Определение № 307 от 16.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4016/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 107 062/13.10.2020 година, подадена от А. Т. А., срещу решение № 67/04.09.2020 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 182/2020 година.

С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Бургас е потвърдил първоинстанционното решение № 27/15.04.2020 година на Окръжен съд Сливен, постановено по гр. д. № 566/2019 година, с което е отхвърлен предявения от А. Т. А. срещу Х. А. Х. иск с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД за разваляне на сключения на 10.05.2019 година между И. Т. Г. (починала на 23.09.2019 година и наследодател на А. Т. А.), в качеството й на прехвърлител и Х. А. Х., в качеството му на приобретател договор за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № *, том , рег. № **, дело № 299/2019 година на Ц. Ц., помощник-нотариус по заместване на Н. С.-нотариус с район на действие района на Районен съд Сливен, вписана под № * в регистъра на Нотариалната камара, с който Г. е прехвърлила на Х. собствения си недвижим имот представляващ ПИ № ... по КК на [населено място], апартамент с адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес], с площ 88.50 м 2, с принадлежащото избено помещение № 2 с площ 16.10 м 2 и 7.69 % идеални части от общите части на сградата, поради виновно неизпълнение на задълженията от страна на приобретателя.

В подадената от А. Т. А. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от касатора срещу Х. А. Х. иск с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД да бъде уважен. В изложенията си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. Т. А. твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба Х. А. Х. е подал отговори на същата с вх. № 108 193/25.11.2020 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 67/04.09.2020 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 182/2020 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

А. Т. А. е бил уведомено за обжалваното решение на 10.09.2020 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 10 062/13.10.2020 година, като е подадена по пощата на 12.10.2020 година, а 10.10.2020 година и 11.10.2020 година са неприсъствени дни. Поради това и предвид чл. 60, ал. 6 и чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

За да постанови решението си съставът на Апелативен съд Бургас е извършил преценка на показанията на разпитаните по делото свидетели и е приел, че от тях се налага изводът, че Х. А. Х. е изпълнил в пълен обем задълженията си по договора за издръжка и гледане по отношение на И. Т. Г.. Х. и свидетелката Г. И., с която живеел на съпружески начала, както и тяхното дете били живели при прехвърлителката.

Всички свидетели заявявали, че при тежкото си здравословно състояние И. Т. Г. не искала да живее сама, поради което поканила Х. А. Х. и Г. И. да живеят в жилището ѝ и да се грижат за нея. Полаганите грижи, изразяващи се в поддържане на дома и обгрижване на болната И. Т. Г.–чистене, готвене, пазаруване, смяна на бельо, следене за прием на лекарства, обслужване на катетър и хигиена, пренасяне при транспортиране до болницата, били извършвани съответно от Х. А. Х. и от неговата партньорка Г. И., която била в отпуск по майчинство за отглеждане на малко дете, като тези дължими грижи са покривали денонощието и обема извън работното време на социалния асистент свидетелката В. И.. При инцидентното еднократно отсъствие на двамата за няколко дни, грижите били осигурявани чрез родителите на Х. А. Х., като се имала предвид близката връзка на последните с прехвърлителката. И. Т. Г. имала желано присъствие в дома си на млади хора с дете, които са ѝ били осигурили и добра психологическа обстановка. Показанията на свидетелите на А. Т. А. не разколебавали горните изводи, предвид констатираната от въззивният съд непоследователност, колебливост и противоречия в техните показания, което разколебавало достоверността им. Що се отнасяло до свидетелите на Х. А. Х., които били негови близки, следвало да се отбележи, че въззивната инстанция давала вяра на техните показания, преценявайки ги при условията на чл. 172 от ГПК. Касаело се за двама свидетели, чиито показания били съответни, последователни и безпротиворечиви. Същите се подкрепяли от установеното от другите двама свидетели, които били колеги на Х. А. Х., както и частично от показанията на свидетелите на А. (И. Т. Г. не се била оплаквала от липса на грижи и средства), а така също от писмените доказателства-платежни документи. Следвало да се отбележи и това, че нормалната житейска логика била в полза на заявеното от фактическата съпруга и от майката на Х. А. Х.. При съвместно съжителство в едно жилище на болната прехвърлителка и приобретателя с неговото семейство, лишено от нормална житейска логика било твърдението на А. Т. А., че грижите и издръжката за болната, извън грижите на социалния асистент, са били поети от съседи на И. Т. Г.. Очевидно било, че посещенията на съседи и близки при болната не са били достатъчни за нейните нужди, поради което и тя била потърсила и била намерила в лицето на Х. А. Х. постоянно присъствие на хора в дома си и обгрижване от тяхна страна, което да ѝ осигури спокойствие и липсата на притеснение, че е сама и безпомощна. Установено било по делото и изпълнение на задължението за издръжка. При съжителството си с Х. А. Х. и Г. И., И. Т. Г. имала нормално и изцяло задоволени материални нужди от храна, лекарства, дрехи, консумативи, битови сметки и други. Не се установявало да е имала необходимост от средства, които Х. А. Х. да не ѝ бил предоставил. В тази насока по делото били приложени платежни документи, както и не се спорело, че погребението било поето от Х. А. Х.. Прехвърлителката никога не се била оплакала от неизпълнение на поетите от Х. А. Х. ангажименти по процесния договор. Тя била приела това изпълнение, като отговарящо на нейните нужди. Изпълнението на задължението за гледане и издръжка, когато то не било детайлно уговорено, се определяло от действителните нужди на кредитора. Ако престираното от длъжника е било прието и кредиторът се е считал удовлетворен, неговите наследници не можели да искат разваляне на договора. Така, след като И. Т. Г. била удовлетворена от изпълнението по договора с престираните от приобретателя, лично и чрез неговите близки, гледане и издръжка, то следвало, че изпълнението покривало съответните нужди на прехвърлителката, съобразно нейната преценка и предпочитания. По тези съображения, въззивната инстанция намирала иска за разваляне на договора за гледане и издръжка, поради неизпълнение, за неоснователен и подлежащ на отхвърляне.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. Т. А. е поискал въззивното решение на Апелативен съд Бургас да бъде допуснато до касационно обжалване по правния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди направеното във въззивната жалба оплакване, че първоинстанционният съд не е обсъдил събрани по делото доказателства и при такова оплакване какви следва да са мотивите по съществото на правния спор. Този въпрос обаче не обосновава допускането на решението на Апелативен съд Бургас до касационно обжалване. Въззивното решение не е в противоречие, а в съответствие с постановките на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, на която се позовава касатора. Въззивният съд е обсъдил всички твърдения и доводи на страните, включително и тези направени във въззивната жалба на А. Т. А., като е преценил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, като е посочил на кои от тях дава вяра и защо, като е отразил тези си изводи в мотивите към решението си. При преценката на доказателствата въззивният съд, наред с преценката на останалите доказателства, е извършил самостоятелна преценка на показанията на разпитаните по делото свидетели, като е преценявал същите с оглед на относимостта на фактите, които установяват към предмета на производството, начина по който свидетелите са придобили знанието за фактите (непосредствено или опосредствено), тяхната вътрешна логика и непротиворечивост, връзката им с останалите събрани доказателства по делото, както и противоречието между показанията на самите свидетели. При това съдът е взел под внимание и фактите сочещи на евентуална заинтересованост на свидетелите по чл. 172 от ГПК. Именно последната преценка е поставен и посочения по-горе правен въпрос, като се прави позоваване и на решение № 53/27.04.2010 година, постановено по гр. д. № 510/2008 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., в което обаче е прието, че извършената в конкретния случай преценка за заинтересованост не е цялостна и задълбочена. Този извод обаче е по съществото на конкретния спор и не обосновава противоречие с преценката по чл. 172 от ГПК, извършена в обжалваното решение на Апелативен съд Бургас. По този въпрос обжалваното решение не противоречи и на решение № 261/10.02.2020 година, постановено по гр. д. № 758/2109 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Третото решение, на които се позовава А. Т. А., а именно решение № 174/02.07.2014 година, постановено по гр. д. № 7500/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. не е във връзка с посочения по-горе въпрос, а по-скоро се отнася до обема на задължението на приобретателя по договор за издръжка и гледане.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. Т. А. поставя и въпроса за това по кои критерии се определя обема на престацията за гледане и издръжка по алеаторен договор и в каква степен интензивността на грижите се определя и от факта, че грижи за прехвърлителката са полагани и от трето лице, което е чуждо на облигационното отношение, възнаграждението на което е заплащано от общината. В тази връзка се твърди противоречие между обжалваното решение и решение № 70/07.2011 година, постановено по гр. д. № 612/20101 година,решение № 169/19.07.2013 година, постановено по гр. д. № 1210/2012 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., а също така и решение № 863/22.12.2010 година, постановено по гр. д. № 1534/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Този въпрос също не обуславя допускането на обжалваното въззивно решение до касационен контрол. Съгласно установената практика ако не са уговорени ограничения в обема на дължимата издръжка и грижи, дължи се цялата необходима издръжка-храна, режийни разноски, дрехи и други, независимо от това че кредиторът разполага с достатъчно имущество и доходи да си я осигурява и сам; и всички необходими грижи за здравето, хигиената и домакинството на прехвърлителя според нуждата и възможностите му да се справя сам. Поетото задължение за предоставяне на грижи е лично, поради което длъжникът не може да бъде заместен от друг, без съгласието на кредитора. Такова съгласие е налице, ако липсват каквито и да било доказателства кредиторът да се е противопоставял и да не е приемал предлаганите му от друго лице грижи; а и правилото не е абсолютно-длъжникът винаги може да бъде заместен при извършването на действия, за които са необходими специални знания или умения, или по друга причина не може да бъдат извършени лично от длъжника, напр. оказване на медицинска помощ или извършването на манипулации, при които полът и възрастта на страните имат значение. Оказването на внимание и грижи от близки на прехвърлителя не изключват надлежното изпълнение от длъжника, когато те са предоставени по желание на предоставящия, а не защото длъжникът не изпълнява задълженията си. В тази връзка обстоятелството, че грижи за кредитора са полагани и от трето лице, още към момента на сключването на договора за прехвърлянето на недвижимия имот срещу задължението за гледане и издръжка, като договорът е включен въпреки това и не са предприел действия за преустановяване на грижите от третото лице (което е било в правомощията на кредитора) означава, че той е приел приобретателя да полага грижи и да дава издръжка, заедно с това трето лице. Поради това полаганите от това трето лице грижи не обосновават неизпълнение на задълженията от страна на Х. А. Х., а обстоятелството, че И. Т. Г. не е предприела действия по разваляне на договора приживе сочи, че тя е била съгласна с предлаганото от приобретателя изпълнение.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. Т. А. е посочил, че иска допускането на въззивното решение на Апелативен съд Бургас и по трети въпрос касаещ изпълнението на задължението за издръжка, но не е формулиран конкретен такъв, който да е във връзка с правните изводи на състава на Апелативен съд Бургас в обжалваното решение. Поради това съгласно указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас в тази връзка.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 67/04.09.2020 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 182/2020 година по подадената срещу него от А. Т. А., касационна жалба с вх. № 107 062/13.10.2020 година и такова трябва да се допускане.

С оглед изхода на делото А. Т. А. ще трябва да заплати на Х. А. Х. сумата от 1000.00лева направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение