Определение № 50693 от 04.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1405/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ГД “Изпълнение на наказанията“ при Министерство на Правосъдието, Затвора - София, срещу решение №.264724/13.07.21 по г.д.№.10238/20 на СГС, ІІ Вс., с което е потвърдено реш.№.291419/3.12.19 по г.д.№.31915/19 на СРС, 74с., за осъждане на касатора да плати 6523,20лв. обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука извън платеното по чл.238 ЗМВР обезщетение, ведно със законната лихва, считано от 24.10.18 до окончателното изплащане, със съответно произнасяне по разноските. Ответната страна Ц. П. Ц. оспорва жалбата; претендира разноски съобразно чл.38 ал.2 т.2 ЗА. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че с оглед фактическите твърдения в исковата молба първоинстанционният съд е бил сезиран с иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие на претърпяна от ищеца по време на изпълнение на служебните му задължения телесна повреда, призната за трудова злополука, с правно основание чл.78 ал.1 ЗДСл. Страните не спорят, че са били в служебно правоотношение, по което Ц. Ц. е изпълнявал при ответника длъжност „надзирател І степен“ в Затвора София; че на 24.10.18, по време на изпълнение на служебните му задължения, той е претърпял увреждане, квалифицирано като средна телесна повреда от ЦЕЛК към МИ МВР /мед. удостоверение №.69/7 от 24.04.19/ и признато за трудова злополука по чл.55 ал.1 КСО /с разпореждане №.22707/7.11.18 на НОИ-ТП София град/, че в хода на делото ответникът му е платил обезщетение по чл.238 ЗМВР в размер на 6 месечни възнаграждения - 8476,80лв. На спорния въпрос има ли при тези обстоятелства ищецът право да претендира и получи по-висок размер обезщетение - за репариране на действително претърпените от него вреди- който надхвърля този на изплатеното му обезщетение по чл.238 ал.1 ЗМВР, съдът е дал положителен отговор. Посочил е, че като заемащ длъжността „надзирател“ Ц.Ц. е държавен служител по смисъла на чл.19 ал.1 т.1 ЗИНЗС и за тези служители се прилагат разпоредите за държавна служба на ЗМВР /чл.19 ал.2 ЗИНЗС/; статутът на държавните служители – полицейски органи, се урежда в ЗМВР, на държавните служители по ал.1 т.2 – от ЗДСл, а на лицата, работещи по трудово правоотношение – при условията и по реда на КТ и ЗМВР /чл.142 ЗМВР/. Сравнил е разпоредбите на чл.238 ЗМВР /съгласно която на служителите на МВР, претърпели телесна повреда при или по повод изпълнение на служебните си задължения, се изплаща обезщетение в размер на 10 месечни възнаграждения при тежка телесна повреда и 6 месечни възнаграждения при средна/ и чл.78 ЗДСл /предвиждащ, че за вреди от трудова злополука и професионално заболяване, които са причинили временна нетрудоспособност, инвалидност или смърт на държавен служител, съответната администрация дължи обезщетение независимо от това дали органът по назначението или друг негов служител има вина за настъпването им, като претенции за неимуществени вреди и пропуснати ползи се предявяват по исков ред/ и е приел, че първата не препятства предявяването на процесната претенция. Отразил е, че чл.268 ЗМВР регламентира изплащане на еднократно обезщетение в определен размер без да се урежда имуществена отговорност на администрацията за репариране на действително претърпените неимуществени вреди от причинено по време на работа увреждане, но този правен режим не изключва приложението на чл.78 ЗДСл /по аналогия-доколкото е налице празнина в закона/. Правилото на чл.238 ЗМВР има за цел да създаде благоприятен режим за служителите, като им гарантира по-опростен и бърз ред за получаване на фиксирано по размер обезщетение за понесени по служба телесни увреждания /без да е необходимо да прибягват до съдебни процедури и свързаните с тях забавения и тежести/, а не да ги лиши от възможността да търсят по съдебен ред обезщетение за вредите, които надхвърлят по размер предвиденото в закона обезщетение. Обратното би означавало служителите със статут по ЗМВР да бъдат поставени в неравностойно положение спрямо други държавни служители, както и спрямо работниците и служителите по трудови правоотношения относно правото на обезщетяване на вреди от трудова злополука, без тази разлика да е обоснована-да преследва правомерна цел и да е налице пропорционалност между преследваната цел и използваните средства, в това число с оглед изискванията на чл.14 Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/ вр. с чл.1 Протокол 1. При тези обстоятелства е прието, че дължимото обезщетение за търпените от ищеца болки и страдания възлиза на 15000лв. и след приспадане на платената му доброволно сума са му присъдени 6523,20лв. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.1-пр.3 ГПК. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Атакуваното решение не е нищожно - постановено е от правораздавателен орган в кръга на неговата компетентност, в писмена форма, подписано е от съответния съдебен състав и е разбираемо. То не е и недопустимо – не е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, респективно при десезиране на съда. Не е и очевидно неправилно-не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. Съдът се е произнесъл по наведените в исковата молба факти и обстоятелства и е посочил как ги квалифицира и защо разглеждането на претенцията е допустимо, а тя - основателна, цитирайки и практика на ВКС в този смисъл, която настоящият състав споделя /опр.№.829/1.12.20 по г.д.№.2673/20, ІІІ ГО, опр.№.118/18.02.21 по г.д.№.2678/20, ІІІ ГО/. Предпоставката за възникване на задължение на работодателя по трудово или служебно правоотношение, вкл. при условията на ЗМВР, да обезщети работника или служителя-в това число държавния служител и този по ЗМВР, е всъщност една и съща – увреждане на здравето или живота му при или по повод изпълнение на трудовата функция. Правото да се получи такова обезщетение има икономическа стойност, съставлява “актив” и представлява “притежание” по смисъла на чл.1 Протокол 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /в този смисъл решения по делата М., “Г. Д.-унд Фьордертекник” ООД, “Пресос Компания Навиера”АД и др./. Поради това и дискриминация във връзка с него, съгласно чл.14 ЕКЗПЧОС, е забранена. Разпоредбата на чл.238 ал.1 ЗМВР регламентира изплащане при дадени предпоставки на служителите на МВР на еднократно определено по размер обезщетение за вреди, настъпили при или по повод изпълнение на служебните им задължения, но не лимитира обема на отговорността на съответната администрация за вреди, причинени на тези държавни служители /виж mutatis mutandi и т.23 ТР.6/6.11.13 по тълк. д.№.6/12, ОСГТК/. Целта й е единствено да обезпечи за тях по-бърз и лесен път, облекчена процедура за получаване на предварително фиксирано обезпечение в хипотеза на понесени по служба телесни увреждания /т.е. да даде привилегия/ - с оглед спецификата, значението за националната сигурност и по-големите рискове на професията, която държавните служители по ЗМВР упражняват - а не да ги лиши от възможност да получат пълна обезвреда за същите. Подобно тълкуване /че отговорността е лимитирана/ би довело до неравно отнасяне към еднакви в релевантните си аспекти случаи и би поставило държавните служители по ЗМВР в по-неблагоприятно положение в сравнение с останалите държавни служители, чиито статут е уреден в общия закон – ЗДСл, както и спрямо работниците и служителите по трудово правоотношение относно правото им на обезщетяване на вреди от трудова злополука – без за различното отношение да е налице обективно и разумно обосноваване, респективно пропорционалност между преследваната цел и използваните средства. Такова третиране би било недопустимо с оглед изискванията на чл.14 ЕКЗПЧОС вр. с чл.1 Протокол 1 - разпоредбата на чл.14 ЕКЗПЧОС не забранява всяка разлика в отношението – обратно - задължението по тази разпоредба дори може да изисква такава /Г. срещу Исландия, Тлименос срещу Гърция/, но принципът на равенство и недискриминация бива нарушен, ако има различно отношение към еднакви /”практически сходни”/ случаи без обективно или разумно обосноваване или ако липсва пропорционалност между преследваната цел и използваните средства. Практика в аналогичен смисъл, но относно тълкуването на друга разпоредба, уреждаща отговорност за вреди и нейно ограничаване-чл.200 ал.1 пр.2 КТ, вече е формирана и от ВКС /реш.№.376/11.05.10 по г.д.№.1188/09, ІV ГО, реш.№.141/29.04.09 по г.д.№.347/08, ІІ ГО, реш.№.412/30.07.10 по г.д.№.1349/ 09, ІV ГО/. Предвид изложеното възприетото от въззивната инстанция разрешение е в съответствие с разпоредбите на закона, в това число тълкуван в светлината на практиката на Европейския съд по правата на човека. Софийски градски съд се е произнесъл с надлежен акт, по наведените с исковата молба факти и обстоятелства, по допустим иск и постановеното от него решение не е страда от визираните в чл.280 ал.2 пр.1-пр.3 пороци. Поради това и касационно обжалване на същото не следва да се допуска. С оглед изхода на спора на пълномощника на ответната страна адв.Л. Б. трябва да се присъди 500лв. адвокатско възнаграждение съобразно минималния размер за отговор на касационна жалба на основание чл.38 ал.2 ЗА вр. с 9 ал.3 от Наредба №.1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,