Определение № 4243 от 23.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 719/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. В. С., представляван от адвокат Р., срещу решение № 153 от 20.11.2024 г., постановено по в.гр.д. № 179/2024 г. по описа на Окръжен съд- Търговище, с което е потвърдено решение №49 от 18.04.2024 г., постановено по гр.д. № 201/2022 г. по описа на Районен съд- Омуртаг, с което е отхвърлен предявения от Д. В. С. против М. С. Д. иск по чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗС за установяване на правото на ищеца на собственост по давност върху поземлен имот от 1 461 кв.м. в урбанизирана територия с идентификатор [№] по кадастралната карта на [населено място], общ.А..

Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, тъй като неправилно съдът е приложил разпоредбата на чл.79 от ЗС. Поддържа, че съдът неправилно е приел, че ищецът не е доказал предпоставките по закон за придобиване по давност на право на собственост върху земя. Поддържа, че от събраните доказателства по делото, в това число и свидетелските показания, се извличат данни за елементите от фактическия състав на придобивната давност по чл.79 от ЗС. Сочи, че съгласно практиката на ВКС, когато се завладява чужд имот, при липса на претенции от трети лица, упражняващият фактическа власт няма по отношение на кого да демонстрира намерението си да свои. Предполага се, на основание чл.69 от ЗС, че упражняващият фактическа власт държи за себе си от момента на установяване на фактическа власт. Поддържа, че незаконосъобразно съдът е приел, че ищецът не е владял процесния имот и не е придобил същия по давност. Моли обжалваното решение да бъде отменено и предявеният иск – изцяло уважен.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят моли решението на Окръжен съд- Търговище да бъде допуснато до касация на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК поради това, че въззивният съд не е съобразил константна практика на ВКС. Поддържа оплакване, че въззивният съд като инстанция по същество, не е направила самостоятелен анализ на събрания по делото доказателствен материал. Формулира следните въпроси, за които твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС:

1. Какви действия са необходими и достатъчни, за да се приеме, че е осъществявано владение по смисъла на чл.68 от ЗС, върху имот без заявени претенции от трети лица?

Касаторът счита, че обжалваното решение противоречи на решение №88/27.07.2016 г. по гр.д. №661/2016 г., ІІ г.о. на ВКС

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения, както и всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора?, по който въпрос поддържа, че обжалваното решение противоречи на решение №222 от 27.03.2018 г. на ВКС по т.д. №505/2017 г.

Според жалбоподателя, въззивният съд в мотивите към решението си не коментира нито едно от оплакванията във въззивната жалба, като на практика се преповтарят мотивите на първоинстанционното решение.

3. По какъв начин следва въззивният съд да извърши преценка на събраните гласни доказателства с оглед въведените във въззивната жалба оплаквания.

Счита, че по този въпрос решението противоречи на решение № 65 от 30.07.2014 г. по гр.д.№1656/2013 г. на II т.о. на ВКС, по което е прието, че всички събрани по делото доказателства следва да бъдат обсъдени от съда поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът М. Д., представляван от адвокат М., оспорва наличието на основания за допускане на въззивното решение до касация. Счита, че жалбоподателят не е формулирал правен въпрос, обуславящ волята на въззивния съд, непосочването на какъвто въпрос е основание да се откаже допускането до касация на обжалваното решение. По същество счита,че подадената касационна жалба е неоснователна. Моли решението на Окръжен съд- Търговище да не бъде допускано до касация.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК и е допустима.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Въззивният съд е посочил, че е сезиран с иск с правно основание на чл.124, ал.1 от ГПК, за установяване, че ищецът е собственик на недвижим имот въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност.

Обсъдил е събраните по делото гласни доказателства- показанията на свидетелите К. Н., А. П. и Н. Х., от които установил, че ищецът е заживял в [населено място] през 2008 г., закупил е имоти в селото и заедно със свидетеля П. построили къщи за гости. Свидетелите установявали, че процесният имот ограничавал достъпа до тези къщи, защото бил обрасъл с храсти и дървета, поради което ищецът организирал разчистването му с багер, като никой не оспорвал действията му. Така ищецът почиствал имота всяка година. От друга страна свидетелите, доведени от ответника- свидетелите В. В., Б. Х. и А. Г. установявали, че спорният имот е на ответника, като същият го е придобил по наследство от неговата майка. Имотът представлявал пасище. През годините не бил поддържан. Поради това бил почистван както от свидетелката Х., така и от свидетеля К. Н., сочен от ищеца.

