Определение № 521 от 04.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 18/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.

С определение № 24650 от 04.12.2025 г. по в. ч. гр. д. № 1854/2025 г. на Софийски градски съд е потвърдено определение № 5537 от 02.02.2025 г. по гр. д. № 49841/2024 г. на Софийски районен съд, 41-ви състав, с което е било прекратено производството по предявения от Р. Г. С. срещу Н. Б. К. отрицателен установителен иск, че между ответника и ЖСК „Минерал“ не е съществувало членствено правоотношение, поради което той няма право да бъде вписан като собственик в издадения на основание чл.35, ал.2 ЗЖСК нотариален акт.

Въззивният съд е приел, че ищцата и ответникът са били съпрузи в периода 22.03.1998 г. – 16.03.2007 г.

Прието е, че между тях са водени три групи дела, приключили с влезли в сила решения, с които е прието, че:

1. Н. Б. К. е индивидуален собственик на основание чл. 21, ал. 2 от СК от 1985 г. (отм.) на 445000/591561,20 идеални части от процесния имот – апартамент № 22 в [населено място], [улица], вх. Б, ет. 3, а Р. Г. С. е собственик на същото основание на 146561,20/591 561,20 идеални части от същия имот.

2. Р. Г. С. е призната за изключителен собственик на същия имот по отношение на Т. Н. К. и Б. Н. К., при участие в делото на третото лице-помагач на страната на ответниците Н. Б. К..

3. Р. Г. С. и Н. Б. К. са съсобственици на същия апартамент, при квоти 146 484,50/169713 ид. части за Р. и 23228,50/169713 ид. части за Н., като е допусната делба на апартамента при тези квоти.

Прието е, че в решението на ВКС по делбеното дело – решение № 14 от 04.04.2018 г. по гр. д. № 1140/2017 г., II-ро г. о., е разяснено подробно какво е правното действие на окончателното съдебно решение по втората група дела, в което като трето лице помагач е участвал ответникът – че решението има установително действие в отношенията между третото лице и насрещната страна и че това „установително“ действие всъщност е сила на пресъдено нещо. Въз основа на това ВКС е приел, че в случая има постановени две влезли в сила съдебни решения, които обвързват страните, но които решават по притовоположен начин въпроса съсобствен ли е имотът или не. Предвид обстоятелството, че възможностите за отмяна на тези противоречиви съдебни решения са изчерпани, ВКС е приел, че в тази ситуация за разрешаване на висящия спор по допускане на делбата съдът не може да се позове на силата на присъдено нещо на нито едно от двете решения, а следва да разреши спора след свой анализ на доказателствата относно съществуването на съсобственост и дяловете в съсобствеността, ако приеме, че има такава.

Основавайки се на тези разяснения въззивният съд е приел, че правилно е прекратено производството по предявения от Р. Г. С. срещу Н. Б. К. отрицателен установителен иск за липса на членствено правоотношение в ЖСК „Минерал“. Съгласно чл.299, ал.1 и 2 ГПК спор, разрешен с влязло в сила съдебно решение, не може да бъде пререшаван. В случай, че бъде заведено повторно дело, съдът го прекратява служебно. В случая действително има постановени противоречиви съдебни решения относно правото на собственост върху процесния имот, но в производството по делото за делба спорът за това е разрешен окончателно. С новия отрицателен установителен иск се цели да се установи, че ответникът не притежава 1/2 идеална част от имота и да бъде „осуетена“ публичната продан на имота, съгласно постановеното решение във втората фаза на делбата между същите страни. При така заявеното от ищцата се налага извод, че с предявяване на последния иск се цели да се попречи на изпълнението на постановено между същите страни друго съдебно решение за същия имот, като съдът достигне до други правни изводи относно правото на собственост, различни от вече установените в съдебното решение по първата фаза на делбата. Прието е, че това представлява искане за пререшаване на вече разрешен с влязло в сила съдебно решение правен спор за правото на собственост на процесния имот. Съгласно чл.299, ал.1 ГПК това представлява процесуална пречка за допустимост на отрицателния установителен иск.

Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от Р. Г. С..

Жалбоподателката поддържа, че предявеният от нея отрицателен установителен иск е процесуално допустим, тъй като спорът дали е имало основание за вписване на Н. К. като собственик в констативния нотариален акт по чл.35, ал.2 ЗЖСК не е бил разрешаван от съда. Освен това – след като имало няколко противоречиви решения по спора за собствеността на процесния апартамент не можело да се приеме, че този спор е окончателно и завинаги решен. Жалбоподателката водела дела срещу ответника почти 20 години за същия апартамент и изчерпала всички правни възможности да докаже, че е придобила изключителна собственост върху него. Би следвало след като веднъж със сила на пресъдено нещо е установена изключителната й собственост върху апартамента, то да е недопустимо в последващ процес да се иска установяване на съсобственост. Самият съд не спазил чл.299 ГПК и допуснал влизане в сила на противоречиви съдебни решения по собствеността на апартамента. След като имало няколко стабилизирани съдебни решения, формиращи сила на пресъдено нещо, не било ясно по какъв критерий следвало да бъде избрано едно от тях като най-релевантно в случая, затова правният спор оставал неразрешен. Простото позоваване на чл.299 ГПК в случая било неуместно, след като съдилищата вече не са зачели помежду си силата на пресъдено нещо на отделните решения и допуснали пререшаване на спора. Правният интерес от предявяване на отрицателния установителен иск произтичал от висящото дело за делба, което се намирало във втора фаза и спрямо което настоящият спор бил преюдициален.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Може ли да се счита, че е формирана сила на пресъдено нещо по въпрос, разгледан само в мотивите на съдебното решение, което да препятства страната да заведе отделно производство, предвид забраната на чл.299, ал.2 ГПК;

2. Налице ли е произнасяне по непредявен иск, т.е. свръхпетитум от страна на делбения съд, ако се е произнесъл по въпрос, за който не е бил сезиран с исковата молба за делба, а възраженията на другата страна, сочещи за наличието на порок при възникването на съсобствеността, не са били приети за разглеждане в делбеното производство като нарочни искания, по които съдът дължи първо произнасяне, преди да се произнесе по въпроса за съсобствеността; Съответно това лишава ли страната от правен интерес да иска изследване на този въпрос в отделно производство;

3. При условие, че в първа фаза на делба не са въведени за разглеждане по надлежния ред преюдициални искания, касаещи собствеността /в случая – отмяна на КНА, издаден по ЗЖСК/, има ли правен интерес страната да иска изследването им в отделно производство за произнасяне с изричен диспозитив в съдебно решение;

4. Има ли правен интерес страната да оспори сделка или друго придобивно основание на другия съсобственик след постановяване на решение по допускане на делбата във връзка с необходимостта делбата да бъде валидна, тъй като може да се окаже, че в делбата участва лице, което не е съсобственик на процесния имот, а имотът е вече изнесен на публична продан;

5. В хипотеза, при която има постановени две влезли в сила съдебни решения, които обвързват страните, но които решават по противоположен начин въпроса съсобствен ли е имота или не /въпрос от решението по чл.344, ал.1 ГПК/ и делбеният съд не може да се позове на силата на пресъдено нещо на нито едно от двете решения, допустимо ли е ВКС да дава указания да не се прилага нито едно от двете решения, а въпросът за собствеността да се реши със съвсем ново съдебно решение.

По първите четири въпроса се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а по петия – чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение на въззивен съд, с което се потвърждава преграждащо определение на първата инстанция.

Не са налице обаче основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въпрос № 1 / може ли да се счита, че е формирана сила на пресъдено нещо по въпрос, разгледан само в мотивите на съдебното решение/ не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване. Въпросът за собствеността на процесния апартамент е разрешен не само в мотивите на решението по допускане на делбата, но и в диспозитива, с който съдът е определил квотите на съсобственост, т. е. признал е на Н. К. права върху този апартамент, произтичащи от членственото му правоотношение в ЖСК, но и от съпружеската имуществена общност. По преюдициалните отношения съдът не се произнася в диспозитива, а само в мотивите на своя акт. Затова изводът на въззивния съд, че с решението по иска за делба е формирана сила на пресъдено нещо, която препятства възможността в последващ процес да се отрича членственото правоотношение между К. и ЖСК, е направен в съответствие с практиката на ВКС, на която се позовава и жалбоподателката, че силата на пресъдено нещо се формира с диспозитива на съдебното решение. Няма противоречие между въззивното решение и посочената от жалбоподателката практика на ВКС – ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. ОСГТК.

Въпрос № 2 – дали съдът се е произнесъл по непредявен иск, е обоснован с виждането, че делбеният съд не е бил сезиран с искане на ищеца К. да се произнася по въпроса за членственото му правоотношение в ЖСК, но го е направил, като същевременно не разгледал възражението на Р. С. за липса на членствени права, въпреки че било своевременно въведено. Този въпрос също не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като се отнася до правилността на решението по иска за делба, а не за правилността на обжалваното в настоящото производство определение по отрицателния установителен иск. По изложените по-горе съображения, свързани с разясненията в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не може да се допусне касационно обжалване по въпрос, който не е обусловил правните изводи на съда в обжалвания съдебен акт. Допускането на касационното обжалване има за цел да се извърши проверка на правилността на обжалвания акт, а не на друг съдебен акт, който се ползва със сила на пресъдено нещо.

Същото се отнася и за въпрос № 5 – той също е относим към правилността на решението на ВКС по иска за делба, а не към обжалваното определение, с което е прекратено производството по отрицателния установителен иск за липса на членствено правоотношение. Затова по този въпрос също не може да се допусне касационно обжалване.

Въпрос № 3 по своята същност е за съдбата на невъведени в делбата възражения по преюдициални правоотношения. По този въпрос е налице постоянна практика на ВКС, че ответникът по един иск е длъжен да изчерпи всички свои възражения, тъй като непредявените възражения се преклудират и не могат да бъдат заявени в последващ процес – в този смисъл решение № 56 от 24.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5998/2007 г., IV г. о., определение № 6 от 25.01.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4162/2021 г., I г. о. и посочената в него практика на ВКС, решение № 463 от 20.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 109/2011 г., IV г. о., определение № 561 от 18.09.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5258/2013 г., IV г. о., определение № 3 от 7.01.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 6629/2014 г., II г. о. и др. Обжалваното определение е изцяло съобразено с тази практика на ВКС. Посоченото от жалбоподателката решение № 258 от 3.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 429/2008 г., I г. о., е неотносимо към спора по настоящото дело, тъй като не разкрива противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. По това дело иск за делба е бил отхвърлен, защото преди това с влязло в сила решение е бил отхвърлен иск по чл.108 ЗС между същите страни и за същия имот, т. е. по преюдициалното правоотношение е отречена със сила на пресъдено нещо съсобствеността между страните за същия имот. Настоящия случай е друг, тъй като се твърди, че едно преюдициално правоотношение не е било разгледано в иска за делба, разрешен с влязло в сила решение. Разликата в процесуалните правоотношения по двете дела изключва възможността за противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК на постановените решения по тях.

Въпрос № 4 е разновидност на въпрос № 3 и затова към него се отнася и казаното по-горе. С оглед спецификата на въпроса следва да се посочи само, че ако с влязло в сила решение е допусната делба с участието на лице, което не е съсобственик, решението по делбата допустимо, но материално незаконосъобразно. Тази материална незаконосъобразност не може да бъде преодоляна с нов процес относно преюдициалното правоотношение, което не е било разгледано в делбеното производство, защото то е преклудирано. Жалбоподателката свързва въпрос № 4 с ППВС № 7/1973 г. и приетото в него, че когато при участие на всички съсобственици в делбата вземе участие и несъсобственик на вещта, решенията по допускане на делбата, а също и последващите решения по чл.286, чл.288 и чл.289 ГПК /отм./, са постановени в нарушение на закона. Това разрешение на Върховния съд илюстрира казаното по-горе за материалната незаконосъобразност на делба, допусната с участието на несъсобственик, но не е аргумент в подкрепа на тезата, че е допустим нов процес, в който да се отрече правото на собственост на съделител, установено с влязло в сила решение по допускане на делбата.

В обобщение – не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,