Определение № 3413 от 22.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2468/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Делото е образувано по частна жалба вх. № 17307/09.02.2026 г. на Г. И. С., чрез адвокат В. Б., подадена срещу определение № 26263 от 22.12.2025 г. по ч. гр. д. № 20251100513704/2025 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частна жалба вх. № 312552/25.09.2025 г. на Г. И. С. срещу определение № 36730/02.09.2025 г. по гр. д. № 32766/2023 г. на Софийски районен съд за спиране на делото, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, до приключване с окончателен акт на производството по гр. д. № 3590/2020 г. по описа на Софийски градски съд. Въззивният съд е съобразил, че производството по гр. д. № 32766/2023 г. на СРС е образувано по иск с правно основание чл. 108 ЗС за установяване спрямо ответниците Г. И. С. и Ш. И., че ищецът И. И. В. е собственик на 1/2 ид.ч. от НУПИ № 1722 с площ от 1421 кв.м по скица, а по нотариален акт - 1995 кв.м, в кв. 15 по плана на [населено място], м. „С.“, който имот съставлява поземлен имот с идентификатор *** съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-258/28.07.2020 г. на изп. директор на АГКК, с последно изменение, засягащо имота, от 20.08.2020 г., с административен адрес на имота: [населено място], район „С.“, [улица], с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: незастроен имот за жилищни нужди, и за осъждане на ответниците да предадат на ищеца владението върху имота. И. В. се легитимира като собственик на идеални части от недвижимия имот, предмет на иска по чл. 108 ЗС, като се позовава на недействителност на извършената разпоредителна сделка, обективирана в нотариален акт № 193, том I, рег. № 7562, нот. д. № 193/2005 г. по описа на нотариус А. Ч.. Софийски градски съд е визирал, че от изисканата и постъпила справка се установява, че е образувано гр. д. № 3950/2020 г. на СГС по искове, предявени от И. И. В. срещу Г. С. и Ш. И. – двамата наследници на Н. И. И., за установяване в отношенията между страните, че сделката за покупко-продажба на недвижим имот, обективирана в нотариален акт № 193, том I, рег. № 7562, нот. д. № 193/2005 г. по описа на нотариус А. Ч., е нищожна поради противоречие с добрите нрави, като сключена при явна нееквивалентност на престациите, а при евентуалност - като абсолютно симулативна. Ето защо е заключил, че предявеният по гр. д. № 3950/2020 г. на СГС иск за признаване нищожност на договора за покупко–продажба е преюдициален по отношение на иска по чл. 108 ЗС, поради което правилно образуваното пред СРС производство е било спряно до приключване с окончателен акт на производството по гр. д. № 3590/2020 г. на СГС. Жалбоподателката счита атакуваното от нея определение за недопустимо и очевидно неправилно. Счита, че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, а именно: следва ли спорът за собственост между страните да е решен с влязло в сила съдебно решение от предходен процес, за да се разгледа предявеният иск по чл. 108 ЗС, в противоречие с ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, т. 2А. Твърди, че искът е предявен от страна без правна легитимация (ищецът не твърди, че е собственик) и няма правен интерес. В противоречие с императивната норма на чл. 108 ЗС, трайната съдебна практика и тълкувателни решения на ВКС въззивната инстанция, потвърждавайки определението за спиране на първоинстанционния съд, спира производство, в което съдът е длъжен по закон да разгледа иска, с който е сезиран, като изследва въпросите за собствеността на страните върху процесния имот, както и въпроса дали владелецът има противопоставими права на ищеца. Отказвайки да разгледа делото и спирайки производството, на практика съдът отказва правосъдие на ответника, позволявайки на ищеца да вреди на правата му, като приема за разглеждане иск от страна без активна правна легитимация (самият ищец твърди, че не е собственик, но би могъл да стане в бъдеще), вместо да върне исковата молба поради липса на правен интерес или да разгледа иска по същество. И. И. В. е депозирал отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. За да се произнесе, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд съобрази следното: Частната касационна жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, във вр. с чл. 260 и 261 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК допускането на касационно обжалване на определенията на въззивните съдилища предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение. Съгласно дадените в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. В т. 4 на тълкувателното решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение/определение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Делото пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на И. И. В., с която е предявен иск за установяване спрямо ответниците Г. И. С. и Ш. И., че ищецът е собственик на 1/2 ид.