Определение № 477 от 17.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 1633/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „БУЛГАРТРАНСГАЗ“ ЕАД срещу въззивното решение № 229/28.04.2025г., постановено по в.т.д. № 848/2024г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 260 088 от 20.05.2024 г. по т.д. № 458/ 2020 г. на Софийския градски съд, ТО, VІ - 6 състав, допълнено с решение № 260 141 от 09.08.2024 г. С него, в обжалваната му част, е отхвърлен частично искът по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, предявен от касатора срещу „Булгаргаз“ ЕАД за разликата над сумата от 273 684,60 лв. до пълния предявен размер от 1 097 846,64 лв., с включен ДДС, представляваща обезщетение за разходи за закупуване на природен газ за нуждите на системата, претендирани на основание чл. 6.14.1 и следващите от договор № 2692 от 29.12.2016 г. за пренос на природен газ, изменен с допълнително споразумение от 10.02.2017 г., както и искът по чл. 92 ЗЗД във връзка с чл. 9.3 от договора за сумата от 184 804,19 лева, представляваща неустойка за забава в плащането на сумата 1 097 846,64 лева - цена на разходите за закупуване на природен газ за преодоляване на причинения от ответника отрицателен дисбаланс. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено при съществени процесуални нарушения и необоснованост. Счита, че въззивният съд противно на данните по делото е приел, че с исковата молба са предявени претенции за разходи за причинения от ответника дисбаланс само за периода януари 2017г. - февруари 2017г., както и че при определяне на размера на дисбаланса е включил такъв и от предходен период / месец декември 2016г./. Според жалбоподателя въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, направил е необосновани и погрешни правни изводи. Касаторът твърди, че за месеците януари и февруари 2017г. са претендирани суми, представляващи дължими такси за пренос, но в т. 5 от петитума на исковата молба търсената сума е за дисбаланс по фактура № [ЕГН] от 15.06.2018г. и е в размер на 1 097 846,64 лв. - за извършени разходи по договора общо, а не за определен период. Касационният жалбоподател счита, че съдът неправилно е определил дисбаланс в размер на -814 683 куб.м., като според него същият възлиза на -2 679 714 куб.м. Поддържа, че САС не е отчел и стойността на разходите за закупуване на газ за нуждите на системата. Според жалбоподателя изводът на съда, че има основание за заплащане на мораторна неустойка само при забава на плащането на цената на преноса на природен газ, не може да бъде споделен и е в противоречие с изискванията на чл. 20 ЗЗД и клаузата по договора. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна в обжалваната част и уважаване изцяло на предявените искове. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал.2, in fine ГПК – очевидна неправилност, като поставя следните въпроси: 1. „Ако ищецът предяви с една искова молба срещу същия ответник няколко иска при условията на чл. 210 ГПК, като част от исковете са за периодични плащания, а един от няколкото иска за възстановяване на извършени разходи по договор, следва ли решаващият съд да се счита за обвързан от процесния период на исковете за периодични плащания и по отношение на иска за възстановяване на извършени разходи по договор, като ограничи произнасянето си по всички предявени искове с един и същи процесен период, който е периодът на периодичните плащания?“; 2. „Допустимо ли е, ако по делото е прието, че ищецът е предявил иск за точно определен период и спорът между страните по делото е за вземания на ищеца, възникнали в този конкретен период, съдът служебно да добави и разгледа насрещно вземане на ответника от друг, предходен период, независимо, че същото не е заявено за разглеждане по делото от ответника по предвидения за това ред, като в срока за отговор на исковата молба ответникът не е предявил насрещен иск по чл. 211 и сл. ГПК за това вземане?“; 3. „Допустимо ли е съдът служебно да измени или да се произнесе само за част от периода, за който ищецът претендира вземане?“; 4. „Допустимо ли е и следва ли при определяне на дисбаланс по договор за пренос на природен газ, съдът служебно да приспадне количества от наличен в газопреносната система природен газ / лайнпек/, останал по предходен договор?