Определение № 8 от 08.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1991/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Райдър 777” ЕООД със седалище и адрес на управление гр. Пловдив чрез адв. Н. П. срещу въззивно решение № 9 от 10.02.2020 г. по гр.д. № 585/2019 г. на Пловдивския апелативен съд. С него е потвърдено решение № 929 от 12.07.2019 г. по гр.д. № 964/2018 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е уважен предявеният против жалбоподателя иск с правно основание чл. 108 ЗС, като е признато за установено, че Мюсюлманско изповедание със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], е собственик, като правоприемник на Турска мюсюлманска изповедна община [населено място], на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор .... по КККР на [населено място], с адрес на имота [населено място], [улица], № ...., [жилищен адрес] и жалбоподателят е осъден да предаде на Мюсюлманско изповедание този имот. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение като необосновано, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е направил необоснован извод относно наличието на правоприемство между Турска мюсюлманска вероизповедна община [населено място], която е придобила правото на собственост върху посочения имот чрез договор за покупко- продажба по реда на чл. 55 г ЗПИНМ /отм./, сключен с ГНС- Пловдив през 1970 г., и ищеца по делото Мюсюлманско изповедание. Според жалбоподателя, обстоятелството, че към момента на влизане в сила на Закона за вероизповеданията /ДВ бр. 120/2002 г./ в регистъра на окръжния съд не е налично вписване на Турска изповедна община като местно поделение на изповеданието, не е достатъчно да обоснове извод за правоприемство с ищеца. На следващо място поддържа, че ищецът не е доказал валидно придобиване на право на собственост от Турската вероизповедна община през 1970 г., тъй като не е представил описаните в нотариалния акт документи, въз основа на които нотариусът е направил извод, че правото на собственост е придобито. Счита за необоснован и противоречащ на материалния закон и направения от въззивния извод, че той няма качеството на трето лице в изпълнителното производство и по отношение на него защитата по чл. 433, ал.4/ сега ал.5/ ГПК е неприложима. Наведени са доводи и за това, че той не владее имота, поради което предявеният иск по чл. 108 ЗС не може да бъде уважен в осъдителната му част. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1/ За правоприемството и приложението на § 2 ПЗР на ЗВ. 2/ Относно разпределянето на доказателствената тежест на страните при оспорване на констативен нотариален акт на ищеца. 3/ Относно приложението на чл. 161 и чл. 190 ГПК. 4/ Кой е трето лице по смисъла на чл. 181, ал.1 ГПК и какъв е начинът за доказване на владение. Допустимо ли е владението да се доказва със свидетелски показания. 5/ За задължението на въззивния съд да обсъди всички относими възражения на ответниците и да изложи изрични мотиви по тях. Сочи, че е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса трето лице ли е по смисъла на чл. 433, ал.5 ГПК частният правоприемник на кредитора, когато е участвал като наддавач на публичната продан и е определен за купувач, респ. заплатил е цената, а не е прихванал със свое вземане, което да се е оказало несъществуващо. В този случай обявеният за купувач е ли мним кредитор или се приравнява на трето лице - купувач по смисъла на чл. 433, ал.5 ГПК. В отговор на касационната жалба ответникът по касация Мюсюлманско изповедание, представлявано от Главния мюфтия М. А. Х., изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: По делото е установено и не е било спорно между страните, че въз основа на изпълнителен лист, издаден на основание Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, удостоверяващ подлежащо на изпълнение парично вземане на „Ели инвест груп” ЕООД - Пловдив против Мюсюлманско изповедание, е било образувано изпълнително дело № 20138270400203 на ЧСИ с рег. № 827 на КЧСИ, както и че за удовлетворяване на вземането е било насочено принудително изпълнение върху процесния недвижим имот като собственост на длъжника. Насрочена е публична продан за периода 23.05.2014 г.- 23.06.2014 г. С постановление на ЧСИ от 23.06.2014 г. като взискател по делото е конституиран жалбоподателят „Райдър 777” ЕООД като частен правоприемник на първоначалния взискател „Ели Инвест груп” ЕООД, съгласно договор за цесия от 20.06.2014 г., с който е прехвърлено вземането, предмет на изпълнителното дело. С постановление за възлагане от 17.12.2014 г. имотът е възложен на жалбоподателя, който е участвал в наддаването и е обявен за купувач на имота при цена 63 133 лв., внесена от него в срок по сметката на ЧСИ. Установено е също и не е било спорно, че срещу заповедта за незабавно изпълнение е подадено възражение от длъжника Мюсюлманско изповедание и кредиторът „Ели инвест грпуп” ЕООД е предявил иск по чл. 422, ал.1 ГПК срещу длъжника за установяване съществуването на вземането. С решение № 1616 от 26.08.2016 г. по т.