Определение № 661 от 02.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2056/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на РБ против решение №42/24.03.2020 г., постановено по гр.д.№ 499/2019 г. от 3-ти [населено място] на Апелативен съд – Пловдив Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявените обективно съединени искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ са основателни до размер на присъдените обезщетения за претърпени имуществени и неимуществени вреди. Съдът е приел, че е безспорно установено че срещу ищеца е било повдигнатото обвинение за тежко умишлено престъпление, извършено от него в качеството му на длъжностно лице – полицай, по чл. 302 т. 1 предложение предпоследно във вр. чл. 301 ал. 1, предл. 2, алт. 2 от НК, за което е била постановена оправдателна присъда № 857/28.11.2016 г. на СпНС, потвърдена – Присъда № 5/11.05.2018 г., която не е протестирана пред ВКС и е влязла в сила на 29.05.2018 г.. Посочено е, че привличането му като обвиняем е на 08.06.2011 г., на която дата му е наложена и мярка за неотклонение задържане под стража – до 16.06.2011 г., когато същата е била изменена на парична гаранция в размер на 3 000 лева. Прието е, че са доказани негативните преживявания на ищеца във връзка с воденото наказателно производство против него, като в тази насока съдът подробно е посочмил както доказателствата в тази насока, така и в какво се изразяват неимуществените вреди. Прието е, че с оглед събраните пред въззивната инстанция писмени доказателства, е установен и размер на претендираните имуществени вреди. В тази насока съдът е събрали нови доказателства, доколкото е приел, че е налице хипотезата на чл.266 ГПК, тъй като първоинстанционния съд не е указал на ищеца тежестта и необходимостта от доказването на тези обстоятелства. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси при наличието на предпоставките на чл.280 ГПК. Сочи се правен въпрос, възможно ли е пред въззивния съд да се сочат за пръв път нови обстоятелства, като останалата част от поставения въпрос е фактически и касае фактите по конкретното дело. Законът, както и съдебната практика относно приложението на чл.266, ал.3 ГПК са ясни е категорично, като в настоящият случай съдът е събрали нови доказателства и е допуснал уточнение на обстоятелствата, на които са основава иска, позовавайки се на допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, възможност, каквато цитираната разпоредба предоставя. В тази насока липсва соченото от касатора противоречие и касационно основание. Въпросът относно задължение на първоинстанционния съд не е относим към производството по чл.288 ГПК, доколкото разпоредбата на чл.280 ГПК касае произнасяне по правен въпрос от страна на въззивния съд с обжалваното въззивно решение. Поставя се въпросът относно приложението на чл.52 ЗЗД при определянето на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. По въпросите за приложението на чл.52 ЗЗД при определянето на обезщетение за неимуществени вреди е налице трайна практика на ВКС, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване. С оглед изхода на спора в настоящото производство, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 1300 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, състав на ВКС