“; 5. „Посочването на налично количество природен газ, собственост на ползвател на газопреносната система по предходни договори за пренос в протокол, изготвен от Оператора на газопреносната система, основание ли е то да бъде приспаднато служебно от съда от формирания дисбаланс за следващ месец?“; 6. „Как се разпределят разходите за закупуване на природен газ за нуждите на системата за преодоляване на причинения от ползвател в периода на действие на договора дисбаланс?“; 7. „При определяне на разходите за закупуване на природен газ за нуждите на системата за преодоляване на причинения от ползвател в периода на действие на договора дисбаланс, следва ли да се вземат предвид само извършените разходи за закупуване на такъв газ през периода, за който е реализиран дисбалансът?“; 8. „При липса на възражение на ответната страна срещу наличие на основание в договора за начисляване на неустойка, може ли съдът служебно да тълкува договора и да приеме, че не е уговорена неустойка?“; 9. „В случай, че в договор за пренос е уговорена неустойка за неплащане на дължимите суми, може ли съдът служебно да формира извод, че клаузата не е приложима за всички суми по договора, в това число суми за възстановяване на разходите за закупуване на природен газ за нуждите на системата за преодоляване на причинения от ползвателя дисбаланс?“; 10. „Следва ли съдът да укаже на страните, че представен и приет по делото документ не може да бъде разчетен от него, съответно следва ли да бъде приет като доказателство по делото нечетлив документ?“; 11. „При няколко приети по делото експертизи, съдържащи отделно по няколко варианта, съдът длъжен ли е да се мотивира кой/кои вариант/и от кое заключение/я кредитира и защо не кредитира останалите варианти и/или експертизи?“; 12. „За да се счете, че съдебното решение е мотивирано, достатъчно ли е да се повторят позициите на страните по делото и да се изпишат приетите по делото доказателства или съдът е длъжен да изложи констатираните от него фактически обстоятелства и правните изводи, които е извел?“; 13. „Длъжен ли е при постановяване на въззивното решение въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, и доказателствата, на които те се позовават в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото, и да изложи свои собствени фактически и правни мотиви по съществото на спора?“. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС и на Конституционния съд, като посочва решение № 7/30.06.2020г. по конст. дело №11/2019г., решение №50183/14.07.2023г. по т.д.№2161/2021г. на 1 т.о. на ВКС, решение №50054/19.06.2023г. по т.д. №1987/2022г. на ВКС, решение № 20/23.07.2018г. по гр.д. №1377/2017г. на 2 г.о. на ВКС, решение № 7/08.02.2012г. по гр.д. № 510/2011г. на 2 г.о. на ВКС, решение № 374/22.11.2010г. по гр.д. №219/2010г. на 2 г.о. на ВКС, определение № 502/30.07.2020г. по дело №2499/2019г. на 2 т.о. на ВКС, решение № 108/16.05.2011г. по гр.д. №1814/2009г. на ВКС, 4 г.о., решение № 58/13.02.2012г. по гр.д. №408 на ВКС, 1 г.о. / посочено от касатора без година/, решение №107/27.07.2015г. по т.д. №4680/2013г. на ВКС, 1 т.о., решение №248/16.11.2015г. по гр.д. №1271/2015г. на ВКС, 3 г.о., решение № 213 по гр.д.№856/2017г. на ВКС, решение №53/07.06.2019г. по т.д.№1525/2018г., 1 т.о. на ВКС. Ответникът по касационната жалба - „БУЛГАРГАЗ“ ЕАД оспорва същата по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 01.08.2025г., подаден чрез процесуалните му представители – адв. Казармов и адв. И.. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение, както и присъждане на разноски. Третото лице - помагач на „Булгаргаз“ ЕАД - „Топлофикация Русе“ ЕАД - [населено място], не е подал отговор и не изразява становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т.3 ГПК, както и по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че съгласно договор № 2692/29.12.2016г. за пренос на природен газ преносният оператор „Булгартрансгаз“ ЕАД се задължило към клиента си - „Булгаргаз“ ЕАД да осигури входен/изходен капацитет за пренос на точките за приемане/предаване съгласно разпределените за клиента капацитетни продукти и да приема в точките на предаване, съответно да