Определение № 344 от 06.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 493/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от П. Н. Н. и М. Б. Н. чрез техния пълномощник адв. П. А. против въззивно решение № 226 от 16.10.2019 г. по в.гр.д. № 82/2019 г. на Окръжен съд - Добрич. В касационната жалба е наведен довод за недопустимост на постановения съдебен акт поради недопустимост на предявения иск с правно основание чл. 109 ЗС, тъй като с оглед вида на нарушението ищцата е имала правен интерес от предявяване на друг иск, с който да защити правата си. При условията на евентуалност е релевирано оплакване за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост, както и поради противоречието му с ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС по въпроса за задължението на ищеца по иск с правно основание чл. 109 ЗС да докаже, че с действията си ответникът създава пречки да ползва имота, по- големи от обикновените. В хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК е поставен въпрос следва ли да се уважи иск с правно основание чл. 109 ЗС, част от предмета на който е отнемане на владението върху част от имота на ищеца, ако по делото се докаже, че тази част никога не е била владяна от ищеца и дали в този случай може да се говори за пречки, по- големи от обикновените. В писмен отговор на касационната жалба ответницата по касация М. Д. Н. чрез своя процесуален представител адв. Д. В. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателите основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 1093 от 26.11.2019 г. по гр.д. № 3737/2017 г. на Районен съд - Добрич, с което е уважен предявеният от М. Н. против П. Н. Н. и М. Б. Н. иск с правно основание чл. 109 ЗС, като ответниците са осъдени да преустановят неоснователните действия, с които пречат на М. Н. да упражнява правото си на собственост в пълен обем върху притежавания от нея недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица] - дворно място с площ 422 кв.м, съставляващо имот с идентификатор ....... по КККР на [населено място], ведно с построената в него жилищна сграда с идентификатор ........... и пристройка, като премахнат оградата с дължина 28 м, изградена на вътрешната граница между имоти с идентификатор ........... и .........., както и частта от изградените в имот с идентификатор .......... барбекю и навес, с която същите навлизат в имота на ищцата, съответно с 5.79 кв.м за барбекюто и 3.35 кв.м за навеса, изобразени в приложения 1-5 и комбинирана скица към заключението на вещото лице. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищцата е собственик на поземлен имот с идентификатор ........ по КККР на [населено място], за който е отреден УПИ ......, а ответниците са собственици на съседния имот с идентификатор .........., за който е отреден УПИ .......... С разрешение за строеж от 17.08.2009 г. на ответницата П. Н. е било разрешено да построи в собствения си УПИ ограда с дължина 28 м и с височина на плътната част откъм уличната регулация 0.60 м. С друго разрешение за строеж от 26.09.2009 г. на ответницата е било разрешено да построи в същия имот навес и барбекю. Назначената по делото съдебно - техническа експертиза е установила, че оградата е следвало да бъде изградена на вътрешната регулационна линия между УПИ ........... и собствения на ищцата УПИ ........., която съвпада с кадастралната граница между двата имота, отразена в кадастралната карта. Поради разминаване между дадената строителна линия и визата за строеж на оградата, последната фактически е изградена в имота на ищцата, като заема по цялото си протежение площ общо в размер на 22.38 кв.м. Въззивният съд е обсъдил и е намерил за неоснователно възражението на ответниците, че спорната площ е придобита от тях на основание давностно владение, продължило повече от 10 години, тъй като е била присъединена към собствения им имот и владяна първоначално от 1986 г. от техния праводател, а от 2009 г. - от тях. Приел е, че от 1958 г. имотите са урегулирани, и с оглед разпоредбата на чл. 59 З./ отм./ до изменението й в ДВ бр. 34/2000 г. е налице забрана за придобиване по давност на реално определени части от дворищнорегулационни парцели. След изменението на чл. 59 З./ отм./ е било допустимо придобиване по давност на реално определени части от дворищнорегулационни парцели, ако отговарят на изискванията за минимални размери за площ и лице, или когато частта се присъединява към съседен имот при условията на чл. 28, а оставащата площ отговаря на изискванията за минимални размери за площ и лице или също се присъединява към съседен имот. Посочил е, че при действието на ЗУТ предпоставките за придобиване по давност на реално определени части от поземлени имоти са уредени по аналогичен начин. Приел е, че спорната площ от 22.38 кв.