Определение № 71 от 22.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3636/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Делото е образувано по касационна жалба с вх.№ 1006581 от 20.08.2020 г., подадена от Д. И. Д. чрез адвокат С. М. от АК – В. Т. против въззивно решение № 387 от 23.07.2020 г. на Окръжен съд – гр. Велико Търново, постановено по в.гр.д. № 215/2020 г.

Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима.

Ответницата по касация К. Б. М., чрез адвокат Й. М. от АК – В. Т., е депозирала отговор, като счита, че не са налице основания за допускане на обжалването.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено Решение № 26 от 30.01.2020 г. по гр.д.№ 1232/2019 г. на РС – Горна Оряховица, с което е отхвърлен предявения от настоящата касаторка против настоящата ответница по касация иск за приемане за установено, че 1/2 ид.част от дворно място, цялото с площ 852 кв.м., представляващо имот с пл.№ *, за който е отреден парцел от кв. 59 по Регулационния план на [населено място] с неприложена регулация, заедно с обособено жилище с площ 128,15 кв.м. в построената в това дворно място къща, състоящо се от кухня, кухненска ниша, две спални, дневна, изолационно антре, баня-тоалетна и пристройка с коридор, складово помещение и килер; едноклетъчен гараж и избено помещение с общо ползване, при граници на общия парцел: от двете страни улици; имот на С. Т. К.; парцел от кв. 59 и парцел ** от кв. 59, който имот се намира в [населено място], [улица], и подробно е описан в нотариален акт № 196 за констатиране правото на собственост, том IV, рег.№ 9042, нот.дело № 1387 от 07.12.1999 г. на нотариус Кр. Б. с район на действие ГОРС, е съсобствено между Д. И. Д. и К. Б. М. при равни права. Отхвърлено е и искане по чл. 537, ал. 2 ГПК за отменяването на нотариален акт № 196 от 07.12.1999 г.

Прилагайки разпоредбата на чл. 272 ГПК, въззивният съд е приел за установено, че през 1963 г. праводателите на страните – братята И. И. Д. (баща на ищцата) и Д. И. Д. (дядо на ответницата), закупили при равни права дворното място, понастоящем представляващо имот с пл.№ *, за който е отреден парцел ** от кв. 59 по РП на [населено място], заедно с намиращата се в него жилищна сграда. Същата е пристроена от Д. И. Д. през 70-те години на ХХ век. Въз основа на одобрени през 1982 г. строителни книжа братята построили и два гаража - по един за всеки. На 22.11.1999 г. е одобрен проект за обособяване на две жилища от жилищната сграда, като е отразено, че т.нар. „дял първи” с обща застроена площ от 128,15 кв.м. е ползван от Д. И. Д., а „дял втори” – от И. И. Д.. Последвало е снабдяването на Д. И. Д. с нотариален акт за констатиране правото на собственост № 196 от 07.12.1999 г., том IV, рег.№ 9042, нот.дело № 1387/1999 г. на нотариус Кр. Б. за жилището по „дял първи”, едноклетъчен гараж и 1/2 ид.ч. от дворното място. Имотът е обект на договор за издръжка и гледане от 10.11.2005 г., сключен между прехвърлителите Д. И. Д. и съпругата му К. М. Д. с приобретателката и тяхна дъщеря Д. Д. И.. Последната е дарила имота на своята дъщеря – ответницата по иска К. Б. М.. От свидетелските показания (по отношение на които е прието, че не са противоречиви, защото свидетелите споделят впечатления за различни моменти) е прието за установено, че праводателят на ответницата – Д. И. Д. и съпругата му, с помощта на приятели са строили процесния имот със свои средства; това е станало открито, със знанието и съгласието на неговия брат И. И. Д. (праводател на ищцата) и неговото семейство, които не са се противопоставяли нито на строежа, нито на владението на вече построената сграда. Новата постройка и една стая от старата къща останали за Д. И. Д.; за брат му от новата постройка нямало нищо - тогава така живеели. Формиран е извод, че Д. И. Д. недвусмислено е обективирал намерение да свои спорните жилище с площ от 128,15 кв.м. и едноклетъчен гараж, като това негово намерение е достигнало до знанието на брат му И. И. Д., починал на 18.04.2011 г. Така, макар констативният нотариален акт за № 196 от 07.12.1999 г. да не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, предвид позоваването на ответницата на изтекла придобивна давност (т. 5 от отговора на исковата молба) е намерен за осъществен фактическият състав по чл. 79, ал. 1 ЗС. Жилището е придобило статут на самостоятелен обект по силата на одобрения на 22.11.1999 г. архитектурен проект и владението върху него е годно да доведе до придобиване по давност на тази реална част. Основателността на противопоставеното от ответницата възражение е обусловило отхвърляне на предявените положителен установителен иск за собственост и искане по чл. 537, ал. 2 ГПК.

Искането за допускане на обжалването се поддържа по съображения, че въззивното решение е „очевидно неправилно” по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, а също така и при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК по следните въпроси:

1) Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди всяко едно от въведените с въззивната жалба възражения и изрично и ясно да изложи мотиви по приемането или отхвърлянето им в решението ? - с довод, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д.№ 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 142 от 11.12.2019 г. по гр.д.№ 743/2019 г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 40 от 04.02.2015 г. по гр.д.№ 4297/2014 г. на ВКС, ІV г.о.

2) При твърдение за придобиване на имот по давност при съсобственици очертават ли се като релевантни за изхода на делото въпросите на какво основание е установена фактическата власт върху имота, ако са завладяли същият като наследствен, обективирали ли са намерението си по отношение на останалите сънаследници да владеят изцяло за себе си след преобръщане на държането на чуждите идеални части във владение ? - с довод, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Решение № 77 от 06.08.2019 г. по гр.д.№ 2151/20138 г. на ВКС, І г.о.

3) Чия собственост става новопостроена постройка в съсобствено на няколко лица дворно място, в което има две сгради, без никой от съсобствениците да е учредил право на строеж за постройката на останалите ? - с довод, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Решение № 58 от 05.08.2020 г. по гр.д.№ 2189/2019 г. на ВКС, І г.о.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

При преценка за наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС приема, че в случая такива отсъстват. Формулираните от касаторката въпроси не отговарят на изискването за общо основание за допускане на касационното обжалване в смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Първото питане не поставя правен проблем, на който се търси принципен отговор по тълкуването и приложението на закона, а обективира оплакване за допуснато от въззивния съд нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Касаторката обосновава поставянето му със собствената си трактовка на събраните по делото доказателства и разбирането, че действителните факти не съвпадат с приетите за установени от съда. Съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, обаче, представляващият общо касационно основание правен въпрос не може да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение и допускане на обжалването не може да се постигне посредством навеждането на доводи за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. По отношение на питанията по т. 2 самото изложение съдържа признание, че „нито един от тези релевантни за изхода на делото въпроси не е бил предмет на обсъждане в мотивите на решението на въззивния съд”, което само по себе си налага извод, че т. 2 не обективира общо основание за допускане на обжалването. С оглед конкретните обстоятелства по казуса, въззивният съд не е бил и длъжен да взема отношение по проблемите по т. 2, доколкото поставянето им предполага процесните земя и сгради да имат наследствен характер. В случая, обаче, се касае за имущество, придобито в режим на обикновена съсобственост след сделката от 1963 г., пристрояването на жилищната сграда през 70-те години на ХХ век и строителството на гаражите през 1982 г. Без обуславящо значение за изхода на спора е и въпроса по т. 3, който пък предполага въззивният съд да е приел, че построеното в съсобствен терен при отсъствие на учредено право на строеж става собственост на извършилия строителството. Подобно становище не се съдържа в атакувания акт. Решаващите мотиви на въззивния съд са в обосновка на извода за осъществен фактически състав на правоизклюващото възражение за придобивна давност спрямо спорните обекти на правото на собственост и те не сочат на отклонения от приетото в практиката на ВКС по приложението на чл. 69 ЗС и чл. 79, ал. 1 ЗС.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Доводи за вероятна нищожност или недопустимост не са заявени и в резултат от служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такива пороци. Като постановено по преюдициален спор, въззивното решение ще има значение за правилното решаване на спора по висящото между страните дело за делба, образувано пред РС – Горна Оряховица под № 1269/2018 г. Не е налице и основанието, установено с третата хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото ВКС констатира, че въззивното решение е съобразено със закона и практиката по приложението му. Прочитът на съдебния акт не разкрива белези, които да сочат за наличие на пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.