предава в точките на приемане количествата природен газ съобразно заявките по чл. 6 от договора и при налягане, определени в приложения № 2 и № 3Г от договора. САС е отчел, че срокът на действие на договора е от датата на подписването му до 01.10.2017г., или цялостното приемане на договорените количества за пренос, не по-късно от датата на изтичане на договора. Въззивният съд е изложил, че с допълнително споразумение от 10.02.2017г. са преуредени клаузите на договора относно количествата, заявките и балансирането на преноса на природен газ, като споразумението влиза в сила от 01.01.2017 г. Софийски апелативен съд е посочил, че с решение № ПАМ - 1 / 5.06.2018 г. на КЕВР, на основание чл. 23, т. 4, чл. 201, ал. 2, т. 1, б. „а“, предл. 2 и ал. 3, чл. 202, ал. 1 и чл. 203, ал. 1 и 2 от Закона за енергетиката, във връзка с констативен протокол № 3/ 25.04.2018 г., на „Булгартрансгаз“ ЕАД е дадено задължително писмено предписание в 14-дневен срок да предприеме действия и да извърши ново разпределение на количествата природен газ за ползвателите „Овергаз Инк.“ АД и „Булгаргаз“ ЕАД, като направи корекция на количествата, на основание чл. 22, ал. 9 от Правилата за търговия с природен газ, с изходна точка АГРС Русе - Изток (С025Р01) за месец януари 2017г. и месец февруари 2017 г., като при новото разпределение операторът използва последно подадените от тези ползватели заявки, без да взема предвид размера на разпределените им капацитети, предвид настъпилата обективна причина - активирането на студен резерв за „Топлофикация Русе“ ЕАД в периода от 06.01.2017 г. до 01.02.2017 г.. САС е изложил, че с нотариална покана, рег. № 31150, т. 11, акт 112 на нотариус Ц. Г., връчена на 29.10.2019г., „Булгаргаз“ ЕАД било поканено в 7 - дневен срок да плати сумите: 67 335,91 лв. по дебитно известие № 500936/ 15.06.2017 г. към фактура № 503053/27.02.2018 г. за дължима такса пренос за месец януари 2017 г.; 9 965,09лв. по дебитно известие № 500939/ 15.06.2018 г. към фактура № 502132/ 27.02.2017 г. за дължима такса пренос за месец февруари 2017 г.; 1 097 846.64 лева по фактура № 500940/ 15.06.2018 г. за заплащане на дисбаланс за м. януари и м. февруари 2017г. Прието е, че съгласно договор за доставка на природен газ № 4-2013, сключен на 20.10.2015 г. доставчикът „Булгаргаз“ ЕАД се задължил да доставя на „Топлофикация Русе“ ЕАД природен газ срещу задължението на клиента да приема и заплаща природния газ по реда и условията на договора, за периода от 8:00 часа на 01.01.2016 г. до 8:00 часа на 01.01.2019 г. При установените факти, въззивният съд е приел, че страните са били обвързани от валидно правоотношение, възникнало по силата на договор за пренос на природен газ по газопреносната мрежа, което се регламентира от приетите от Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/ на основание чл. 21, ал.1, т. 9 от Закона за енергетиката (ЗЕ), Правила за търговия с природен газ (в редакцията след изменението в ДВ, бр. 99 от 13.12.2016 г., в сила от 13.12.2016 г.) и Правила за балансиране на пазара на природен газ (обн., ДВ, бр. 99 от 13.12.2016 г., в сила от 1.01.2017 г.). САС е счел, че главната искова претенция е предявена на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 6.14.1 от договора, в редакцията след изменението му с допълнителното споразумение от 10.02.2017г., съгласно която в случай, че до края на втория месец, следващ отчетния, клиентът не е възстановил отрицателния дисбаланс чрез предоставяне на газ на входна точка (възстановяване в натура), същият дължи на преносния оператор възстановяване на разходите, които последният е извършил за закупуване на газ за нуждите на системата до размера на причинения отрицателен дисбаланс. Въззивният съд е приел, че е установено наличие на отрицателен дисбаланс, причинен от ответника вследствие нарушаване на задължението да осигурява баланс между входящите и изходящите потоци в своето балансово портфолио, като е посочил легалната дефиниция на понятието дисбаланс, дадена в параграф 1, т. 3 от допълнителната разпоредба на Правилата за балансиране на пазара на природен газ, и определението по параграф 1, т. 1 за понятието „балансово портфолио“. САС е счел, че договорът между страните е сключен непосредствено след приемането от регулаторния орган на Правилата за балансиране на пазара на природен газ (ПБППГ), чиято цел е създаване на режим на балансиране при временни мерки съгласно Доклада за прилагане на временни мерки по Регламент (ЕС) № 312/2014 на Комисията от 26.03.2014 г. за установяване на Мрежов кодекс за балансиране на газопреносните мрежи, одобрен с Решение № ВМ-1 от 29.09.2015 г. на Комисията за енергийно и водно регулиране. Въззивният съд е посочил, че разпоредбите относно режима на балансиране са влезли в сила на 1.01.2017г., когато е започнало действието и на договора, но в началния период на изпълнението му (от 1.01.2017 г. до 30.04.2017 г.) не е било възможно ефективно цялостно прилагане на режима на балансиране, предвид обстоятелството, че предвидената в чл. 12 от приетата с решение по протокол № 227 от 30.11.2016 г. на КЕВР Методика за определяне на дневна такса за дисбаланс разходна компонента на цената на природния газ за балансиране, като елемент от формиране на цената, е била утвърдена едва с Решение № Ц-3 от 14.03.2017 г. на КЕВР, считано от 01.05.2017г. Въззивният съд е приел, че е безспорно, че в исковия период ползватели на газопреносната мрежа на изходна точка С025Р01 АГРС Русе - Изток са били ответникът и „Овергаз Инк.“ АД. Кредитирайки заключението на техническа експертиза, изготвено от вещото лице В. И., САС е отчел, че за месец януари 2017 г. общото количество природен газ, заявено от „Булгаргаз“ ЕАД, е 7 914 015 н.куб.м., общото количество природен газ, заявено от „Овергаз Инк.“ АД, е 123 598 н.куб.м., а общото измерено количество е 13 147 870 н.куб.м.; за месец февруари тези стойности са съответно: 2 292 489 н.куб.м., 120 671 н.куб.м и 5 994 809 н.куб.м. Апелативният съд е отчел, че съгласно чл. 21, ал. 1 ПТПГ ищецът е имал задължението да извърши разпределение на природния газ, тъй като в пункта за предаване количеството на единия ползвател се е измервало общо с количеството на другия ползвател, съгласно приоритетите по ал. 2, в конкретния случай – пропорционално на заявките. САС е приел, че под заявки следва да се разбира действително заявените от ползвателите количества, а не количествата, одобрени от оператора съобразно договорения дневен капацитет, който извод произтича пряко от разпоредбата на чл. 12, т. 4 ПБППГ. С оглед изложеното въззивният съд е приел, че е безпредметно обсъждането на искането на ответника за осъществяване на косвен съдебен контрол по реда на чл. 17 от ГПК на Решение № ПАМ - 1/ 5.06.2018 г. на КЕВР, с което на основание чл. 201, ал.2, т.1, б. „а“, пр. 2 ЗЕ на ищеца е дадено задължително предписание да извърши разпределението, без да взема предвид размера на разпределените на двамата ползватели капацитети. САС е счел, че задължението на оператора на преносната мрежа да извърши разпределението пропорционално на действително заявените от ползвателите количества произтича пряко от нормативната разпоредба, не е предпоставено от издаването на индивидуален административен акт, поради което не следва да се извършва косвен съдебен контрол върху него. Апелативният съд е приел, че съгласно заключението на експерта за исковия период се е прилагал механизъм за компенсиране на кумулативните невъзстановени баланси в натура, като за всеки един от месеците на действие на договора ответникът създавал различни по големина и знак дисбаланси, които в края на периода се сумирали и така се достигало до окончателния размер на дисбаланса към 01.10.2017 г. - 3 291 946 н.куб.м. За месец януари дисбалансът бил отрицателен - - 4 390 716 н.куб.м., а за месец февруари 2017 г. положителен - + 1 711 004 н.куб.м., като общият дисбаланс за периода е отрицателен - - 2 679 712 н.куб.м. САС е посочил въз основа на експертното заключение, че след като в съответствие с възприетия механизъм за компенсиране на кумулативните невъзстановени баланси в натура, от стойността на общия дисбаланс - 2 679 712 н.куб.м. се извади (прихване) стойността на количеството природен газ, което се намирало в газопреносната система към 01.01.2017 г. (т.нар. лайнпек) - 1 865 031 н. куб.м., се получава отрицателен дисбаланс за исковия период на стойност - 814 683 н.куб.