Въззивният съд е посочил още, че по делото били представени писмени доказателства, относно притежаваните от въззивника недвижими имоти в [населено място], доказателства, относно нотариално производство на ответника за снабдяване с нот. акт за собственост по обстоятелствена проверка, които приел за неотносими.

При така установената фактическа обстановка въззивният състав е направил следните правни изводи: За придобиването на недвижим имот по давност в общата хипотеза било необходимо упражняване на владение върху него в период от десет години. Владението от своя страна изисквало кумулативно наличие на упражняване на фактическата власт върху имота, което включвало извършване на фактически действия, които недвусмислено манифестирали власт върху имота, която по съдържание е като на собственика и намерение за своене. За улесняване на доказаването на втората предпоставка била създадена законова оборима презумпция в чл. 69 ЗС - предполага се, че владелецът държи вещта като своя, освен ако не се установи, че я държи за другиго. Посочил е, че правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Приел е, че по делото не се доказва, че въззивникът в продължение на повече от 10 години извършвал действия, чрез които открито, публично и явно демонстрирал своенето на имота. На следващо място е обсъдил, че ищецът е представил жалба до кмета на населеното място, в която сам твърдял, че имотът е общински, а се ползвал от друго лице, без да се заплаща наем за това. Приел е за установено от свидетелските показания, че ищецът е почиствал имота, тъй като той е затруднявал достъпа и гледката до негов имот, в който той е построил къщи за гости, а не че ищецът го е своил. Приел е за неоснователно възражението, че не е имало лице, което да претендира да е собственик и съответно, пред което ищецът да демонстрира явното намерение за своене на имота. Давностно владение се осъществявало само върху чужда вещ и в този смисъл било без значение дали владелецът знае кой е собственик на вещта и дали е този. При тези изводи въззивният състав е приел, че ищецът не е доказал давностно владение върху имота.

Поради съвпадение на изводите въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Според произнасянето в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се допуска по посочен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело - чл. 280, ал. 1 ГПК, ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В съобразителната част на решението е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Проведено е разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, в зависимост от които Върховният касационен съд селектира касационните жалби в стадия на производството по чл. 288 ГПК, и основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, които подлежат на проверка и преценка в стадия на производството по чл. 290 ГПК след допускане на касационно обжалване.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо.

Първият поставен въпрос в изложението по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК /Какви действия са необходими и достатъчни, за да се приеме, че е осъществявано владение по смисъла на чл.68 от ЗС, върху имот без заявени претенции от трети лица?/ има теоретичен характер, не е конкретен, затова той не е и обуславящ за изхода на настоящото дело и по него не може да се допусне касационно обжалване. Въззивният съд е приел, че ищецът не е владелец, тъй като не е доказал да е упражнявал фактическа власт върху имота, явно, трайно и несъмнено, а е предприемал спорадични действия, мотивирани не от своене на имота. Не е коментирал липсата на манифестиране на владението. Ето защо, поставеният въпрос не е относим към правните изводи на съда и неговия отговор не би довел до различен правен резултат.

Конкретният правен въпрос би следвало да касае отговор дали ежегодното почистване на спорния неограден имот представлява упражняване на фактическа власт върху същия, годна до доведе до придобиването на имота по давност. Относно фактическия състав, при реализирането на който може да се придобие имот по давност, е създадена безпротиворечива съдебната практика касаеща. По този въпрос е налично произнасяне в мотивната част на ТР № 4/2012 г по т.д. № 4/2012 г на ОСГК на ВКС. Изяснено е, че придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от закона срок от време. Също така, последователно в свои решения ВКС разяснява, че правото на собственост върху имот на основание давностно владение се придобива след упражнаване на фактическа власт и своене на имота, като владението следва да се характеризира като постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнено (решение № 68 от 02.08.2013 г.по гр. д. № 603/2012 г. на І г. о.; решение № 197 от 07.12.2017 г. по гр. д. № 1024/2017 г. на І г. о. и др.). Разяснено е, че постоянното владение не изисква фактическата власт задължително да се осъществява във всеки един момент от времето. Тази власт може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота, като е достатъчно действията на владелеца да сочат, че той счита имота за свой и фактическата власт да не бъде прекъсвана от действия на трети лица. Явното владение изисква владелецът да си служи с недвижимия имот по предназначението му, да го посещава и да извършва действия по стопанисването му, като неговите действия трябва ясно и несъмнено да сочат на това, че той счита имота за свой (решение № 18 от 24.03.2021 г. по гр. д. № 418/2020 г. на IV г. о. на ВКС).

Така дадените разяснения са съобразени от въззивната инстанция. Въззивният съд е възприел от фактическа страна, че ищецът е почиствал през годините процесния имот, но е направил правния извод, че тези действия не доказват установена фактическа власт, както и не доказват явно и несъмнено своене на имота. Този извод на съда е съобразен с даденото тълкуване от ВКС за действията, които следва да предприеме владелецът, за да се установи като такъв и да се ползва от презумпциите, създадени от закона в защита на правата му. Липсата на противоречие между разрешенията, приети от въззивната инстанция и практиката на ВКС е отделно основание да не се допуска касационна проверка на обжалваното решение по поставения въпрос.

Не води до обратен извод цитираната от касатора съдебна практика. В решение № 88 от 27.07.2016 г. по гр.д. № 661/2016 г. на ВКС по идентичен с гореизложения начин са изложени елементите от фактическия състав на придобивната давност. Поставените правни въпроси, на които е даден отговор с това решение, са различни и неотносими към настоящия спор- прекъсването на давностното владение и уведомяването на невладеещия собственик за упражняваното давностно владение.

Вторият и третият правни въпроси касаят задълженията на въззивната инстанция по мотивиране на съдебното решение, обсъждане на наведените твърдения, възражения, доводи, преценката на събраните по делото доказателства. Тези въпроси са значими за делото, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС - задължителна и казуална. Безпротиворечива е съдебната практика, в това число и задължителна относно правомощията на въззивния съд като втора инстанция по съществото на спора. В този смисъл са постановени Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2, което отчита ограниченията на въззива след законодателни изменения в процесуалния закон от 2007 г., както и решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ІV г. о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. на ІІ т. о. и много други, в това число и цитираните от касатора. Практиката приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, че въззивният съд е втора инстанция по съществото на спора, че съобразявайки ограниченията на чл.269 от ГПК дължи да обсъди събраните в хода на делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да посочи относимите факти, които приема за установени, да мотивира собствени правни изводи като се произнесе и по поддържаните във въззивната жалба и в отговора доводи и възражения на страните и да даде свое собствено разрешение на спора, основано на доказателствата и на закона. Изложеното касае и събраните свидетелски показания, които следва да бъдат прецени поотделно и в съвкупност с останалите доказателства, събрани по делото и при преценката на които съдебният състав следва да посочи кои кредитира, кои - не и защо.

Така изложената съдебна практика е напълно съобразена от въззивния съдебен състав, които е обсъдил всички събрани относими към спора доказателства, направил е собствени изводи за това кои факти са установени и кои не и е приложил съответните правни норми, уреждащи възникналия спор. Съдът е посочил, че възприема всички събрани свидетелските показания като безпротиворечиво установяващи какви са предприетите действия на ищеца спрямо спорния имот. Посочил е и други доказателства, подкрепящи възприетите от него извод, т.е. изводите на съда са основани на съвкупната преценка на доказателствата по делото. Необсъждането на оплаквания, поддържани във въззивната жалба се дължи на това, че същите са неотносими. Съдът не е обсъдил необходимостта от манифестиране на владението, тъй като е приел, че владение по делото не се установява. Извършените от съда действия по обсъждане на доказателствата и мотивиране на въззивното решение съответват на задълженията на въззивния съд, поради което поставените в тази връзка правни въпроси не могат да послужат за селекция на въззивното решение и допускането му до касация.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно като основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Очевидната неправилност представлява квалифицирана форма на неправилност, различна от неправилността като основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от акта, без да се налага обсъждане на мотивите му. Такава неправилност по делото не се установява, поради което не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.