д. № 821782013 г. на Софийски градски съд, влязло в сила на 04.11.2017 г., този иск е отхвърлен. Позовавайки се на посоченото решение, с което е установена липса на изпълняемо право, ищецът твърди, че възлагането на публичната продан не е породило вещнопрехвърлително действие. Сезирал е съда с искане да бъде установено, че е собственик на имота и да бъде осъден ответникът да му предаде владението, тъй като го държи без основание. Срещу предявения иск за ревандикация ответникът е противопоставил възражение, че ищецът не е собственик на процесния имот, тъй като не е правоприемник на Турска мюсюлманска вероизповедна община - Пловдив, която съгласно представен по делото нотариален акт № .... г. е закупила имота от ГНС- Пловдив. Това възражение е намерено от въззивния съд за неоснователно. Като се е позовал на Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в НРБ, утвърден от МС през 1951 г., съдът е приел, че изповедни общини са се образували във всяко населено място, където живеят поне 40 мюсюлмански семейства и са имали статут на юридически лица / § 5 от Устава/. Приел е, че техният статут е бил съобразен с разпоредбата на чл. 6 от Закона за изповеданията/ ДВ бр. 48/1949 г./, съгласно който от момента на утвърждаване на устава на изповеданието от Министерския съвет същото се счита признато и добива качеството на юридическо лице. От същия момент качеството на юридическо лице добиват и местните поделения на изповеданието. Посочил е, че съгласно сега действащия Закон за вероизповеданията /ДВ бр. 120/2002 г./ вероизповеданията могат да имат местни поделения съгласно уставите си, които се вписват в регистър от кметовете на общините по тяхното седалище. Въз основа на представените по делото писмени доказателства е приел, че няма данни към 2003 г., когато влиза в сила Закона за вероизповеданията, за регистрация или пререгистрация по реда на § 2, ал.4 ПЗР на този закон на местно поделение на Мюсюлманското изповедание като юридическо лице. Оттук е направил извод, че ищецът Мюсюлманско изповедание се явява правоприемник на съществувалото правосубектно местно поделение - собственик на процесния имот. Касаторът счита, че това становище на въззивния съд противоречи на практиката на ВКС относно правното действие и значението на пререгистрацията по § 2 от ПРЗ на ЗВ на заварените при влизане на закона в сила вероизповедания и техни поделения. Позовава се на решение № 53 от 26.07. 2018 г. по гр.д. № 1229/2017 г. и решение № 141 от 21.07.2010 г. по гр.д. № 345/2009 г., и двете на ВКС, ІІ г.о. В първото е прието, че при действието на Закона за вероизповеданията от 2002 г., съществуващите съгласно чл. 6 от ЗИ /отм./ местни поделения запазват статута си на юридически лица, като подлежат на служебна регистрация по реда на § 2, ал.4 ПЗР на ЗВ, но тази регистрация няма конститутивно действие. Ако местното поделение на вероизповеданието е заварено като юридическо лице по смисъла на ЗВ, то не изгубва своята правосубектност по силата на новия закон, дори да не е извършено служебно вписване. В същия смисъл е и решение № 141 по гр.д. № 345/2009 г. Даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос не противоречи на тази практика, доколкото съдът е приел, че по делото липсват доказателства към момента на влизане в сила на ЗВ организационната структура на мюсюлманското изповедание да е включвала вероизповедни общини, образувани при действието на устава от 1951 г., като местни поделения на изповеданието, при това със статут на юридически лица. В тази връзка следва да се посочи, че този устав е отменен най - късно с Устава на мюсюлманското изповедание в Република България, приет на 23.10.1997 г. и утвърден от Министерския съвет със Заповед № Р-49 от 28.10.1997 г. на зам. министър- председател /виж приложеното по делото на л. 246-251 писмо от 07.05.2019 г. на Директора на Дирекция „Вероизповедания” и копие от описа на папка № 24/. Съгласно чл. 118 от същия устав, от датата на утвърждаването му се отменят всички предходни устави на изповеданието. При липса на данни имуществото на Турската вероизповедна община Пловдив да е било предадено на друго юридическо лице на изповеданието или трето лице, въззивният съд е направил логически извод, че то е преминало към ищеца, чието местно поделение е била тя. Поради това по първия от поставените правни въпроси не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС и по него не следва да се допуска касационно обжалване. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по следващия правен въпрос, поставен от касатора, касаещ разпределяне на доказателствената тежест между страните при оспорване на констативен нотариален акт. Този въпрос също не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС - ТР № 11 от 21.03.2013 г. по т.д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно последното, нотариалният акт, издаден по реда на чл. 587 ГПК, представлява официален документ – съставен е от надлежно оправомощено длъжностно лице в рамките на предоставената му компетентност и по установен в закона ред. Той се ползва с доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК досежно извършените от нотариуса действия: че е издаден от посочения нотариус, на посоченото в него време и място, че са представени описаните в акта документи, че е издадено от нотариуса постановлението за признаване на собствеността. Тази материална доказателствена сила важи спрямо всички и може да бъде оборвана чрез оспорване истинността на нотариалния акт като писмено доказателство, т. е. по реда на чл. 193 ГПК, като в тази хипотеза тежестта за доказване неистинността на нотариалния акт пада върху страната, която го оспорва. Въззивното решение е в съответствие с възприетото правно разрешение, поради което този въпрос също не осъществява хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Във връзка със следващия правен въпрос относно приложението на чл. 161 и чл. 190 ГПК жалбоподателят не сочи практика на ВКС, на която въззивното решение да противоречи. Искането за допускане на касационно обжалване е мотивирано изцяло с виждането, че в случая въззивният съд е следвало да приеме, че описаните в нотариален акт № .... г. документи, послужили за издаването му, никога не са съществували, след като в представения по делото отговор от Държавна агенция „Архиви” е посочено, че в автоматизираната база данни, създавана и попълвана от отдел „Държавен архив” Пловдив няма данни за търсената документация. Тази теза противоречи на формалната логика - правилото за изключеното трето, тъй като посоченият документ доказва само факта, че в базата данни липсват посочените документи, но не и причината, поради която те не са налични. От друга страна жалбоподателят не обосновава и по какъв начин ищецът е действал недобросъвестно и е създал пречки за събиране на тези доказателства, за да се приложи разпоредбата на чл. 161 ГПК. Предвид изложеното, поставеният въпрос, като изведен извън конкретиката на делото, не може да обоснове допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Следващият правен въпрос - кой е трето лице по смисъла на чл. 181, ал.1 ГПК и как следва да се докаже факта на владение, е във връзка с твърдението на касатора, че той не упражнява фактическа власт върху процесния имот, тъй като е предал владението на друго лице на основание предварителен договор преди предявяване на иска. Значението на така поставения въпрос за изхода на делото е обосновано с неясни доводи, като е цитирана практика на ВКС, без да се посочи каква е връзката й с настоящото дело - от една страна се твърди, че въпросът е относим към уважаване на ревандикационната претенция в осъдителната й част, а от друга - че ищецът не е трето лице, следователно - изводът, че ответникът упражнява фактическа власт върху имота, е погрешен. Предвид това настоящият състав приема, че въпросът не е обуславящ изхода на делото, и по него не следва да се допуска касационно обжалване. Отговор на въпроса дали постановлението за възлагане на недвижим имот в полза на привиден кредитор, който е участвал като наддавач в публичната продан, е даден в ТР № 4 от 11.03.2019 г. по тълк.д. № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС. В него е прието, че правото на принудително изпълнение на взискателя предпоставя съществуването на изпълняемото право. Липсата на изпълняемо право отнема материалноправната основа на принудителното изпълнение и удовлетворяването на взискателя е лишено от правно основание. Поради това в никакъв случай привидният кредитор не може да запази правата, придобити в материалнонезаконосъобразния изпълнителен процес. Той винаги дължи да върне всичко получено, дори и в качеството на купувач от публична продан, тъй като то е получено без основание. При възлагане на имота, върху който е насочено изпълнението, в полза на взискателя, и при отпадане на изпълнителното основание, въз основа на което е предприето принудителното изпълнение върху имота, последният ще се счита собственост на длъжника поради липса на изпълняемо право, което да оправдае прехвърлянето на собствеността. Възлагането при публична продан на привиден кредитор не поражда вещнопрехвърлителен ефект и когато той е платил нещо или дори всичко, тъй като по разпределението не получава нищо или нещо по-малко от предложената цена. Даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос е в съответствие с цитираната задължителна съдебна практика, поради което не е налице основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Процесуалният закон не съдържа забрана за участието на взискателя като наддавач в публичната продан. Напротив – отчитайки това негово качество законът предвижда специални правила за участието му в публичната продан - чл. 489, 495 ГПК. Поради това не може да бъде споделена тезата на жалбоподателя, че правното положение на взискателя, който участва в публичната продан като наддавач, не е уредено в закона, и произнасянето на касационната инстанция по поставения въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Последният от поставените въпроси е свързан със задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните и да изложи изрични мотиви по тях. Доводите, с които се обосновава значението му за изхода на спора, са за това, че въззивният съд не е обсъдил наведеното с въззивната жалба на жалбоподателя оплакване за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в недопускане на гласни доказателства, с които последният да установи, че е предал владението на трето лице преди завеждане на делото. Видно от данните по делото, за установяване на това обстоятелство съдът е допуснал посочения от жалбоподателя свидетел, който е и разпитан. Неговите показания са обсъдени от въззивния съд, но е прието, че те не доказват, че жалбоподателят - ответник по ревандикационния иск, не владее имота. По този начин въззивният съд е изпълнил задължението си като съд по същество на спора да обсъди събраните по делото доказателства, включително и тези, събрани от първоинстанционния съд във връзка с доводите и възраженията на страните, и не е процедирал в нарушение на указанията, дадени в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това и по поставения процесуален въпрос не е налице основание за допускане на касаци4онно обжалване по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК. В обобщение, не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК, на които се позовава жалбоподателя, за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Водим от гореизложеното съдът