Определение № 2402 от 16.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1003/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на А. А. М., подадена чрез процесуалния й представител, срещу определение № 2562 от 13.10.2023 г., постановено по в. ч. гр. дело № 2395/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 2512 от 27.03.2023 г., постановено по гр. дело № 11133/2022 г. на Софийски градски съд за спиране на производство по делото до приключване на производството по допускане на съдебната делба по гр. дело № 58327/2021 г. на СРС относно съсобствен между страните и трети лица имот, представляващ масивна административна сграда, находяща се в [населено място], район О., бул. „К. А. Д.-К.“ № 4.

Частният жалбоподател твърди недопустимост на обжалваното определение поради постановяване му от некомпетентен съд – разглеждане на частната жалба от търговски, а не от граждански състав на въззивния съд, а при евентуалност неправилно, като постановено при липса на преюдициален спор между страните какъвто несъмнено не представлявал този по разглеждане на иска за делба. Иска неговата отмяна.

Ответникът по частната касационна жалба „Юробанк България“ АД в законоустановения срок е подал отговор с изложени съображения за липсата на основания за нейното допускане до касационно разглеждане, съответно за неоснователността й.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Частната касационна жалба е подадена в едноседмичния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна - с правен интерес да обжалва определението на въззивния съд, поради което същата е процесуално допустима.

Производството по гр. дело № 11133/2022 г. по описа на СГС е образувано по подадена от А. А. М. против „Юробанк България“АД искова молба с предявени иск по чл. 31, ал. 2 от ЗС за заплащане на сумата от 32 400 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползването й на притежаваните от нея 144/2700 идеални части от съсобствени втори, трети и четвърти надпартерни етажи от масивна административна сграда със застроена площ от 375 кв.м, състоящата се от партерен етаж с пристройка, четири етажа, тавански и зимнични помещения, заедно с дворно място, върху което е построена сградата, находящо се в [населено място], бул. „К. Ал. Д.-К.“ № 4, с площ от 536 кв.м, представляващо урегулиран парцел № *-* в кв. 507 по плана на [населено място], местността „Ц.“, през периода 21.03.2021 г. – 21.10.2022 г., заедно със законна лихва върху тази сума от завеждане на делото до окончателното й изплащане, и иск по чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата от 2 945 лева, представляваща обезщетение за забава върху дължимото обезщетение.

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК, видно от електронната папка на първоинстанционното дело, ответникът Юробанк България АД е подал отговор с наведени възражения за неоснователност на исковете за обезщетение относно ползването на съсобствената сграда, дяловете в имуществената общност върху която са спорни между съсобствениците. Направено е също и искане за спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК поради наличие на висящо между страните и другите съсобственици – трети на производството лица, делбено производство по гр. дело № 58327/2021 г. по описа на СРС, относно съсобствената сграда, във връзка с която е и предявената от ищеца А. М. искова претенция.

По направеното искане за спиране първоинстанционният съд се е произнесъл с определение № 2512 от 27.02.2023 г. по гр. дело № 11133/2022 г. на СГС, поправено с определение № 4108 от 20.03.2023 г., с което е спрял производството по делото до приключване на производството по допускането на съдебната делба по гр.д. № 58327/2021 г. на СРС. Изложил е съображения, че с решението по допускане на делбата ще се установят или отрекат права, относими към дължимостта на обезщетението за лишаване от ползване на съсобствения имот, поради което разглеждането на иска за делба във фазата на допускането й е преюдициален по отношение на иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС, предмет на разглеждането дело.

Така постановеното определение е обжалвано в законоустановения срок от ищеца А. М. пред въззивния съд, който с определение № 2562 от 13.10.2023 г., постановено по гр. дело № 2395/2023 г. на САС, го е потвърдил. За да потвърди определението на първоинстанционния съд, въззивният съд е споделил изложените в него съображения за наличието на връзка на преюдициалност между гр. дело № 58327/2021 г. на СРС и гр. дело № 11133/2022 г. на СГС, тъй като с решението, постановено в първата фаза на съдебната делба, ще бъде установено със сила на пресъдено нещо съществуването на съсобствеността върху сградата, съсобствениците и размера на дела на всеки един от тях, като правните последици на това решение следва да бъдат зачетени от съда, сезиран с иска по чл. 32, ал. 1 от ЗС. Изложени са и допълнителни съображения, че въпросът за наличието на предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК е разрешен в съответствие със задължителната за съдилищата тълкувателна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 2 от 19.11.2014 г. по тълк. дело № 2/2014 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 8 от 07.05.2014 г. по тълк. дело № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в мотивите на които е посочено, че основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задълженията и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. Въззивният съд се е позовал и на мотивите към т. 5 на Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, където тази зависимост е обяснена и със съотношението между различните спорни предмета на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение. Предвид изложеното въззивният съд е приел, че наличието на обуславящо дело, съдебният акт по което следва да бъде зачетен от съда по обусловения иск, съгласно разпоредбите на чл. 297 и чл. 298 от ГПК, е абсолютна отрицателна предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело, поради което е приел наличието на предпоставките за спиране на производството по иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС, а обжалваното определение за правилно и законосъобразно и е потвърдил същото.

Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК за допускане до касационно обжалване на определението на въззивния съд жалбоподателят навежда наличието на специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, и неговата недопустимост по чл. 280, ал. 2 от ГПК, като поставя следните процесуалноправни въпроса:

1. Следва ли съдът да се произнесе по направеното искане за спиране на производството по иск по чл. 31, ал. 2 от ЗС до приключване на производството по съдебната делба след преценка доколко двата иска се основават на едни и същи твърдения, респективно оспорвания относно възникването и съществуването на съсобствеността между страните по делото и да изследва съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение, с оглед на това че съсобственикът (ответник) дължи обезщетение само за ползваната част от вещта, която не съответства на правата му, и

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства.

Обжалваното определение на въззивния съд е валидно и допустимо. Същото е постановено от надлежен състав от трима съдии на функционално компетентния съд по правилата на подсъдността по процесуалния закон (чл. 274, ал. 1 и сл. във вр. с чл. 104 от ГПК) и ЗСВ (Глава четвърта, Раздел VII от ЗСВ) при разглеждане на дела, образувани по частни жалби срещу първоинстанционните актове на окръжните съдилища, сред които е и Софийски градски съд. Предвид изложеното касационната инстанция намира, че не е налице наведеното от жалбоподателя основание за вероятна недопустимост на въззивното определение, която да предпостави допускането му до касационно обжалване.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното определение не се предпоставя и от наличие на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съгласно дадените в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба за допускането й до касационно разглеждане, който следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебния акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Съобразявайки тези разяснения, предвидените в процесуалния закон предпоставки за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване в случая не са налице.

По първия поставен от жалбоподателя правен въпрос въззивният съд се е произнесъл и е изложил мотиви, но не в противоречие с разрешенията, дадени в посочената в жалбата практика на ВКС и обективирана в т. 5 от Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 116 от 08.10.2015 г. по гр. дело № 2677/2015 г. на ВКС, II г. о. Изводът на въззивния съд в обжалваното определение за предпоставяне разрешаването на спора по чл. 31, ал. 2 от ЗС относно дължимостта на обезщетението за лишаване от ползването на съсобствената сграда и неговия размер от установителното действие на силата на пресъдено нещо по решението по чл. 344, ал. 1 от ГПК за възникването и съществуването на имуществената общност върху сградата между страните, правото на собственост на всяка една върху нея и частта им в имуществената общност не само не противоречи, а е напълно в съответствие с приетото в посоченото решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК. В мотивите на последното е прието, че решението по допускането на делбата е преюдициално по отношение облигационния спор между съсобствениците за присъждане обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС, тъй като с решението по чл. 344, ал. 1 от ГПК се определя съществува ли съсобственост и какви са правата в съсобствеността, а субективното право по чл. 31, ал. 2 от ЗС възниква само във вътрешните отношения на съсобственици и съсобственикът дължи обезщетение само за ползваната част от вещта, която не съответства на правата му. Следователно в случаите, когато искът за делба и искът по чл. 31, ал. 2 от ЗС са основани на едни и същи твърдения и оспорвания относно възникването и наличието на съсобственост върху общата сграда, каквито са приети в случая от въззивния съд, с решението по допускането на съдебната делба ще се установят или отрекат права, относими към дължимостта на обезщетение за лишаване от ползването на съсобствен имот, поради което искът за делба във фазата на допускането й е преюдициален по отношение на иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС.

Не се разкрива поддържаната специална предпоставка за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и по втория поставен правен въпрос. Същият не е разрешен от въззивния съд в отклонение от практиката на ВКС, включително и посочената от жалбоподателя и обективирана в решение № 212 от 21.02.2019 г. по гр. дело № 4268/2017 г. на ВКС, III г. о., и решение № 237 от 11.01.2021 г., постановено по гр.д. № 1553/2020 г. на ВКС, IV г. о. Въззивният съд се е произнесъл в обема на търсената с частната жалба защита, обсъдил е твърденията и възраженията на страните и е изложил правни съображения при преценката за наличието на предвиденото в чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК основание за спиране на производството пред първоинстанционния съд. Обстоятелството, че въведените от жалбоподателя доводи и възражения и поддържани от него тези са приети за неоснователни от въззивния съд, не налага извод в обратния смисъл.

Предвид тези съображения не се допуска касационно обжалване на въззивното определение на САС.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.