Определение № 2615 от 22.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2616/2024 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. Х. А. срещу решение № 316 от 20.03.2024 г., постановено по в.гр.д. № 1696/2023 г. по описа на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение № 260011/05.01.2023 г., постановено по гр.д. № 1912/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявения иск за установяване в отношенията между страните, че Н. А. е придобил право на собственост по давност върху апартамент №13, находящ се в [населено място], [улица], на пети етаж, състоящ се от три стаи, кухня, вестибюл, баня, клозет, килер, три антрета с изложение към [улица]и тераса, с квадратура от 97кв.м, с идентификатор *****, ведно с избено помещение № 14 с площ от 7.50кв.м., таванско помещение №11 от 12кв.м., заедно с 170/4810ид.ч. от общите части на сградата и дворното място, цялото от 360кв.м., съставляващо п. *-*, кв.206 по плана на [населено място].

Касационният жалбоподател моли да бъде допуснато решението на Апелативен съд- София до касация, да бъде отменено и да бъде постановено ново решение, с което предявеният установителен иск за право на собственост, придобито по давност, да бъде уважен. Поддържа, че въззивният съд неправилно е кредитирал свидетелски показания, а именно тези дадени от свидетелката П., майка на ответника. Поддържа, че тези показания са неистински и вътрешно противоречиви. Поддържа, че показанията на свид. П. са неотносими към спора. В същото време счита, че показанията на свидетелите И. и М. следва да бъдат кредитирани и неправилно същите не са били ценени от съда. Поддържа, че са необосновани изводите на съда за това, че не е владял имота. Оспорва изводите на съда за това, че срокът на владение не е текъл от 13.03.2020 г. до 01.07.2021г. на основание чл. 3, т.2 от ЗМДВИП.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят сочи, че решението на въззивния съд е в противоречие с константна практика на ВКС и ТР №1 от 04.01.2001г на ОСГК на ВКС. Поддържа, че съдът не е кредитирал свидетелски показания поради това, че противоречат на писмени доказателства по делото и на силата на пресъдено нещо по предходен спор между страните. Поддържа, че по предходното дело няма произнасяне в диспозитива на решението, което да обвързва съда и страните с фактите, които е възприел като задължително установени въззивният съд. Оспорва и изводите на съда във връзка с периода, през които е била спряна течащата придобивна давност съгласно ЗМДВИП. Поддържа още, че решението е очевидно неправилно. Формулира следните въпроси, във връзка с които счита, че решението на Апелативен съд- София следва да бъде допуснато до касация:

1. „Следва ли да се кредитират показания на свидетел, който съгласно приложени по делото писмени доказателства и направени пред съда признания, категорично е излъгал съда?“

Според касаторът свидетелката П. е излъгала, че е имала брак с бащата на Г. и през цялото време говорела за имота като свой, а Г. го е получил наследство по бащина линия, а свидетелката П., поради липса на брак, нямала собственост в този имот. Освен това свидетелката П. излъгала, че е била адресно регистрирана на процесния имот, което се опровергава от представено по делото удостоверение от общината.

2. „Текла ли е придобивна давност в периода от 21.05.2020 година до 01.04.2022г. и следва ли извънредното положение със срок 13.03.20202 г. до 13.05.2020 г. да се приравни на епидемичната обстановка е отменена на 01.04.2022 г.?“

Поради наличието на множество дела за придобивна давност в последните години, жалбоподателят поддържа, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Изложените оплаквания могат да се квалифицират като искане да се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК- поради несъобразяване със съдебна практика на ВКС и твърдения за нарушаване на материалния, процесуалния закон и необоснованост на решението и чл.280, ал.1, т.3 от ГПК- по поставени въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Г. П., чрез процесуален представител адв. П., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че изводът на въззивния съд за неоснователност на иска се базира не само на свидетелски показания, а на съвкупна преценка на доказателствата. Поддържа, че обжалваното решение не е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, че решението не е необосновано.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК и е допустима.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че е сезиран с положителен установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК, с който ищецът Н. А. иска да бъде установено по отношение на ответника Г. П., че е придобил по давност право на собственост върху гореописания апартамент № 13. Твърдял е, че на 11.02.2011 г. е сключил предварителен договор с ответника за имота и ответникът на същата дата му е предал фактическата власт върху процесния имот. Твърдял е, че е извършил ремонт в имота. На 11.02.2021г. е изтекъл десетгодишния срок по чл.79, ал.1 от ЗС и ищецът е придобил собствеността върху апартамент № 13. Уточнил е в о.с.з. на 08.07.2022г, че претендира, че е владял имота за придобиването му по давност до 01.07.2021г.

Въззивният съд е възприел от отговора на исковата молба, твърдението на ответника, че четири лица, всяко за себе си, в периода от 2008г са твърдяли, че са владяли неговия имот. Ответникът е възразил, че на 02.07.2021г. е бил въведен във владение на собствения си имот. Възразил е, че ищецът е бил държател, а не владелец на имота.

Съдът от фактическа страна е възприел, че по делото са представени решение на САС по гр.д. № 3425/14 г.,/ с което е уважен иск по чл.108 от ЗС предявен от Г. П. против Д. Н./, решение по гр.д. № 1878/19 г. по описа на САС, което е постановено по иск с правно основание чл.19, ал.3 от ЗЗД, предявен от Н. А. срещу Г. П./ искът е отхвърлен/, искова молба от Н. А. Н. срещу Г. П. с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК/ за придобиване по давност от ищеца на процесния имот, твърдян за владян от 2008 до 2018г/, протоколи за принудително отнемане на недвижим имот от 15.01.2021г., 27.03.2019г. и 02.07.2021г. Съдът е възприел и събрани гласни доказателства. Съдът е приел, че свидетелите на ищеца установяват, че ищецът е придобил имота през 2011 г., а през 2014 г. в процесния имот е започнал ремонт, като свид. И. е правил дизайн за апартамента, а вторият- свид. М.- е извършил ремонта. Приел е, че свидетелят И. установил, че Н. А. е отключвал жилището, за да може свидетелят И. да взема мерки. Свидетелят М. установявал, че в началото на 2011 г. отишъл в имота, там бил и ответникът. Казано му било от ищеца, че ще купи имота от ответника. Тогава ищецът и Г. П. подписали нещо, а ищецът му дал чанта, а ответникът започнал да брои пари. Установил е, че ремонтът бил основен и приключил през 2019г. с обзавеждането на апартамента. Свидетелите на ответника И. П., негова майка и П., приятел на Г. П. установявали, че първоначално в имота са живеели свидетелят П., съпругът й и неговите родители, както и ответникът. След това починал дядото Г. П., през 2000г. починал Л., съпругът на свидетелката, а след това и неговата майка. Процесното жилище е останало за нея и синът й. Те са го стопанисвали. След като са се върнали от чужбина отишли да живеят при бащата на свидетеля. Свидетелите П. и П., според въззивния съд, са остановили факти, свързани с ремонта на жилището и водените дела. Съдът е развил съображения защо не кредитира показанията на свидетелите И. и М.- поради противоречие със събрани писмени доказателства. Съдът е посочил, че не кредитира показанията на свидетеля М., доколкото с влязло в сила решение е установено, че подписът в предварителния договор от 11.02.2011г. не е на Г. П.. Съдът е кредитирал останалите свидетелски показания, тъй като излагали факти, които кореспондират с останалите доказателства по делото. Посочил е, че показанията на свидетелят П. са преценявани при условията на чл.172 от ГПК, но ги приема за достоверни и убедителни. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел извод, че предявеният установителен иск е допустим, но неоснователен. Съдът е изложил изводи за това, че придобивната давност е период от време, в който едно лице упражнява фактическа власт върху недвижим имот и с изтичането му се пораждат права за него. Придобивната давност по чл. 79 от ЗС ползва владелеца, а владението се характеризира с два признака- фактическа власт и държане на вещта като своя. Посочил е, че според чл.69, ал.2 от ЗС субективният елемент от фактическия състав на владението- намерението да се владее за себе си, се предполага до доказване на факта, че владелецът е владял за другиго. При доказване на факта на осъществявана фактическа власт върху имота за осъществил се и следва да се приеме и предполагаемият факт за наличие на намерение същият да се държи като свой. Съдът е посочил, че ищецът е установил фактическа власт въз основа на предварителен договор, сключен на 11.02.2011г. между него и Г. П.. С решение № 2829/17.12.2019г. на САС, 2ри състав, постановено по гр.д. № 1878/19г. е прието, че този документ не е подписан от ответника по настоящото дело, поради което е нищожен на основание чл.26, ал.2, пр.2 от ЗЗД. Това решение е влязло в сила, поради което общите факти, установени между страните по настоящото дело, които са били и страни по горното дело, ги обвързват със сила на пресъдено нещо. Тези общи факти трябвало да бъдат съобразени от съда и по настоящия спор. Когато владението било установено въз основа на нищожно правно основание то винаги било недобросъвестно, поради което имотът се придобивал с десетгодишен давностен срок по чл.79, ал.2 от ЗС. Владелецът, който се позовавал на придобивна давност следвало да установи двата елемента на владението- че е упражнявал спокойно, явно несъмнено и непрекъснато фактическа власт през определен период от време, с изтичането на който е придобил едно материално субективно право, в случая правото на собственост върху недвижим имот. Приел е, че от събраните писмени доказателства, включително и съдебни решения, се установява, че през различни периоди от време от 2008г. и други лица са твърдели, че владеят спорния апартамент, легитимирайки се с предварителен договор, включително сключен с ищеца по делото. Установил е, че от м.01.2012 г. до м.05.2019 г. за имота не са издавани сметки за вода, поради необитаемост на жилището. За него не са заплащани местни данъци и такси от 01.01.2009 г. до 18.10.2021 г. На следващо място е приел, че съгласно чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г., и за преодоляване на последиците /ЗМДВИП/ за срока от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с които се придобиват или погасяват права. Приел е, че с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. е обявено извънредно положение върху цялата територия на Република България, считано от 13.03.2020 г. до 13.04.2020 г. Приел е, че извънредната епидемична обстановка има същия характер като извънредното положение и е отменена на 01.04.2022г., поради което в този период давност в полза на ищеца не е текла. С оглед изложеното въззивният съд е приел, че ищецът по делото не доказва да е владял имота явно, спокойно, несъмнено и непрекъснато и е мотивирал извод за неоснователност на предявения иск.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо в него съдът да се е произнесъл по конкретно формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда, и по отношение на който е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационният съд не е длъжен и няма право да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато при липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо.

Поставеният в изложението първи процесуален въпрос /Следва ли да се кредитират показания на свидетел, който съгласно приложени по делото писмени доказателства и направени пред съда признания, категорично е излъгал съда? / не е обуславящ изводите на въззивния съд, с оглед предпоставката, при която въпросът е поставен- категорично установено лъжесвидетелстване, която не е установена по делото по надлежен ред. Ако се приеме, че въпросът е поставен общо, относно правомощията на въззивния съд при изясняване на спора по делото, обсъждане и кредитиране на събраните по делото доказателства, в това число на свидетелските показания, въпросът се явява обуславящ и отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не удовлетворява допълнителния селективен критерий за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По така формулирания въпрос е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС– решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, съгласно които непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, като обсъди самостоятелно събраните доказателства и се произнесе по твърденията и възраженията на страните при ограниченията въведени за въззива съгласно чл.269, изр.2 от ГПК. Апелативен съд – София е действал съответно на горепосочената практика. Той е обсъдил в събраните по делото доказателства и доводите на страните по жалбата и отговора на въззивната жалба, посочил е кои доказателства кредитира и кои не, като е обосновал защо. При обсъждане на събраните по делото доказателства съдът дължи преценка и обсъждане на тези от тях, които са относими към спора, предмет на делото. Неотносимите доказателства, тези които не се явяват източник на информация за правнорелевантни факти, съдът не следва да обсъжда. Ето защо, неоснователни са оплакванията на касаторът за това, че съдът не е съобразил част от показанията на свидетелката П. като неистински. Без значение по делото, с оглед въведения гражданскоправен спор между страните за собственост върху недвижим имот, е дали свидетелката П. е била в брак с бащата на ответника, дали и кога се е развела с бащата на ответника и дали е била адресно регистрирана на адреса на имота. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото правнорелевантни доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, посочил е, че съобразява обстоятелството, че свидетелката П. е майка на ответника и нейните показания следвада се ценят при условията на чл.172 от ГПК и е мотивирал извода си, че не се установява ищецът да е придобил по давност процесния имот. Този изводът на съда не се основава само на показанията на свидетелката П.. Съдът е приел, че ищецът не доказва да е упражнявал спокойно, явно, несъмнено и непрекъснато владение върху процесния имот за период от 10 години. До този извод съда е достигнал съобразявайки не само показанията на свид. П. в частта, в която тези показания дават информация за относими факти. Но е съобразил и това, че показанията на свидетелите на ищеца се отричат с постановени между страните съдебни решения, докато показанията на свидетелите на ответника са подкрепящи се и се потвърждават от събрани по делото други доказателства. Няма спор, че между страните е установено, че представеният предварителен договор от 11.02.2011 г., ползващ ищеца не ги обвързва, тъй като не носи подпис на ответника и поради това е отхвърлен иска от настоящият ищец против настоящия ответник за прогласяване на този предварителен договор за окончателен. В подкрепа на извода за неоснователност на иска съдът правилно е възприел и обсъдил факта, че за част от процесния период имотът на ответника е бил необитаем, за него не е имало начислени и заплатени консумативни разноски. Изводът, че върху процесният имот ищецът не е упражнявал фактическа власт съдът правилно е приел за доказан и от показанията на свид. П., по същество подкрепящи показанията на свидетелката П. и категоричноустановяващи, че в имота на ответника фактическа власт са упражнявали други лица, а не ищеца, като не се твърди и не се установява, тези трети лица да са били държали за ищеца.

От изложеното следва, че въпросът, така както е поставен от касаторът няма характер на правен и обуславящ въпрос. Обобщен, въпросът не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, уреждаща задълженията на възивната инстанция при изясняване на правния спор и мотивиране на решение по делото и не може да обуслови допускането на въззивното решение до касационно обжалване.

Поставения втори въпрос /Текла ли е придобивна давност в периода от 21.05.2020 година до 01.04.2022г. и следва ли извънредното положение със срок 13.03.20202 г. до 13.05.2020 г. да се приравни на епидемичната обстановка е отменена на 01.04.2022 г.?/ не е обуславящ. Това е така, защото отговорът на този въпрос няма значение за изхода от спора, с който съда е сезиран, при възприетия извод, че ищецът не е владял имота. След като съдът е възприел извод, че ищецът не доказва да е упражнявал спокойно, явно, несъмнено и непрекъснато владение върху процесния имот, без правно значение за изводите на съда е дали през посочения период от време придобивната давност е била спряна или това е период, през който давността е текла. Дали е текла придобвна давност или не има значение при установяване на факта, че спорен имот е бил владян, който факт не се установява по делото.

Така поставения въпрос не е обуславящ изводите на съда и не покрива общата предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество.

По делото касаторът се позовава на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Наличието на задължителна практика по първия въпрос, без да се обоснове необходимост от нейната актуализация, както и липсата на връзка на обусловеност между втория поставен въпрос и изводите, съдържащи се в обжалваното решение дават основание да се приеме, че не се установяват предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за селектиране на това основание на касационната жалба и допускането й до разглеждане по същество.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая това основание се мотивира от касаторите основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 9500 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 21.06.2024 г.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.