ч. част от описания по-горе поземлен имот, и за осъждане на ответниците да му предадат владението върху така посочената идеална част. Ищецът излага, че заедно с Г. С. учредили „Лъки-Ай-Джи“ ООД, като били и негови управители. През 2001 г. дружеството закупило процесния недвижим имот. През 2004 г. С. изключила съдружника В., същият бил освободен и като управител; дружеството станало еднолично такова. С нотариален акт № 193, том I, рег. № 7562, нот. д. № 193/2005 г. С., като едноличен собственик и управител на „Лъки-Ай-Джи“ ЕООД, продала на сестра си Н. И. Ишидзака същия имот. С влязло в сила решение № 2180/11.11.2015 г. по т. д. № 385/2013 г. на САС било признато за установено по отношение на „Лъки-Ай-Джи“ ЕООД, че по партидата му са вписани следните несъществуващи обстоятелства съгласно решение № 2/11.12.2004 г. по ф. д. № 11066/2001 г. на СГС: изключва като съдружник И. В., вписва намаление на капитала на дружеството от 5000 лв. на 2500 лв., вписва увеличение на капитала от 2500 лв. на 5000 лв., дружеството продължава дейността си като еднолично ООД, дружеството се управлява и представлява от едноличния собственик на капитала и управител Г. С., вписва учредителен акт на дружеството. В хода на делата дружеството останало непререгистрирано, а впоследствие – служебно пререгистрирано и обявено в ликвидация от 15.10.2019 г., със срок от 1 година; за ликвидатор бил назначен И. В.. Междувременно Н. И. починала, като нейни наследници по закон са Г. С. и Ш. И. С исковата молба е предявен на основание чл. 212 ГПК и инцидентен установителен иск за прогласяване недействителността на прехвърлителната сделка по нотариален акт № 193, том I, рег. № 7562, нот. д. № 193/2005 г. по описа на нотариус А. Ч., с която „Лъки-Ай-Джи“ ЕООД, представлявано от управителя и едноличен собственик на капитала Г. И. С., е продало на Н. И. И. същия поземлен имот. С молба вх. № 227256/11.08.2023 г. ищецът е уточнил, че с инцидентния установителен иск иска установяването на относителна недействителност по отношение на 1/2 ид.ч. от договора за покупко-продажба по нот. акт № 193/2005 г. поради липса на съгласието му, в качеството на съдружник в „Лъки-Ай-Джи“ ООД. По делото са налице данни, че пред Софийски градски съд е висящо гр. д. № 3590/2020 г., образувано по искове на И. И. В. срещу Г. С. и Ш. И. – двамата наследници на Н. И. И., за установяване в отношенията между страните, че сделката за покупко-продажба на недвижим имот, обективирана в нот. акт № 193/11.03.2005 г., е нищожна поради противоречие с добрите нрави, като сключена при явна нееквивалентност на престациите, а в евентуалност - като абсолютно симулативна. Въз основа на така изложеното настоящият съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Обжалваното определение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Определението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното определение, визирани по-горе. Същото не е постановено при грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. При постановяването му съдът е съобразил разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и наличието на преюдициално дело от значение за изхода на спора по предявения ревандикационен иск. Формулираният в изложението към частната касационна жалба въпрос не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е съобразен с мотивите на въззивното определение и с фактите по делото. В случая преюдициалното дело не е относно собствеността на имота, а за прогласяване нищожността на сделката, по силата на която ответниците се легитимират като собственици на претендираната от И. В. 1/2 ид.ч. от спорния имот. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,