Определение № 1604 от 14.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 260/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. С. У., чрез процесуален представител, против Решение № 334 от 06.07.2023г. по в.гр.д. № 321/2023г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което е било потвърдено Решение № 241 от 13.02.2023г. по гр.д. № 947/2022г. на Районен съд – Велико Търново. С първоинстанционното решение е прието за установено по отношение на настоящия касатор, че дължи на Държавен фонд „Земеделие“ сумите: 7 658,88 лв. – главница; 822,83 лв. - договорна лихва за периода от 17.04.2019г. до 25.02.2021г.; 38,29 лв. - такси за обработка и управление на кредита, представляващи задължения по Договор за кредит № 31-НПП от 11.04.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.02.2021г. до окончателното изплащане на задълженията, за които е издадена Заповед за изпълнение № 288 от 02.03.2021г. по ч.гр. № 671/2021г., по описа на Районен съд – Велико Търново. В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно и необосновано, поради което се претендира неговата отмяна. Касаторът изразява несъгласие с игнорирания от съда договорен между страните начин на плащане, предложен от кредитора, който се явява и държавен орган. Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са формулирани правни въпроси, като само се сочи, че обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на касационната инстанция по приложението на чл.240 и чл.20а, ал.1 ЗЗД, застъпена съответно в Решение № 807 от 05.05.1997г. по гр.д. № 516/1996г. на ВКС, IV г.о. и в Решение № 785 от 15.08.2005г. по т.д. № 52/2005г. на ВКС, II т.о. Ответникът – Държавен фонд „Земеделие“, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за осъществено процесуално представителство пред касационната инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Първоинстанционното производство е било образувано въз основа на предявен от ДФ „Земеделие“ срещу В. С. У. иск с правно основание чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, вр. чл.240 ЗЗД, вр. чл.12, ал.7 ЗПЗП за приемане на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца 7658, 88 лв. - главница по договор за инвестиционен кредит № 31-НПП от 11.04.2019г., 822, 83лв. - договорна лихва за периода от 17.04.2019г. до 25.02.2021г. и 38,29лв. - такси за обработка и управление на кредита, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 26.02.2021г. до окончателното изплащане на задължението. За да потвърди обжалваното пред него решение, с което е уважен установителният иск, сезиран с жалба на ответника, Окръжен съд – Велико Търново е приел, че първата инстанция правилно е установила фактическата обстановка по делото, поради което на основание чл.272 ГПК е препратил към установените от нея фактически констатации. В тази връзка, въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че между страните е бил сключен Договор № 4368 от 20.03.2019г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ при условията на „Национална програма по пчеларство за периода от 2017 - 2019 година”, съгласно който ищецът се задължил да предостави на ответника безвъзмездна финансова помощ в размер на 9 276, 24 лв. за закупуване на 298 бр. препарати за борба срещу вароатозата, 50 бр. отводки и 99 бр. пчелни майки – приложение № 1 към договора, която финансова помощ следвало съгласно чл.4.9 от договора да се изплати до 15.10.2019 г., след като ответникът извърши дейностите по одобреното заявление за подпомагане и приложи всички необходими документи, доказващи направената инвестиция; При установени изкуствено създадени условия за подпомагане, даващи предимство за получаването на помощта, както и при наличие на предпоставки по чл.38, ал.2 от Наредба № 15 от 31.10.2016 г. за условията и реда за прилагане на мерките от Националната програма по пчеларство за периода 2017 – 2019г. ищецът имал право да откаже изплащането й изцяло или отчасти, за което с чл.4.11 от договора се задължил да уведоми ползвателя; С договори за продажба от 21.03.2019 г. ответникът В. С. У. закупил от трето за делото лице 50 бр. пчелни отводки при цена от 1 392 лв. и 50 бр. пчелни майки при цена от 522, 72 лв.; Като лице с одобрен проект по НПП, ответникът кандидатствал по утвърдена схема за кредитиране пред Държавен фонд „Земеделие” и между страните по делото бил сключен Договор за кредит в лева № 31- НПП от 11.04.2019г., по силата на който ищецът предоставя на ответника инвестиционен кредит в размер на 7 658,88 лв. за закупуване на 50 бр. пчелни отводки и 99 бр. пчелни майки по договора от 20.03.2019г., със срок до 25.07.2020 г., ведно с годишна лихва от 3 % и такса за обработка и управление от 0,5% от размера на кредита; Било договорено предоставената на ответника безвъзмездна финансова помощ да послужи за цялостно или частично погасяване на задълженията му по договора за кредит, като в случай, че след извършване на прихващането остане непогасено задължение по кредита, ответникът да погаси разликата за собствена сметка, на равни месечни вноски, включващи главница и лихва по утвърден погасителен план; Отпуснатата в заем сума в размер на 7 658, 88 лв. е била преведена на ответника по посочена от него банкова сметка; С уведомително писмо с изх. № 01-6500/1376 от 21.04.2020г. ищецът ДФ „Земеделие“, на основание чл. 37, ал.1, т.3, вр. чл.10, ал.1, т.3 и чл.38, ал.2, т.5 от Наредба № 15 от 31.10. 2016г. отказал да предостави да ответника У. безвъзмездната финансова помощ с аргумента, че при извършени административни проверки и такива на място е констатиран случай на изкуствено създадени условия за получаване на предимство при получаване на помощта в противоречие с целите на НПП за периода 2017 – 2019г., изразяващи се в разделянето на едно земеделско стопанство на три, между свързани лица (ответникът, фактическият му съжител и неговият син), с цел получаване на парични средства три пъти тавана на допустимата помощ по НПП и получаване на подпомагане за едни и същи дейности по отношение на едни и същи пчелни семейства; Уведомителното писмо било връчено на ответника по реда на чл.18а, ал.10 АПК чрез поставянето му на таблото за обявления на териториалното поделение на ищеца за срок от 7 дни и влязло в сила, поради необжалването му в указания 14-дневен срок; Поради неиздължаване на кредита, с оглед постановения отказ от плащане на безвъзмездната финансова помощ, кредиторът първоначално изпратил на посочения в договора от 11.04.2019 г. адрес на длъжника писмо за размера на дълга и погасителен план, по който да се извърши погасяването, а след настъпване на крайния падеж - и нотариална покана за доброволно изпълнение. От приложеното ч.гр.д. № 671/2021 г. на Районен съд – Велико Търново въззивната инстанция е установила също така, че за вземанията по процесния договор за кредит ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, срещу която длъжникът подал възражение в срока по чл.414, ал.2 ГПК. Изложено е, че съгласно действащата към датата на сключване на процесния договор редакция на чл.12, ал.7 ЗПЗП (ДВ, бр. 2 – 2018 г.), отношенията по кредитирането между страните в случая са урегулирани с договор за кредит в лева, имащ гражданскоправен характер, доколкото съдържа съществените елементи на договор за заем по чл.240 ЗЗД и се подчинява на общите правила на заема за потребление. Като неоснователно е счетено възражението на жалбоподателя У., че договорът от 11.04. 2019г. не представлява форма на пряко кредитиране, като в тази връзка съдът е посочил, че постигната между страните уговорка, че погасяването на отпуснатата в заем сума ще се извърши чрез прихващане с безвъзмездната финансова помощ, предоставена на ответника по договора от 20.03.2019 г., касае изпълнението на поетите задължения по договора за кредит, но не променя характера му на договор за заем по чл.240 ЗЗД. Съдът е акцентирал на факта, че този договор, бидейки реален такъв, е породил действие с получаването от ответника на отпуснатата сума. Изложено е, че противно на оплакванията във въззивната жалба, ищецът е изправната страна по заемното правоотношение, тъй като е изпълнил основното си задължение по него - да предаде на ответника отпуснатия му кредит, което пък от своя страна е породило насрещното задължение за кредитополучателя - да върне дадената му в заем сума. Според решаващия въззивен състав, постигнатата между страните изрична договорка за погасяване на задълженията по договора за кредит чрез прихващането им с предоставената безвъзмездна финансова помощ по договора от 20.03.2019 г. не обуславя извод, че това е единственият възможен начин за изпълнение на паричното задължение на жалбоподателя. Сключеният между страните договор не изключва останалите уредени в закона способи за погасяване на задължения, а невъзможността да се извърши прихващане с финансовата помощ няма за последица освобождаване на длъжника от задължението му да върне кредита, доколкото предоставянето на безвъзмездна финансова помощ е предмет на друго правоотношение, имащо самостоятелен характер и неизпълнението на задълженията по него от страна на фонда не може да се разглежда като обстоятелство по смисъла на чл.83, ал.1 ЗЗД по процесното кредитно правоотношение. Дори и да се приеме противното, отказът за предоставяне на финансовата помощ по договора от 20.03.2019 г. се дължи на поведението на ответника, а не на ищеца, поради което последиците на чл.83, ал.1 ЗЗД са неприложими. В тази връзка решаващият съд е посочил, че от представеното по делото уведомително писмо от 21. 04.2020г., имащо характер на индивидуален административен акт (влязъл в сила, поради необжалването му) са били установени именно изкуствено създадени условия за подпомагане от страна на ответника, предвид констатирания факт, че едно земеделско стопанство е било разделено на три между свързани лица, с цел получаване на парични средства три пъти тавана на допустимата помощ по НПП и получаването на подпомагане за едни и същи дейности по отношение на едни и същи пчелни семейства. За неоснователно е счетено оплакването на жалбоподателя У., че ищецът не е административен орган и не е компетентен да издава индивидуални административни актове (ИАА), доколкото ДФ „Земеделие“ е държавно учреждение и в отношенията му с получателите на безвъзмездна финансова помощ може да издава такива актове. По отношение издаването на конкретния ИАА (на 21.04.2020 г.), което е станало след крайната датата (15.10.2019г.), до която е следвало да бъде изплатена безвъзмездната финансова помощ, съдът е посочил, че това по никакъв начин не препятства неговото действие и последици, доколкото настъпването на крайния срок по договора от 20.03.2019 г., при липсата на изплащане на помощта, не ограничава възможността на административния орган да извършва проверки за съответствие, респективно - да издава ИАА за отказ от получаване на финансиране в хипотезата на констатирани нарушения. Окръжен съд – Велико Търново е посочил, че в случая, непредоставянето на финансовата помощ е довело до липсата на насрещно вземане, с което да се извърши прихващане, с оглед на което заемополучателят е следвало да върне кредита за собствена сметка, на равни месечни вноски от 25.07.2020г., съгласно погасителния план, изпратен му с писмо от 21.10.2019 г. Достигайки до същите правни изводи и краен резултат като първата инстанция, окръжният съд е потвърдил обжалваното пред него решение, вкл. и в частта на вземането за наказателна лихва по т.15 от договора, възникнало в полза на ищеца поради непогасяване от ответника на нито една от вноските на падежа. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационен контрол предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е формулирал изричен правен въпрос, разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на спора по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, по който касационният съд да се произнесе. Приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване съдържа само оплакване за противоречие на атакуваното решение с практиката на съдилищата досежно тълкуването на договорите. Този довод обаче представлява основание за неправилност на обжалваното решение съгласно чл. 281,т.3 ГПК, относим към разглеждането на жалбата по същество, но не и към фазата по селекция на касационните жалби. Съгласно указанията на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, липсата на формулиран правен въпрос е достатъчна причина за недопускане на касационното обжалване, като ВКС няма правомощия да извлича въпроса по чл. 280, ал. 1 ГПК от съдържанието на жалбата и/или изложението, а касаторът сам следва да съобрази нормативно установеното различие между основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и чл. 281, т. 3 ГПК. С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.8 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация сумата от 150лв., разноски за касационното производство, представляващи юрисконсултско възнаграждение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК