Определение № 2112 от 28.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3263/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. С. С. срещу решение № 149 от 17.05.2024 г. по в.гр.д.№ 177 от 2024 г. на Сливенския окръжен съд, втори въззивен граждански състав, с което е отменено първоинстанционно решение № 132 от 21.02.2024 г. по гр.д.№ 2443 от 2023 г. на Сливенския районен съд и вместо него е постановено решение за отхвърляне на предявения от С. С. С. против Я. Т. С. иск с правно основание чл.61 от Закона за собствеността за прекратяване по съдебен ред на вещно право на ползване, учредено в полза на Я. С. с нотариален акт за продажба на недвижим имот № 61 от 26.03.2014 г., върху следния недвижим имот: дворно място с площ от 1080 кв.м., находящо се в [населено място], общ.С., [улица], представляващо поземлен имот № *, кв.* по плана на селото, ведно с построените в имота масивна жилищна сграда със застроена площ от 58 кв.м., състояща се от две стаи и коридор, масивна лятна кухня със застроена площ от 125 кв.м. и четири масивни стопански сгради със застроена площ съответно от 50 кв.м., 50 кв.м., 24 кв.м. и 30 кв.м.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно и необосновано, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основаниe за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърди се, че приетото в обжалваното решение противоречи на посочена практика на ВКС по следните въпроси:

1. При запазено безвъзмездно право на ползване, освободен ли е ползувателят от задължението по чл.57 ЗС да заплаща разноските, свързани с ползването на имота ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 462 от 15.05.2009 г. по гр.д.№ 692 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 70 от 25.06.2014 г. по гр.д.№ 31 от 2014 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 915 от 28.12.2009 г. по гр.д.№ 951 от 2008 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 430 от 04.06.2009 г. по гр.д.№ 1088 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 60143 от 24.11.2021 г. по гр.д.№ 1217 от 2021г. на ВКС, ГК, I г.о.

2. При какви предпоставки е допустимо събирането на нови доказателства пред въззивната инстанция ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 72 от 09.07.2012 г. по т.д.№ 398 от 2011г. на ВКС, ТК, II т.о.

С писмен отговор от 07.08.2024 г. ответницата Я. Т. С. оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускането й до касационно разглеждане, както и че жалбата е неоснователна по същество- обжалваното решение е правилно. Моли касационното обжалване да не бъде допускано и претендира за направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за прекратяване на ограничено вещно право върху недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си за отхвърляне на предявения иск по чл.61 ЗС, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното: Ищцата С. С. С. е собственик на процесното дворно място и намиращите се в него сгради на основание договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 61 от 26.03.2014 г. Със същия нотариален акт продавачите Я. Т. С. /ответник по делото/ и съпругът й С. С. С. са си запазили пожизнено и безвъзмездно вещното право на ползване на имота. Не се е споряло между страните и от представеното препис- извлечение от акт за смърт е установено, че С. С. е починал на 20.03.2021 г. С писмо, получено от ответницата на 31.10.2022 г., ищцата й е дала едномесечен срок да предприеме действия по укрепване на имота и привеждането му в състояние, годно за живеене, както и за възстановяване на разходите на ищцата за застраховане на имота. Ответницата е била уведомена, че ако в този срок не изпълни горепосочените си задължения, ищцата ще се обърне към съда за разваляне на правото на ползване на ответницата.

Във връзка с твърденията на ищцата, че ответницата не е плащала дължимите разноски за имота, по делото са представени писмени доказателства: касови бонове за платена ел.енергия, дубликати от приходни квитанции за платен данък върху имота и такса битови отпадъци за периода от 2014 г. до 2024 г. Според съда, от тях се установявало, че считано от 2014 г. ответницата е заплащала разноските, данъците и таксите за имота. Същото било установено и от показанията на свидетелката Ж. С. /сестра на ищцата и дъщеря на ответницата/, чиито показания съдът е кредитирал като вътрешно непротиворечиви, логични, последователни и непротиворечащи на останалия събран по делото доказателствен материал. При преценката на показанията на тази свидетелка, съдът е отчел, че тя не е заинтересована от изхода на делото, нито е предубедена- в близки родствени връзки е и с двете страни и няма имуществени спорове с ищцата, а фактът, че е била свидетел на майка си в производство по ЗЗДН не я прави заинтересована от изхода на настоящото дело.

Относно застраховането на имота, от представените по делото застрахователни полици е прието за установено, че в периода от 14.03.2019 г. до 14.03.2024 г. ищцата е сключила договори за застраховка „За дома“ за процесния имот в [населено място]. От показанията на свидетелката Ж. С. се установявало, че ищцата поискала да застраховат имота, защото се случвали палежи в селото. Ответницата й дала парите за застраховката и ищцата сключила договора за застраховка.

При така приетата за установена фактическа обстановка въззивният съд е достигнал до следните правни изводи:

Искът за прекратяване на вещното право на ползване на ответницата поради неизпълнение на задълженията й по чл.57, ал.1 ЗС да поддържа имота в състоянието, в което го е приела, извън обичайното овехтяване и изхабяване на вещта, е счетен за неоснователен, защото не е било доказано, че ответницата не е изпълнявала това свое задължение. Според съда, в тежест на ищцата е било да докаже твърденията си за лошо състояние на намиращите се в поземления имот жилищна сграда, лятна кухня и четири стопански постройки и наличието на сериозна опасност от разрушаването им или значителното им повреждане, което тя не е сторила.

Искът за прекратяване на вещното право на ползване на ответницата поради неизпълнение на задълженията й по чл.57, ал.1 ЗС да плаща разноските, свързани с ползването на вещта, включително данъците и другите такси, е счетен за неоснователен на три основания: На първо място, защото в писмото от 31.10.2022г. ищцата не е отправила предупреждение до ответницата за неизпълнението на тези нейни задължения, каквото предупреждение изисква чл.61 ЗС, за да може да се претендира прекратяване на правото на ползване по съдебен ред. Такова предупреждение се съдържало едва в исковата молба, но в нея не бил определен срок за изпълнение. На второ място, защото от доказателствата по делото се установявало, че ответницата е изпълнявала задължението си по чл.57, ал.1 ЗС да заплаща разноските /ток, вода и др./, както и данъците и таксите за имота, върху който притежава вещно право на ползване, за целия период от учредяването на правото през 2014 г. /с нотариалния акт № 61 от 26.03.2014 г./ до настоящия момент. И на трето място, защото страните по договора от 26.03.2014 г. са се уговорили ответницата и съпругът й да си запазят право да ползват имота безвъзмездно, тоест без да плащат данъците, таксите и другите разноски, свързани с ползването на имота и без да застраховат имота и да плащат застрахователни премии по него. В тази връзка въззивният съд се е позовал на решение № 450 от 18.06.2009 г. по гр.д.№ 508 от 2008 г. на ВКС, ГК, III г.о.

Искът за прекратяване на вещното право на ползване на ответницата поради неизпълнение на задължението й по чл.57, ал.4 ЗС да застрахова имота, също е счетен за неоснователен, тъй като в писмото от 31.10.2022 г. ищцата не е уточнила параметрите на искането си за изпълнение на задължението на ответницата по чл.57, ал.4 ЗС за застраховане на имота, в смисъл какви рискове иска да бъдат покрити от застраховката и за какъв период, което е следвало да направи, за да може да претендира за прекратяване на вещното право на ползване по реда на чл.61 ЗС /решение № 70 от 25.06.2014 г. по гр.д.№ 31 от 2014 г. на ВКС, ГК, II г.о./. От свидетелските показания се установявало само, че ищцата е поискала имотът да бъде застрахован, но уточнение на параметрите на застрахователния договор не е правила. Ищцата по своя преценка е сключила застрахователен договор, като сама е уговорила точните параметри, които желае да бъдат покрити от застраховката. Освен това, от гласните доказателства се установявало, че макар договорът за застраховка да е бил сключен от ищцата, ответницата е предоставила на ищцата средствата за заплащане на застрахователните премии. При всяко поискване на средства от страна на ищцата за покриване на разходи и заплащане на застраховка, ответницата незабавно й е предоставяла парични средства. Не на последно място е прието, че предвид безвъзмездността на учреденото право на ползване ответницата въобще не е дължала изпълнение на посоченото в чл.57, ал.4 ЗС задължение на ползувателя да застрахова имота.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице соченото от касаторката основание на чл.280, ал.1, т.1 за допускане на касационно обжалване на решението на Сливенския окръжен съд по поставените въпроси, поради следното:

Първият поставен въпрос /При запазено безвъзмездно право на ползване, освободен ли е ползувателят от задължението по чл.57 ЗС да заплаща разноските, свързани с ползването на имота ?/ не може да обуслови допускане на касационното обжалване, тъй като е свързан само с третия мотив на съда за отхвърляне на иска по чл.61 ЗС, но не и с първите два основни мотива. Тези мотиви, както бе посочено по-горе, за прекратяване на правото на ползване поради неплащане на разноските, данъците и таксите за имота са: че ищцата не може да иска прекратяване на правото на ползване на това основание, тъй като не е отправила предварително писмено предупреждение и не е дала срок на ползувателката за изпълнение на тези нейни задължения и тъй като ползувателката е доказала, че е изпълнявала задълженията си за заплащане на разноските, данъците и таксите за имота за целия период от учредяване на вещното право на ползване до предявяване на иска. За прекратяването на правото на ползване поради несключването на застраховка за имота и неплащане на застрахователни премии основните мотиви на съда да отхвърли иска са: че ищцата не е уточнила параметрите на искането си за изпълнение на задължението на ответницата по чл.57, ал.4 ЗС за застраховане на имота, в смисъл какви рискове иска да бъдат покрити от застраховката и за какъв период, което е следвало да направи, за да може да претендира за прекратяване на вещното право на ползване по реда на чл.61 ЗС /решение № 70 от 25.06.2014 г. по гр.д.№ 31 от 2014 г. на ВКС, ГК, II г.о./ и че от свидетелските показания се установявало, че макар договорът за застраховка да е бил сключен от ищцата, ответницата е предоставила на ищцата средствата за заплащане на застрахователните премии. При липса на поставени въпроси, касаещи основните мотиви на съда за отхвърляне на иска, произнасянето на ВКС по въпроса, касаещ третия евентуален мотив на съда, не би имало никакво значение за крайния изход на настоящото дело.

По втория поставен въпрос /При какви предпоставки е допустимо събирането на нови доказателства пред въззивната инстанция ? / не се констатира противоречие с практиката на ВКС. В посоченото от касаторката решение № 72 от 09.07.2012 г. по т.д.№ 398 от 2011 г. на ВКС, ТК, II т.о. е прието, че въззивният съд може да допуска събиране на доказателства само в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК: когато тези доказателства не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. В същия смисъл е и задължителната практика на ВКС в т.2 и т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС. При произнасянето си по искането на въззивницата за допускане и приемане на доказателства, въззивният съд е процедирал в съответствие със закона и с горепосочената практика на ВКС: В мотивите на определение № 294 от 17.04.2024 г., въззивният съд е мотивирал решението си да допусне исканите от въззивницата доказателства /писмени и гласни/ с това, че тези доказателства не са били събрани поради допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по чл.146 ГПК, дадените указания и неизпълнение на процесуалните задължения на съда по чл.146, ал.2 и ал.3 ГПК, за което има доводи във въззивната жалба. Въззивният съд е констатирал, че в доклада си по чл.146 ГПК първоинстанционният съд не е указал на страните за кои от твърдените факти не сочат доказателства, а след възражението от страна на пълномощника на ответницата относно разпределението на доказателствената тежест и неприемането за основателно на същото, първоинстанционният съд не е предоставил отново възможност на страните да предприемат съответни процесуални действия, като направят съответни доказателствени искания. Първоинстанционният съд допуснал процесуално нарушение и като отказал да допусне на страните гласни доказателства с мотив, че събраният по делото доказателствен материал е достатъчен за разрешаване на правния спор, тъй като този мотив не е измежду посочените в чл.159, ал.1 и ал.2 ГПК основания за отхвърляне на доказателствено искане. С този отказ първоинстанционният съд е препятствал страните да установят с допустими по закон доказателствени средства твърденията си и обстоятелствата, за установяване на които носят доказателствена тежест и реално е направил невъзможно изясняването на делото от фактическа страна.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Сливенския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.61 ЗС, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение на Сливенския окръжен съд не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗС и процесуалноправните разпоредби на ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Сливенския окръжен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответницата направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 000 лв., съгласно представения договор да правна защита и съдействие от 22.07.2024 г.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение