводи, че първоинстанционният съд, а впоследствие и въззивният съд са допуснали нарушение на разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК като в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2017 от 09.07.2019 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС са отказали да спрат производството по делото при наличие на друг преюдициален спор – висящото пред административен съд производство за проверка на законосъобразността на решение № СП-5 от 28.03.2019 г. на Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР). Неправилността на решението е аргументирана с доводи, че въззивният съд погрешно е анализирал ефекта на измененията на ЗЕВИ от м. юли 2015 г. върху механизма за заплащане на цената на произведена от ВяЕЦ електрическа енергия и е приложил неправилно последиците от отмяната на решение СП-1/31.07.2015 г. на КЕВР; че въззивният съд неоснователно е отказал да се произнесе по валидността на решение № СП-5 от 28.03.2019 г. на КЕВР по реда на чл. 17, ал. 2, изр. първо ГПК; че въззивният съд не е взел предвид установената преди законодателната промяна практика в отношенията между страните, съобразена с чл. 18, ал. 4 от Договор за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник № 134/20.04.2010 г., за последователно прилагане и на двете преференциални цени, определени с т. 8 и т. 9 на приетото от ДКЕВР Решение № Ц-10/2011 г.; че въззивният съд не е обсъдил твърденията за неизпълнение на задълженията на ответника по договора за изкупуване на електрическа енергия и не е изложил подробни мотиви за отхвърляне на исковете. Към жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд: 1. Преюдициален ли е по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК спорът за законосъобразността на индивидуален административен акт (ИАА), който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка?; 2. При наличие на предпоставките, предвидени в чл. 17, ал. 2 ГПК, както и когато административният акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на акта?; 3. Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл. 17, ал. 2 ГПК, за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно (ex lege) правомощие на съда?; 4. Зависи ли от определени граници във времето предявяването на иска по чл. 17, ал. 2 ГПК и възможно ли е да бъде изрично предявен за пръв път чрез въззивната жалба срещу първоинстанционното решение?; 5. Допустимо ли е съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху индивидуален административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закон подлежи на предварително изпълнение и дали законово придадената изпълнителна сила на ИАА дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му? и 6. Допустимо ли е предварително изпълнение на ИАА да дерогира правото на защита на заинтересована страна, пряко засегната от такъв ИАА, посредством възможността гражданският съд да се произнесе по същество, без да се съобрази с липсата на стабилност на ИАА, висящността вследствие неговото обжалване и директната връзка между ИАА и облигационноправния спор? По отношение на първия формулиран в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК въпрос се поддържа наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се, че възприетата от въззивния съд липса на преюдициалност на административното производство по обжалването на административен акт, който е елемент от фактическия състав на търговското правоотношение, е извод, който е направен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 410 от 27.09.2019 г. по ч. т. д. № 1813/2019 г. на I т. о., определение № 10 от 06.01.2021 г. по ч. т. д. № 2479/2020 г. на II т. о., определение № 25 от 10.01.2013 г. по ч. гр. д. № 795/2012 г. на IV г. о., определение № 340 от 22.07.2019 г. по ч. т. д. № 1250/2019 г. на I т. о., определение № 456 от 03.08.2015 г. по ч. т. д. № 1826/2015 г. на II т. о. и определение № 40 от 18.01.2018 г. по ч. т. д. № 2586/2017 г. на I т. о. За всички останали въпроси, от втори до шести, вкл., се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обосновано със значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а така също и поради липсата в практиката на ВКС на ясно и точно разрешение на поставените въпроси. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в касационната жалба се сочи вероятна недопустимост на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК, с доводи, че въззивният съд е постановил решението си при наличие на процесуална пречка за разглеждане на спора по същество, а именно – основание за спиране на делото до приключване на преюдициално производство пред административен съд. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК становища за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение са изразени в постъпили писмени отговори от ответника по касация „Енерго-Про Продажби“ АД и третото лице-помагач на негова страна – „Национална електрическа компания“ ЕАД, чрез процесуалните им пълномощници. Ответникът по касация претендира присъждането на сторените разноски за настоящото производство съгласно представен списък по чл. 80 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІІ-ро търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди отхвърлителното решение на първоинстанционния съд, въззивната инстанция е приела за безспорни следните факти - че ищецът има качеството на производител на електрическа енергия от ВяЕЦ с обща инсталирана мощност от 3 000 кВтч, присъединена към електроразпределителната мрежа на основание Договор за присъединяване на обект на независим производител на електрическа енергия № ДУА997/16.06.2008-3059-ВГ-22.07.2008-4025-ВГ-10.10.2009; че между страните е сключен Договор за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник № 134 от 20.04.2010 г., по силата на който ответникът се задължава да изкупува произведената електрическа енергия от „УП България 10“ ЕООД за срок от 15 години; че през м. ноември 2017 г. централата е работила при надхвърлен праг от 2 000 КВтч нетно специфично производство на електроенергия от инсталиран 1 КВ мощност, като претендираните 92 532.04 лв. с ДДС по фактура № 112 от 30.11.2017 г., издадена от „УП България 10“ ЕООД, са за произведена през същия месец електроенергия, след като е бил надхвърлен прагът от 2 000 КВтч, а стойността е калкулирана за 409.528 МВтч при цена от 188.29 лв./МВтч без ДДС; че по фактура № 114 от 31.12.2017 г., издадена от „УП България 10“ ЕООД, за сумата от 142 662.67 лв. с ДДС, представляваща цена за доставената електрическа енергия за м. декември 2017 г., стойността е калкулирана за 495.269 МВтч при цена от 188.29 лв./МВтч без ДДС и за 148.201 МВтч при цена от 172.95 лв./МВтч без ДДС, като за количеството от 148.201 МВтч, произведено през м. декември 2017 г., централата вече е надхвърлила с тези количества 2 250 ефективни часа, но без да е достигнала прага от 2 300 МВтч нетно специфично производство на електроенергия от инсталиран 1 КВ мощност; че по двете фактури е извършено плащане съответно от 40 842.64 лв. и 9 355.76 лв. Като спорен по делото въззивният съд е преценил въпроса, как се определя цената на произведената електрическа енергия от възобновяем енергиен източник – ВяЕЦ, работеща до и над 2 250 часа в рамките на едногодишен период, при нетно специфично производство над 2 000 кВтч до 2 300 кВтч, респ. – дали една централа може да попадне последователно в две ценови категории, определени в т. 1.7 и т. 1.8 от Решение № СП–1/31.07.2015 г., след изменението на разпоредбата на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ и приемане на Решение № СП-1/31.07.2015 г. на КЕВР. За да отговори на спорния въпрос, възивният съдебен състав, изхождайки от приетото в определение № 91 от 12.02.2019 г. по т. д. № 868/2018 г. на ВКС, II т. о., е посочил, че след отмяната на Решение № СП-1/31.07.2015 г. на КЕВР с ново Решение № СП-5 от 28.03.2019 г. на КЕВР е определено повторно нетното специфично производство на електрическа енергия и това обстоятелство следва да бъде съобразено на основание чл. 235 ГПК. Последното, макар и да е прогласено за нищожно с Решение № 6355 от 29.10.2019 г. по адм. д. № 4422/2019 г. по описа на Административен съд – София-град, към настоящия момент не е влязло в законна сила. Доколкото обжалването на решенията не спира изпълнението им, те подлежат на предварително изпълнение съобразно императивната разпоредба на чл. 13, ал. 9 от ЗЕ и обвързват страните. Според последващо приетото решение нетното специфично производство на електрическа енергия за съответните групи производители, за които са определени преференциални цени с Решение № Ц-10 от 31.03.2010 г. на ДКЕВР, следва да бъде установено въз основа на производителността на инсталацията, съответно – наличния ресурс на първичния енергиен източник, работещи до и над 2 250 часа. Нетното специфично производство на електрическа енергия за централи, работещи до 2 250 часа, е установено в размер на 2 000 КВтч. С Решение Ц-13 от 28.06.2006 г. ДКЕВР определя преференциална цена за продажба на електрическа енергия, произведена от вятърни централи, съобразявайки се най-вече със средната годишна производителност на ветровите генератори и размера на инвестиционните разходи. Средната годишна производителност на ветровите генератори от своя страна зависи от прогнозните пълни ефективни часа на тяхната работа, които се определят на база прогнозно количество електрическа енергия за едногодишен период, разделено на общата инсталирана мощност на ветровата централа. В решението се посочва също, че за България ефективните часа на работа на ветровите генератори трябва да са съобразени с изследванията на БАН за потенциала на вятъра в най-перспективните от енергийна гледна точка райони на страната. Съгласно тези изследвания, България може условно да бъде разделена на две ветрови зони: 1. зона с пълни ефективни годишни часа на работа на ветровите генератори до 2 250 часа включително и 2. зона с пълни ефективни годишни часа на работа на ветровите генератори над 2 250 часа. Въз основа на горните показатели в решението се определят два вида преференциални цени за електрическа енергия, произведена от ветрови генератори – за ветрови генератори с пълни ефективни годишни часа на работа до и над 2 250 часа. Съставът на Апелативен съд – Варна е приел, че съобразно представения Договор за изкупуване на електрическа енергия № 134/20.04.2010 г. между страните е налице валидно правоотношение с предмет изкупуване на електрическа енергия, която съгласно чл. 18 от същия се изкупува по нормативно регулирана цена, определена с нормативен акт на ДКЕВР. При това положение за ВяЕЦ на ищцовото дружество, съгласно т. 2.1. от Решение № Ц-04 от 30.03.2009 г. на ДКЕВР за ВяЕЦ, работещи до 2 250 часа, преференциалната цена за изкупуване на произведената електрическа енергия е 189 лв./МВтч без ДДС. Като е изхождал от неприложимостта в конкретния казус на принципа за свободата на договаряне в отношенията между страните досежно приложимата цена за изкупуване, въззивният съд е приел, че цените, на които производителите продават електрическа енергия, не подлежат на свободно договаряне, а са предмет на регулиране от компетентния държавен орган. В чл. 18, ал. 1 от Договора за изкупуване на електрическа енергия е предвидено, че при промяна на преференциалната цена от компетентен орган, променената цена се прилага между страните, поради което след влизане в сила на изменението на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ договорите за продажба на електрическа енергия, сключени между страните, са изменени от императивната разпоредба на закона и издаденото на основание § 17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ Решение № СП-5 от 28.03.2019 г. на КЕВР в частта относно подлежащото на изкупуване количество електрическа енергия и цената за това изкупуване, посочена в чл. 18, ал. 3 от Договора. След влизането в сила на изменената редакция на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ от 24.07.2015 г., постигнатата между страните договореност по чл. 18, ал. 3 от Договора за изкупуване на електрическа енергия, че след достигане на 2 250 пълни ефективни годишни часа на работа на електрическата централа за следващите пълни ефективни часа на работа до края на календарната година произведената електрическа енергия ще се изкупува по втора преференциална цена, не намира приложение, тъй като противоречи на въведеното с изменението на закона ограничение за изкупуване по преференциална цена. В този смисъл и в мотивите към законопроекта за изменение на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ изрично е разписано, че замяната на понятието „средногодишна продължителност на работата“ с „нетно специфично производство на електрическа енергия“ цели да създаде условия по преференциални цени да бъдат изкупувани само онези количества електрическа енергия, „които осигуряват приходи на производителите от възобновяеми източници, съответстващи на заложената норма на възвръщаемост в определените преференциални цени със съответните решения на КЕВР“. Целта на изменението на закона е да постигне баланс между разходите на обществения доставчик и нормата на възвръщаемост на производителите, заложена в определените преференциални цени по начин, който изключва възможността от неоснователно обогатяване на последните. С тези мотиви въззивният съд е приел възражението на дружеството производител на електрическа енергия за едновременно приложение на две преференциални ценови категории за календарната година, съответно при работа на електрическата централа до и над 2 250 ефективни часа, за неоснователно, като некореспондиращо с горепосочената цел на ЗЕВИ, и е формирал извод за приложение на преференциалната цена за производство на електрическа енергия до достигане на 2 250 годишни ефективни часа – 189 лв./МВтч, а след този период – по цена за излишък на балансиращия пазар, т. е., че произведената от ищцовото дружество електрическа енергия за м. ноември и м. декември 2017 г. е надлежно заплатена и производителят е получил гарантираната му от закона преференция на енергийния пазар. Въззивната инстанция е отхвърлила доводите на „УП България 10“ ЕООД за наличие на основание за спиране на производството по делото с оглед обжалване на Решение № СП-5/28.03.2019 г. на КЕВР, мотивирайки се с предварителната изпълняемост на индивидуалните административни актове на КЕВР, съобразно императивната разпоредба на чл. 13, ал. 9 от ЗЕ, и позовавайки се на практика на ВКС, съгласно която обжалването на административния акт е ирелевантно за междувременно регулираните с акта субективни права, поради което не представлява предпоставка за спиране на гражданското дело по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. От формулираните в изложението въпроси, за които се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, само тези под № 1 и № 6 отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са от значение за изхода по делото в смисъла, изяснен с т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите са относими към решаващия извод на въззивния съд за отсъствие на предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на делото до приключване на висящия пред административен съд спор за проверка на законосъбразността на Решение № СП-5/28.03.2019 г. на КЕВР, а същевременно са релевантни и за поддържаното от касатора самостоятелно основание по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК, тъй като касаят допустимостта на обжалваното решение. Останалите въпроси не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и не могат да послужат като общо основание за достъп до касационно обжалване. Въззивният съд не е отрекъл принципно задължението на гражданския съд за осъществяване на косвен съдебен контрол за законосъобразност на приложим към спора индивидуален административен акт при наличие на предпоставките на чл. 17, ал. 2 ГПК, а е приел, че евентуалната отмяна на Решение № СП-5/28.03.2019 г. на КЕВР от административния съд би била без значение за изхода на гражданскоправния спор с оглед предвиденото в чл. 13, ал. 9 ЗЕ предварително изпълнение на решенията на регулаторния орган от категорията на обжалваното. При така изложените мотиви поставените въпроси не могат да се счетат за обуславящи по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване по повод на тях – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на първия и шестия въпроси не са изпълнени специфичните за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК предпоставки, с които е аргументирано искането за допускане на касационно обжалване. Отговор на посочените от касатора въпроси, значими за изхода на делото, е даден във формираната по аналогични казуси практика на ВКС, обективирана в служебно известните на настоящия съдебен състав актове – определение № 597/30.09.2019 г. по ч. т. д. № 1628/2019 г. на І т. о., определение № 241/28.05.2021 г. по ч. т. д. № 985/2021 г. на І т. о., определение № 236/27.05.2021 г. по ч. т. д. № 429/2021 г. на II т. о., определение № 60293/01.08.2021 г. по ч. т. д. № 926/2021 г. на I т. о., определение № 60275/21.07.2021 г. по ч. т. д. № 595/2021 г. на I т. о., определение № 60429/22.11.2021 г. по ч. т. д. № 1251/2021 г. на II т. о., решение № 60130/31.01.2022 г. по т. д. № 1681/2020 г. на ІІ т. о., решение № 60073/16.11.2021 г. по т. д. № 1184/2020 г. на I т. о., решение № 60185/16.08.2022 г. по т. д. № 2108/2020 г. на І т. о. и други. В цитираните съдебни актове е прието, че, когато по силата на закона – чл. 13, ал. 9 ЗЕ, е предвидено предварително изпълнение на индивидуален административен акт, независимо от обжалването на последния, през спорния период следва да се зачетат правните последици, към които той е насочен. Поради това висящото пред друг съд административно производство по обжалване на решение на КЕВР – в случая Решение № СП-5/28.03.2019 г., не предпоставя спиране на исковото производство за заплащане на цената за произведена от възобновяем източник електрическа енергия. Разпоредбата на чл. 13, ал. 9 ЗЕ изключва възможността за съдебен контрол върху предварителното изпълнение на решението на КЕВР – в случая Решение № СП-5/28.03.2019 г., а спирането на исковото производство от гражданския съд по причина на висящото пред административен съд производство по обжалването му би довело косвено до спиране на неговото изпълнение в противоречие с императивната разпоредба на чл. 13, ал. 9 ЗЕ. С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в същия смисъл, което означава, че решението не противоречи на относимата към релевантните за делото въпроси практика на ВКС, в т. ч. и на цитираната в изложението, и няма основание решението да се допуска до касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието на практика по поставените въпроси изключва и необходимостта от допускане на касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът е релевирал като самостоятелно основание за достъп до касационен контрол – чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК, процесуалната недопустимост на обжалваното решение, произтичаща от несъобразяване на висящото пред административен съд производство по обжалване на цитираното решение на КЕВР и от неприлагане на разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, задължаваща съда да спре разглежданото от него дело при висящ пред друг съд правен спор с преюдициално значение за изхода на спора. След преценка на поддържаните в касационната жалба доводи съставът на ВКС намира, че от данните по делото не може да се направи предположение за недопустимост на постановеното от Апелативен съд – Варна въззивно решение. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2017 г. от 09.07.2019 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо и подлежи на обезсилване. В случая допустимостта на въззивното решение е обусловена от действителното наличие на преюдициален спор, но въззивният съд, съобразявайки фактите по делото, е отрекъл такъв спор да съществува и да поражда основание за спиране на производството по исковете с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Изводът на въззивния съд за отсъствие на предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е в съответствие с формираната от ВКС практика по приложението на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ след изменението, обн. ДВ бр. 56/24.07.2015 г., според която след посоченото законодателно изменение общественият доставчик, съответно крайните снабдители, са задължени да изкупуват произведената електрическа енергия от възобновяеми източници – до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР, а за количествата, надхвърлящи нетното специфично производство – по цена на излишък на балансиращия пазар. С издадените на основание § 17 ПЗР ЗИДЗЕ актове КЕВР само установява вече съобразеното, но непосочено изрично като размер във влезлите в сила решения на ДКЕВР, нетно специфично производство. Спирането на производството по гражданското дело поради висящност на административното производство по оспорване на акта на КЕВР означава неприлагане на правните последици на издадения административен акт, подлежащ съгласно чл. 13, ал. 9 ЗЕ на предварително изпълнение, за който не е предвидена законова възможност за спиране на изпълнението му, и съответно – представлява недопустим правен резултат. При възприетото от въззивния съд разрешение на процесуалния въпрос относно наличието на предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, съобразено с относимата практика на ВКС, няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване за проверка на процесуалната му допустимост по реда на чл. 290 ГПК. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК касаторът – ищец следва да заплати на ответника по касация направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 8 964 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение, уговорено в договор за правна защита и съдействие № 22800/18.04.2022 г. и заплатено по банков път с преводно нареждане от 29.04.2022 г. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение