Определение № 5948 от 18.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3522/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Е. С.“ АД, [населено място], чрез пълномощник адв. А. М. от АК - Велико Т. срещу въззивно решение № 299/13.06.2025 г. по възз. гр. д. № 373/2025 г. на Окръжен съд- Велико Търново, с което е потвърдено решение № 305/12.03.2025 г. по гр.д. № 2474/2024 г. на Районен съд – Горна Оряховица. С първоинстанционното решение, съдът на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е признал за незаконно и е отменил уволнението на П. С. М., извършено със Заповед № 94/17.06.2024 г. на членове на УС на „Е. С.“ АД, на основание чл. 328, ал. 2 КТ; възстановил е П. С. М., на основание чл. 344 ал. 1 т. 2 КТ, на заеманата до уволнението длъжност „Управител на Разпределителен обслужващ център – Г. О. и Г.“ към „Е. С.“ АД [населено място]; и е осъдил касатора да заплати на М., на основание чл. 344 ал. 1 т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ сумата 42 853,08 лв., представляваща обезщетение за времето, през което същият е останал без работа в резултат на уволнението, за периода от 17.06.2024 г. да 17.12.2024 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.08.2024 г. до окончателното й изплащане. С първоинстанционното решение, съдът на основание чл. 194 ал. 2 ГПК е признал, че Договор за възлагане на управление, сключен на 07.06.2024 г. между „Е. С.“ АД, представлявано от председателя на Надзорния съвет К. Б., и Й. П. Ш. – член на Управителния съвет е неистински документ, като същият е бил изключен от доказателствата по делото. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение, иска се отмяната му и отхвърляне на предявените искове. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото, както и да изложи мотиви във връзка с тях и да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба възражения и доводи?“; 2. „Може ли съдът да се позове на нищожност на договор поради липса на съгласие и да го лиши от правни последици, без на това да се е позовала заинтересованата страна и без по делото надлежно да са въведени факти за него или да има доказателства, от които да произтича?“; 3. „Ако въззивният съд сам установи основания за нищожност на сделката, относима към правата на страните, следва ли да процедира по реда, посочен в т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС - да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и да укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 от ГПК/?“; 4. „Когато договор за управление, чиято форма за действителност е уредена в Търговския закон, не е подписан от страна по него и тя не е изразила волеизявление, валиден ли е същият и годен ли е да породи целените с него правни последици по аргумент от разпоредбите на чл. 26, ал. 2, предл. 2 от ЗЗД, във връзка с чл. 293, ал. 3 и 4 от ТЗ?“; 5. „Извършен в писмена форма избор на управител от съответния орган на дружеството и съгласието на управителя ли пораждат правоотношението по възлагане на управлението на дружеството или такова възниква едва и само със сключването на нарочен договор за управление?“; и 6. „При възникнало правоотношението по възлагане на управлението на дружеството, допустимо ли е бизнес - задачата с конкретни икономически показатели, които управляващият предприятието трябва да постигне, да бъде поставена в актове и документи, стоящи извън договор за управление, респективно налице ли са предпоставките на чл. 328, ал. 2 от КТ за прекратяване на трудовото правоотношение на служител от ръководството на предприятието?“. По оставените въпроси се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поддържа се, че по първия въпрос въззивното решение е постановено в противоречие практиката на ВКС обективирана в: решение № 50077 А от 14.07.2023 г. по гр.д. № 3413/2022 г. на III г.о. По втория и третия въпроси се сочи противоречие с: Тълкувателно решение от 27.04.2022 г. по т.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на четвъртия въпрос се сочи противоречие с: решение № 121 от 17.11.2021 г. по гр.д. № 4630/2019 г. на IV г.о.; решение № 150 от 29.05.2015 г. по гр.д. № 5272/2014 г. на IV г.о.; решение № 50 от 25.04.2012 г. по т.д. № 95/2011 г. на II т.о. и решение № 71 от 22.06.2009 г. на по т.д. № 11/2009 г. на I т.о. По последните два въпроса, соченото противоречие е с: решение № 150 от 29.05.2015 г. по гр.д. № 5272/2014 г. на IV г.о.; решение № 222 от 03.05.2016 г. по т.д. № 3471 /2014 г. на I т.о.; решение № 249 от 04.07.2013 г. по гр. д. № 1358/ 2012 г. на IV г.о. По въпроси от четвърти до шести се сочи и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, с твърдения, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответника по жалбата П. С. М. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, поради което е допустима. Въззивният съд е приел, че между от „Е. С.“ АД и П. М. е било налице трудово правоотношение въз основа на сключен между страните трудов договор и допълнителни споразумения към същия, за изпълнение на длъжността „Управител на Разпределителен обслужващ център - Г. О. и Г.“. Прието е, че предвид заеманата длъжност /пряко подчинена на УС на „Е. С.“ АД/, с оглед вменените трудови функции и задължения, съгласно длъжностна характеристика от 01.01.2022 г., включително да организира, да ръководи и да контролира цялостната работа на разпределителен обслужващ център, в чиято териториална компетентност влизат мрежите и служителите от област Велико Т. и Г., към 17.06.2024 г., ищецът е бил част от ръководството на предприятието по смисъла на чл. 328, ал. 2 КТ и § 1, т. 3 от ДР на КТ. Със Заповед № 94/17.06.2024 г. на членовете на УС на „Е. С.” АД [населено място] Ш. и Х. Х., връчена на ищеца на 17.06.2024 г., трудовото правоотношение между страните е било прекратено, считано от 18.06.2024 г., на основание чл. 328, ал. 2 КТ – нов договор за управление на дружеството, чието изпълнение е започнало на дата 07.06.2024 г. От протокол от заседание на Надзорния съвет /НС/ на ответното дружество от 06.06.2024 г., е установено, че е взето решение считано от 07.06.2024г. за освобождаване на член на Управителния съвет /УС/ и за избор на негово място за нов член на УС на лицето Й. П. Ш.. Протоколът бил подписан от членове на съвета К. Б. – председател, П. Т. и В. Б. – членове. Ответникът представил по делото с отговора на исковата молба Договор за възлагане на управление от 07.06.2024 г., сключен между „Е. С.“ АД, представлявано от К. Б. – председател на НС, и Й. П. Ш. – член на УС на дружеството, с предмет възлагане на члена на УС, който приема да изпълнява функциите по управление и представителство на дружеството, при условията на солидарна отговорност с другите членове на УС. Представен бил и документ „целеполагане“ 2024 г./2025 г., посочено като неизменна част от договора за управление, подписан от същите лица. Във връзка с бизнес стратегиите на ответника били представени: Протокол от неприсъствено решение на УС на „Е.-П. Варна" ЕАД от 09.01.2024 г. заедно с 9 бр. приложения, съдържащи разработки и планиране на дейности, инвестиции, персонал, разходи и пр. за „Е. С.“ АД за 7-ми регулаторен период 01.07.2024 г. – 30.06.2027 г. Във връзка с оспорване от страна на ищеца на автентичността на подписите, положени под решенията на надзорния съвет, върху договора за управление и върху „целеполагането“, е било открито производство по установяване тяхната истинност. От приетата СГЕ, било установено, че подписът за председател на НС К. Б. в договор за възлагане на управление от 07.06.2024 г. приложен към отговора на исковата молба /оригиналът на договора, по указания на съда във връзка с оспорването му по реда на чл.193 ГПК, е бил представен от ответника и приет в първото по делото о.с.з./ не е положен лично от К. Б. с химикална паста/мастило върху хартиения носител, а е бил пренесен като цифров файл от друг документ, подписан от него, след което бил разпечатан текстът на документа. При тези обстоятелства е направен извод, че не може да се приеме за доказано, че към 07.06.2024 г. е имало изразено съгласие от страна на К. Б. за възлагане управлението на новия член на УС, чрез този договор. По делото, след първото о.с.з. бил представен още един оригинал на договора за управление, подписан лично от Б.- представен в съдебно заседание на 11.02.2025 г. /след изготвяне на заключението на СГЕ с вх. № 1401/28.01.2025 г. и изслушването на вещото лице по същата/, поради което въззивният съд е приел, че същият се ползва с достоверна дата от този момент, който е след датата на издаване на оспорената заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. Въззивния съд е обсъдил показанията на св. С., служител в ответното дружество, според които един след друг в различни дни, получила подписани от К. Б. /живеещ в Република Ч./ договори за управление и целеполагането, които новият управител подписал пред нея. Според показанията й вторият договор пристигнал подписан от Ч. ден - два след като връчила на новия управител първия екземпляр. Съдът не е кредитирал тези показания с оглед служебната зависимост на свидетеля от ответника, и поради това че същата не дала адекватно обяснение за генериране на първия екземпляр, който не бил подписан от председателя на НС, който на посочената в договора дата бил в Република Ч., за това кой подготвил варианта с негов привнесен подпис и ако е имало неговото съгласие към онзи момент защо не бил съставен електронен документ с К. от това лице. Не ставало ясно също, след като обичайно било документите да идват подписани от Република Ч., кога са били получени – свидетелката не посочвала дати, а ответникът не представил плик с пощенско клеймо или товарителница, за да удостовери този факт. Направен е извод, че тъй като представеният втори екземпляр от договора за управление е с достоверна дата 11.02.2025 г. /датата на представянето му пред първоинстнционния съд/, за работодателят не е било налице основание към 17.06.2024 г. да прекрати трудово правоотношение с ищеца в хипотезата на чл. 328 ал. 2 от КТ. Изложено е и втора група мотиви за незаконосъобразност на уволнението, като въззивният съд е посочил, че дори и да е било доказано, че договорът за управление е сключен преди 17.06.2024 г., в случая не се твърдяла и не била доказана връзка между този договор, одобрения бизнес план и възложените на ищеца задължения по длъжностна характеристика. Не се касаело за дружество, реализиращо печалба пряко чрез работата на ищеца- същият не комуникирал с клиенти, а обезпечавал технически мрежи, ремонтни и обновителни дейности, като липсвала връзка между неговата работа и заложените бизнес цели. В самия договор за управление липсвали доказателства, от които да се изведе извод, че възнаграждението на управителя било обвързано от постигане на заложените в бизнес плана финансови резултати, нямало и доказателства той да носи и икономическа отговорност при неизпълнението им. С тези две групи съображения, въззивният съд е достигнал до извода, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е основателен. Преценил е, че само по него са оплакванията във въззивната жалба от ответника и е потвърдил първоинстанционното решение и в частта по уважените искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т.3 КТ. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Първият въпрос обуславя изхода на делото и изводите в обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие със съдебната практика на ВКС. Съгласно чл. 12 и чл. 235, ал.2 ГПК съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдяните фактически обстоятелства, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. В случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства относими към правния спор, въз основа на които се установяват правнорелевантните факти, като е изложил свои мотиви по направените във въззивната жалба доводи и възражения. Д. за необсъждане на всички представени доказателства се свеждат до оплакване за неправилност на крайния извод на въззивната инстанция, като доколкото се касае до оплакване за твърдяно неточно интерпретиране на факти, а не за същинска липса на мотиви, поради което и настоящият състав на ВКС счита, че не е налице основанието по см. на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационен контрол по същество на въззивното решение. Тъй като договорът за управление е формален и писмената форма е условие за неговата действителност, липсата на доказателства за сключен такъв представени в преклузивните срокове по ГПК, след надлежно дадени указания от съда при разпределяне на доказателствената тежест по делото, не може да бъде преодоляна, чрез косвени доказателства или свидетелски показания /чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК/, за наличието му. В случая, тъй като представеният първоначално /с отговора на исковата молба/ екземпляр от договора от 07.06.2024 г. е бил оспорен от ищеца, като е установено, че същият не носи подпис на К. Б. – председател на НС, и на основание чл. 194 ал. 2 ГПК е бил изключен като доказателство по делото, въззивният съд е направил обоснован извод, че не е установено да е имало изразено съгласие от страна на възложителя К. Б. за възлагане управлението на новия член на УС, чрез такъв договор. Другият екземпляр от договора, носещ саморъчен подпис на председателя на НС, е бил представен едва в съдебно заседание на 11.02.2025 г. /второ о.с.з. по делото/ и оспорен от ищеца, като е прието, че същият се ползва с достоверна дата от този момент, която е след датата на процесната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. Поставени в изложението въпроси с №№ 2 и 3 не са релевантни и не формират общо основание за селектиране на касационната жалба /правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК/ по смисъла на тълкуването, дадено с разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Те не са обуславящи изхода на делото и не е изводими от дадените от въззивния съд правни разрешения. Липсата на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр.2 ЗЗД е тежък порок на правната сделка, който е налице, когато волеизявлението е направено при т. нар. „съзнавана липса на съгласие“ /например изтръгнато е с насилие, направено е без намерение за обвързване – на шега, като учебен пример и други подобни/. В случая въззивният съд не е излагал аргументи Договора за възлагане на управление от 07.06.2024 г. да е нищожен поради липса на съгласие. Приетото от въззивния съд е, че представения в преклузивните срокове по ГПК договор не е годен да установи изходящо от възложителя К. Б. председател на НС волеизявление за сключването му към посочената дата, доколко е установено, че липсва негов подпис върху договора. След като неавтентичността на подписа на председателя на НС на дружеството в договора за управление е доказана, то няма и изразено волеизявление от името на дружеството. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставените от касатора в изложението въпроси с №№ 4 и 5. В практиката на ВКС се приема, че договорът за управление на търговско дружество е уреден в Търговския закон като формална сделка с писмена форма за валидност. С договора за управление може да бъдат уредени поемането на задължение за постигане на определен стопански резултат, възнаграждението на управителя и други детайли на отношенията им, но без да се засяга установеното в закона съдържание на договора нито решенията на общото събрание /напр. това за определяне на размера на възнаграждението/. Договорът за управление е изцяло подчинен на отношенията, възникнали от избора и съгласието на управителя. Сключването му не е предпоставка за конституирането на органа на дружеството, тъй като основната част от отношенията са уредени в закона. Сключването на договор за управление е правна възможност, от която страните могат да се възползват по свое желание /в т. см. решение № 150/29.05.2015 г. по гр.д. № 5272/2014 г. на ВКС, IV г.о./. Даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие с горепосоченото. Доколкото договорът за управление е елемент от фактическия състав на уволнението по чл. 328 ал. 2 КТ, съдът е длъжен да провери валидността му за да установи дали уволнението е законно. Въззивният съд не е приемал, че правоотношението по възлагане на управлението на дружеството възниква едва и само със сключването на нарочен договор за управление, а е посочил, че липсата на доказателства за сключен договор за управление, като елемент от фактическия състав на основанието за уволнение по чл. 328 ал. 2 КТ, обуславя незаконност на последното. Разпоредбата на чл. 293 ТЗ урежда отношения между страните по търговската сделка. Работникът/служителят в трудовия спор не е страна по същата, а е трето лице, поради което спрямо същия разпоредбата е неприложима в спор с работодателя за законосъобразността на уволнението. Работодателят носи доказателствената тежест да установи наличието на валиден и подписан договор преди уволнението, като посочената разпоредба не може да санира неподписания договор за управление. Непредставянето от работодателя- ответник, в рамките на преклузивните срокове по чл.131 от ГПК, респ. в първото по делото съдебно заседание след оспорването на договора от ищеца /проведено на 20.12.2024 г./, на договор за управление подписан от възложителя, въпреки изричните указания на съда, и липсата на твърдения и доказателства за наличие на обективни причини за късното му представяне по делото - договор подписан от възложителя е представен едва в о.с.з. проведено на 11.02.2025 г., е обусловило извода на въззивния съд за недоказване на съществуването на договор за управление към датата на прекратяване на трудовото правоотношение. Посочените от касатора шести въпрос е важен, но както и да бъде решен, не би променил изхода на спора, доколкото обжалваното решение съдържа и втора група мотиви, за които въззивният съд е приел да имат равностойно значение за извода, че уволнението е незаконно, а именно: липса на доказателства за надлежно сключен договор за управление към датата на процесната заповед - 17.06.2024 г., като елемент от фактическият състав на основанието за уволнение по чл. 328, ал. 2 КТ. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.