м не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ за минимална площ и лице, и не са налице условията на чл. 17 ЗУТ за присъединяването им към имота на ответниците, поради което дори ответниците да са осъществявали владение върху нея, това не е довело до придобиването й по давност. По отношение на изградени навес и барбекю съдът е приел, че същите са били предвидени до оградата, която представлява и калканна стена за двата обекта. Тъй като оградата не е била изградена по имотната граница, а навлиза изцяло в имота на ищцата, и двата обекта също навлизат в нейния имот съответно с площ 5.79 кв.м за барбекюто, и с 3.35 кв.м за навеса. В обобщение съдът е приел, че фактът на изграждане на ограда, която попада изцяло в имота на ищцата, и частичното навлизане на другите два обекта, е достатъчен за уважаване на предявения негаторен иск, тъй като тези обекти създават пречки за ищцата да упражнява правото си на собственост в пълен обем. Искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК - поради вероятна недопустимост, е неоснователно. Тезата на жалбоподателите е, че при наведени от ищцата твърдения, че е отнето правото й на собственост върху притежавания от нея имот, предявеният иск с правно основание чл. 109 ЗС е недопустим поради липса на правен интерес, тъй като чрез този иск се дава защита на правото на собственост срещу посегателства, които без да отнемат владението, пречат на собственика да осъществява спокойно и в пълен обем правото си на собственост. В съдебната практика и в правната доктрина няма колебание по въпроса, че негаторният иск по чл. 109 ЗС е допустим способ за защита на правото на собственост срещу всяко пряко и/или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта нейното предназначение / ТР № 31/84 г. на ОСГК на ВС/. Обратно на твърденията на жалбоподателите, собственикът има правен интерес от предявяване на иск по чл. 109 ЗС за преустановяване на всички нарушения и премахване на последиците от тях, които му пречат да упражнява своето право, независимо дали тези нарушения се извършват в собствения му или в съседен имот, дали водят до лишаването му от владение, или само създават пречки, по-големи от обикновените, за ползване на имота по предназначение. Когато нарушението не се изчерпва само с отнемане на владението върху собствения на ищеца имот, а е създадено трайно фактическо състояние, в резултат на което той е лишен от възможността да упражнява правото си на собственост в пълен обем, както е в настоящия случай, с предявяването само на иск за ревандикация не може да се постигне адекватна на нарушението защита на правото му на собственост, тъй като с уважаване на този иск имотът ще се върне във владение на собственика, но последиците от вече извършеното нарушение ще останат и ще продължават да създават пречки да упражнява своето право на собственост. Изграждането на строеж, който изцяло или отчасти попада в чужд имот, без наличието на ограничено вещно право и без съгласието на собственика, обуславя правен интерес от провеждане на иск по чл. 109 ЗС за премахване на изграденото, тъй като собственикът не е длъжен да търпи ограниченията, които произтичат от създаденото състояние. В тази хипотеза естеството на нарушението предполага ограничаване на собственика да упражнява своето право на собственост в пълен обем, поради което за уважаване на иска по чл. 109 ЗС не е необходимо той да доказва с какво друго незаконният строеж му пречи. В този смисъл са и разясненията, дадени в т.3 от ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, с които въззивният съд се е съобразил. Поради това не е налице и основанието на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по въпроса за задължението на ищеца по иск с правно основание чл. 109 ЗС да докаже, че с действията си ответникът създава пречки да ползва имота, по- големи от обикновените. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по третия въпрос, поставен в изложението към касационната жалба. Доводите, с които се обосновава значението му изхода на спора, са насочени към проверка на правилността на изводите на въззивния съд, че в полза на ответниците не е осъществен фактическия състав на придобивната давност и те не са придобили на оригинерно основание правото на собственост върху спорната част от 22.38 кв.м. т. е. въпросът има характер на касационно оплакване за необоснованост на решението, което не може да бъде обсъждано в тази фаза на касационното производство. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед този изход на делото на основание чл. 78, ал.3 във вр. с чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата в полза на адв. Д. В. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за оказване на безплатна адвокатска помощ в размер на 500 лв., определено по реда на чл. 9, ал.3 във вр. с 7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 /2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от гореизложеното съдът