м. Въззивният съд е отчел, че съгласно кредитираното заключение на счетоводна експертиза, изготвено от вещото лице С. М., в периода от 8.02.2017 г. до 13.03.2017 г. ищецът е сключил с различни продавачи договори за доставка на общо 1 413.372 куб.м. природен газ, при средно претеглена цена за 1 000 куб.м. - 279.95 лева (след прилагане на отстъпка от 0.1%), на обща стойност 395 680,03 лева, като разходите, направени за компенсиране на отрицателния дисбаланс от - 814 683 н.куб.м. са в размер на 228 070,50 лева, без включен ДДС, или 273 684,60 лева, с включен ДДС. САС е преценил като несъстоятелни и недоказани възраженията на ответника, че натрупването на отрицателен дисбаланс е в пряка причинна връзка с виновно неизпълнение на задължението на ищеца за полагането на дължимата на основание чл. 302 ТЗ грижа на добрия търговец и на непредоставянето на навременна и надлежна информация за балансовия статут на клиента. Кредитирал е показанията на свидетеля Ф., че информация е била предоставяна през целия период. С оглед така изложените съображения САС е приел, че искът е основателен за сумата от 273 684,60 лв. с включен ДДС и неоснователен за разликата до пълния предявен размер от 1 097 846,64 лв. По претенцията за неустойка, въззивният съд е приел, че неустоечна клауза е уговорена в чл. 9.3 от договора и предпоставка за нейното реализиране е неплащането на сумите по чл. 9.2, а именно: 30 % от преноса на заявените месечни количества природен газ в срок от 5 работни дни от началото на текущия месец (календарния месец на преноса); остатъка от дължимите за изтеклия месец суми в срок до 15 - то число на месеца, следващ отчетния месец. САС е изложил, че клаузата е ясна и неустойка се дължи единствено и само за неплащането на дължимите за преноса на природен газ суми, без в нейния обхват да се включва неизпълнението на други задължения на клиента, в това число и задължението да поддържа ежедневно баланс между предадените за пренос количества природен газ във входните точки и изтеглените от мрежата количества природен газ в изходните точки. Предвид горното апелативният съд е счел, че искът за неустойка е неоснователен. С така изложените мотиви САС е потвърдил решението в частта за отхвърляне на исковете за заплащане на разходи за закупуване на природен газ за нуждите на системата, претендирани на основание чл. 6.14.1 от договора за разликата над сумата от 273 684,60 лв. до пълния предявен размер от 1 097 846,64 лв., както и за договорна неустойка върху тази претенция. С решението въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение по отношение на исковете за заплащане на сумите 67 335,91 лв. с ДДС, дължим остатък по цена за месец януари 2017г., сумата от 9965,09 лв. с ДДС, дължим остатък по цена за месец февруари, както и за неустойка за забава върху тях, като е осъдил ответника да ги заплати, и е потвърдил решението в частта за присъждане на сумата от 273 684,60 лв. В тази част въззивното решение е влязло в сила като необжалвано. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК, а доводите за недопустимост на акта ще бъдат обсъдени заедно със свързаните с тях въпроси. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като съдът не следва да го извежда от изложението, а може само да го конкретизира и уточни. Първият поставен от касатора въпрос е пряко свързан с третия формулиран в изложението, като касаят доводите му за частична недопустимост на въззивното решение, поради това, че съдът неправилно е ограничил претендираното от него вземане за разходи за причинен дисбаланс по чл. 6.14.1 от договора само за конкретен период / месеците януари 2017г. и февруари 2017г./, вместо за целия срок на действие на процесния договор, поради което следва да бъдат разгледани заедно. Въпросите са свързани с изводите на въззивния съд и удовлетворяват общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, но не отговарят на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение в обжалваната му част не е недопустимо. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985г., недопустимо е съдебното решение, постановено без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество - при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск – когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. Когато съдът не се е произнесъл по цялото искане на страната, съдебното решение би било непълно, който порок се преодолява по различен процесуален ред от касационното обжалване. В случая, касационният жалбоподател извежда доводите си от несъответно според него на установеното от съда съдържание на исковата молба. Апелативният съд не се е произнесъл в нарушение на диспозитивното начало, тъй като в сезиращата съда искова молба ищецът – касатор изрично е посочил, че в изпълнение на решението на КЕВР е извършил ново разпределение на измерените количества природен газ между ползвателите на изходна точка АГРС Русе – Изток, един от които е „Булгаргаз“ ЕАД, за месеците януари и февруари 2017г., в резултат на което са издадени двете дебитни известия за всеки от двата месеца, както и процесната фактура № [ЕГН]/15.06.2018г. за заплащане на дисбаланс за месеците януари и февруари 2017г. в размер на 1 097 846,64лв. Сумата по тази фактура се претендира в петитума на исковата молба, като приложение към нея е самата фактура, в която отново е изрично посочено, че е за „заплащане на дисбаланс по процесния договор съгласно Решение ПАМ-1 и коригирани месечни протоколи за м. януари и февруари 2017г.“ Същото ищецът е посочил и на стр.11 от допълнителната искова молба, последен абзац, а именно, че процесната фактура № [ЕГН]/15.06.2018г. е „за генериран дисбаланс вследствие изменението на данъчната основа и разпределените количества в периода януари – февруари 2017г.“. С оглед горното не може да се приеме, че е налице нарушение на диспозитивното начало от въззивния съд, който е преценил и разгледал претенцията във връзка с дисбаланса само за процесния период от два месеца, а не за целия срок на договора. Горното е в съответствие с основанието и формулирания петитум на исковата молба, поради което въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС. Поставеният втори въпрос в изложението е свързан с четвърти и пети въпроси и касаят доводите на касационния жалбоподател, че апелативният съд служебно бил разгледал вземане на ответника за друг, предходен период, както и служебно е приспаднал от количествата наличен в газопреносната система природен газ /лайнпек/, останал по предходен договор, като следва да бъдат обсъдени общо. Въпросите не съответстват на решаващите мотиви на апелативния съд, поради което не отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Апелативният съд не е обсъждал насрещно вземане на ответната страна. Не могат да бъдат споделени и твърденията на касационния жалбоподател, че приспадането на лайнпека е извършено служебно, тъй като още в отговора на исковата молба ответникът, посочвайки че за процесния период на действие на договора е бил приложим механизъм за компенсиране на дисбаланса в натура, е поискал определяне на балансовото портфолио на всеки клиент. В тази връзка от ответника е бил поставен и въпрос към експертизата, като именно вещите лица са дали заключение за стойността на дисбаланса при съобразяване на конкретния механизъм, а не е налице служебно възлагане, изчисление или възприемане от съда на приспадане на наличното количество в газопреносната мрежа. Предвид горното тези въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставените шести и седми въпроси относно начина на определяне на разходите за закупуване на природен газ за нуждите на системата за преодоляване на причинения от ползвател в периода на действие на договора дисбаланс, не отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като са свързани с правилността на обжалваното решение. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода на спора по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. Въззивният съд в случая е възприел и кредитирал заключение на съдебните експертизи относно определянето и разпределянето на разходите за преодоляване на дисбаланса и въпросите касаят именно преценката на съда относно събраните доказателства. Отговорите на тези въпроси са фактологично обусловени и те не съставляват правни въпроси по смисъла на чл. 280 ал.1 от ГПК, а са от значение единствено за правилността на обжалваното решение и конкретно - за обосноваността и законосъобразността на изводите на съда. Поставените осми и девети въпроси са взаимосвързани и с оглед становището на касатора, че съдът е тълкувал клаузата за уговорена неустойка по договора служебно, при липса на възражение на ответника и по начин, несъответстващ според жалбоподателя на договореното. Въпросите са обуславящи с оглед мотивите на въззивния съд, който е приел, че така както е уговорена неустоечната клауза в чл. 9.3 от договора е за неплащането на сумите по чл. 9.2, без в нейния обхват да се включва неизпълнението на други задължения на клиента. Макар да удовлетворяват общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Относно тълкуването на волята на страните и съдържанието на договорните клаузи съобразно предвидените в чл. 20 ЗЗД критерии е формирана съдебна практика, обективирана в решение № 502/26.07.2010г. по гр. д. №222/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение №67/30.07.2014г. по т. д. № 1843/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №167/26.01.2012г. по т. д. № 666/2010г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 170 от 15.10.2013г. по т.д. №595/2012г. на ВКС, ТК, II т. о. и мн. др. Съгласно тази практика на тълкуване според критериите на чл. 20 ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените правни последици, като тълкуването се извършва, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. При тълкуването отделните договорни уговорки следва да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта му, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключването на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, като е обсъдил уговорената неустоечна клауза в чл. 9.3 от договора и е определил за обезщетяване на какви задължения е договорена. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал при това тълкуване, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. В случая ответникът е заявил оспорване на акцесорните искове още в отговора на исковата молба, т.е. не е налице и твърдяното от касационния жалбоподател нарушение на диспозитивното начало при разглеждане на претенцията за неустойка. Следователно въпросите не удовлетворяват допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставеният десети въпрос относно приемане на нечетлив документ и дължимост на указания от съда до страните при представяне на такъв, не е обоснован от касатора с конкретни доводи и твърдения. Въззивният съд не е обсъждал и не е приел, че следва да изключи или не конкретен документ поради представянето му в нечетливо копие. Въпросът не е разрешаван от апелативния съд и не отговаря на критерия по чл. 280, ал.1 ГПК да е обуславящ. Наред с горното въпросът е и по правилността на решението, тъй като преценката относно нечетливостта на един документ е свързана с конкретно установената фактическа обстановка и преценката на доказателства. Поставеният единадесети въпрос е с оглед становището на касатора, че апелативният съд необосновано е кредитирал един вариант на експертното заключение, но не може да се приеме за удовлетворяващ общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Отговорът на този въпрос не би могъл да доведе до друг изход на спора, тъй като въззивният съд е съобразил и посочил кой вариант на експертното заключение възприема съобразно предмета на спора. Съдът е изложил съображения относно начина на компенсация в натура въз основа на договореното между страните и приложимите норми. Въззивният съд е формирал извод за размера на задължението на ответника и относно стойността на дисбаланса към края на месец февруари / при съобразяване на данните за месеците януари и февруари/. С оглед на това е взел данните от заключението на съдебно - икономическата експертиза, относими към оценката на отрицателен дисбаланс в размер на -814 683 н.куб.м. Не е налице хипотеза на заключения на вещи лица, даващи различни стойности на приетия отрицателен дисбаланс за сочения процесен период, а твърденията на страната, че неправилно съдът е определил същия са обсъдени по-горе. Действително апелативният съд не е изложил съображения защо не кредитира данните на експертизата за цената на газа при отчитане закупуването му в периода март – април 2017г., но това не може да обуслови различен изход на делото предвид обстоятелството, че тези цени надвишават претендираната от ищеца дължима единична цена на кубичен метър, посочена във фактурата. Последните два въпроса на касатора са свързани с процесуалните задължения на съда за мотивиране на решението и удовлетворяват общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т. 3 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана съдебна практика на ВКС, обективирана в редица решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК / посочени от касатора, както и служебно известните на настоящия състав решение №183/21.11.2018г. по т.д. №542/2018г. на ВКС, I т.о., решение №93/27.11.2020г. по т.д. №2013/2019г. на ВКС, I т.о., решение №125/15.01.2020г. по т.д. №1204/2018г. на ВКС, II т.о., решение №240/15.01.2019г. по т.д. №518/2018г. на ВКС, I т.о., решение №209/20.02.2018г. по т.д. №1096/2017г. на ВКС, I т.о., решение №112/28.10.2020г. по т.д. №2029/2019г. на ВКС, I т.о. и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Съгласно последователната практика на Върховния касационен съд, съдът основава решението си на приетите за установени обстоятелства по делото; при спор относно фактите, в мотивите към решението обосновава изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост. В настоящия случай обжалваното въззивно решение е постановено при обсъждане на доводите и възраженията на страните и на доказателствения материал, събран по делото. Не може да бъде споделен доводът на касатора, че в решението на въззивния съд само са повторени позициите на страните и изброени приетите по делото доказателства, тъй като апелативният съд е направил свои фактически и правни изводи. Обсъдени са твърденията по въззивната жалба и отговора, а несъгласието на касатора с направените изводи не може да обоснове допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Въззивният съд не е допуснал отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК актове, като при осъществения от него анализ на доказателствения материал е обсъдил всички приетите по делото доказателства и доводите на страните, а интерпретацията на събраните по делото доказателства не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивният акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от същия, без да се налага обсъждане на доказателствата и процесуалните действия на съда. Очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл; който е постановен въз основа на несъществуваща или отменена правна норма; който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила и който е постановен при нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Касаторът не е изложил конкретни доводи относно бланкетно посоченото от него основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК. В случая фактическите констатации на съда от значение за правните изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. С оглед горното не се установява основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора на касатора не се следват разноски. Ответникът в касационното производство – „Булгаргаз“ ЕАД е заявил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение, но настоящият съдебен състав намира, че не е установил надлежно заплащането на такова. Представен е договор за правна защита и съдействие №1017, в който е уговорен размер на възнаграждението за един адвокат, допълнително споразумение №2/28.05.2025г. за продължаване на действието на договора до приключване на производството пред ВКС, както и фактура за начисляване на сумата от 33 750 лв. с ДДС, като в същата е посочено, че плащането е по банков път. Доказателства, че адвокатско възнаграждение е реално заплатено по банков път не са представени. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение №6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, само когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. В договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, като в случаите когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Такива банкови документи за извършване на плащането, респ. заверяване на банковата сметка не са приложени, поради което не е надлежно установено извършването на разходи за заплащане на адвокатско възнаграждение и не следва да се присъжда такова на ответника. Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение