Определение № 50153 от 17.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3293/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Н. Д., Г. В. Д. и Н. В. Д. чрез техния пълномощник адв. И. М., срещу въззивно решение № 145 от 18.02.2022 г. по в.гр.д. № 1689/2021 г. на Бургаския окръжен съд. В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Жалбоподателите поддържат, че въззивният съд е допуснал нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес, тъй като при произнасянето си не е съобразил събраните по делото доказателства, а се е уповавал на житейска логика и догадки при изясняване на действителната воля на тяхната наследодателка, обективирана в представените по делото два нотариална акта от 1949 г., с които тя се е разпоредила с идеални части от дворното място, както и в съставеното от нея саморъчно завещание. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, евентуално - на основание чл. 280, ал.2,пр.3 ГПК поради очевидна неправилност. В отговор на касационната жалба ответникът Б. А. Я. изразява чрез своя пълномощник адв. Р. Т. становище, че не са налице сочените от жалбоподателите предпоставки за допускане на решението до касационен контрлол, а по същество - че същото е правилно, обосновано и законосъобразно. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 740 от 21.07.2021 г. по гр.д. № 4993/2020 г. на Бургаския районен съд, с което е уважен предявеният от Б. А. Я. отрицателен установителен иск за собственост, като е признато за установено, че ответниците А. Н. Д., Г. В. Д. и Н. В. Д. не са собственици на 1/2 ид. част от 217.75 кв.м, равняващи се на 108.23 кв.м, от дворното място, образуващо парцел ХІV-1202,1203 в кв. ....., бивш парцел ХVІ в кв. ....., който е заснет в КК като имот с идентификатор ..... и ....., а именно ...... ид. части от ПИ с идентификатор ...... по КККР на [населено място] и толкова идеални части от ПИ с идентификатор ..... по КККР на [населено място], с административен адрес [населено място], [улица], с площ 268 кв.м, и на основание чл. 537, ал.2 ГПК е отменен нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по наследство № ...., т.ХІІ, дело № 5702/1995 г. в частта, с която е признато правото на собственост на ответниците върху този имот. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че през 1933 г. С. Г. Д. е придобила празно дворно място от 544 кв.м, заедно с построената в него едноетажна паянтова къща върху 89.70 кв.м, находящо се в [населено място], [улица]. През 1949 г. С. Д. продала на Е. М. А. и на Р. Е. М. „ 1/4 ид. част от 135.90 кв.м от дворното място, заедно с 29 кв.м от построената къща“, който имот представлява парцел ХVІ в кв. 91 по плана на [населено място]. На същата дата продала на Н. К. К. „ 1/4 ид. част от 135.90 кв.м от дворното място, заедно с 56 кв.м от построената къща“. Със саморъчно завещание от 16.12.1965 г. С. завещала на по-малкия си син К. Г. Д. „целият втори етаж от къщата, в която живее на [улица], заедно с половината двор, съставляващ парцел ХVІ в кв. ....“. С. Д. е починала на 21.09.1966 г. и е оставила за наследници двамата си сина - К. Д. и В. Д.. Саморъчното завещание е обявено на 18.11.1966 г. В. Г. Д. е починал на 04.04.1991 г. Ответниците по отрицателния установителен иск за собственост, жалбоподатели в настоящото производство, са негови наследници по закон. С нотариален акт № ...., т.ХІІ, дело № 5709/1995 г. те са признати за собственици по наследство на 217.75 кв.м ид. части от дворно място, образуващо парцел ХІV-1202,1203, бивш парцел ХІV в кв. ..... по плана на [населено място], целият с площ 543.70 кв.м по скица, а по нотариален акт- .... кв.м. С нотариален акт № ....., т.L, дело № 14597/1997 г., К. Г. Д. дарил на своя син С. К. Д. 271.50 кв.м ид. части от парцел ХІV-1202,1203, заедно с целия втори етаж от жилищната сграда. С нотариален акт № ....., т.ІІ, дело № 313/2016 г. С. К. Д. учредил на съсобственика си Е. Анваровна Сухоребрая право на строеж върху УПИ ХІV-.....,.... за изграждане на триетажна мосивна жилищна сграда. През 2019 г. Е. С. дарила на Б. Я. 1/268 ид. част от поземлен имот с идентификатор ....., идентичен с имот пл.№ .... по предходен план, включен в парцел ХІV, и на същата дата му продала още 134.53/268 ид. части от същия имот. Спорен между страните е бил въпросът дали при продажбите, извършени през 1949 г., С. Д. е продала на купувачите по по 1/4 ид. част от притежаваното от нея дворно място, цялото с площ 544 кв.м, или е продала по /1/4 ид. част от 135.90 кв.м. Въззивният съд е приел, че С. Д. се е разпоредила с по 1/4 ид. част от цялото дворно място, общо с 1/2 ид. част от същото, и е останала собственик на останалата 1/2 ид. част, която впоследствие е завещала на своя син К.. При формиране на този извод въззивният съд е приел, че употребеният в договорите за продажба израз „ 1/4 ид. част от 135.90 кв.м.“ следва да се тълкува в смисъл, че продадената ј ид. част съответства на 135.90 кв.м. В подкрепа на този извод е изтъкнал обстоятелството, че 1/4 от цялото дворно място с площ 544 кв.м се равнява на 136 кв.м, колкото е посочено и в нотариалните актове. Аргумент в подкрепа на извода, че С. Д. се е разпоредила през 1949 г. с общо 1/2 ид. част от цялото дворното място съдът е извел и от обстоятелството, че изявената в саморъчното завещание нейна воля е била да се разпореди в полза на сина си К. с целия притежаван от нея към този момент имот поради „доброто синовно отношение на този син“ и „лошото синовно отношения на сина В. и съпругата му“ и поради това, че „вече е подарила на големия син долния етаж от къщата, което дарение той не заслужава“. Завещала е на сина си К. Д. втория етаж от жилищната сграда и половината от двора, съставляващ парцел ХVІ в кв. ....., колкото действително е притежавала към този момент. Правните въпроси, по които се иска допускане на въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК са следните: Първият въпрос е дали препращането към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК освобождава въззивният съд от задължението да обсъди всички доказателства, възраженията на страните и да постанови свои мотиви, като изложи в решението си фактическите и правните изводи по същество на спора, посочвайки въз основа на кои точно доказателства намира едни факти за установени, а други - за недоказани. Този въпрос е от значение за изхода на делото, но не се установява да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в посоченото от жалбоподателите решение № 6024 от 06.12.2021 г. по гр.д. № 38/2021 г. на ВКС, тъй като въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства и въз основа на тях е посочил кои факти приема за доказани и какви изводи следват от тях. В тази връзка следва да се посочи, че фактите, които е обсъждал въззивният съд и които са обусловили решаващите му изводи, не са били спорни между страните. Спорът е бил концентриран върху тълкуването на волята на страните по двата договора за продажба, сключени съответно с нотариален акт № 49/1949 г. и нотариален акт № ..../1949 г., относно обема на прехвърлените от С. Д. права върху дворното място. По този въпрос въззивният съд е изложил подробни мотиви, в които е посочил защо намира тезата на жалбоподателите за неоснователна. В касационната жалба и в изложението към нея по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателите не сочат конкретно кои събрани по делото доказателства не са били обсъдени от въззивния съд. Следващият въпрос е формулиран по различен начин, но смислово е идентичен с първия, поради което също не може да обоснове извод за произнасяне на въззивния съд в противоречие в практиката на ВКС относно задължението му да обсъди всички доказателства, възраженията на страните и да постанови свои мотиви, като изложи в решението си фактическите и правните изводи по същество на спора, посочвайки въз основа на кои точно доказателства намира едни факти за установени, а други - за недоказани. Третият въпрос е следва ли да се приеме за своевременно заявено възражение за придобиване на имота по давност в срока по чл. 131 ГПК с отговора на исковата молба, когато същото не е оспорено от другата страна. Въпросът не е обуславящ изхода на спора и не осъществява общото изискване на чл. 280, ал. ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не е приел, че наведеното от жалбоподателите като евентуално възражение за придобиване по давност не е релевирано своевременно. Напротив, обсъдил е това възражение, но е приел, че то не е доказано, тъй като от страна на ответниците не са ангажирани никакви доказателства да са упражнявали владение върху идеалните части, за които твърдят да са придобили по давност, съобразно указаната от първоинстанционния съд с доклада по чл. 146 ГПК доказателствена тежест за установяване на твърдяното от тях давностно владение, вкл. и това на техния пряк наследодател. Последният поставен въпрос е за това дали се нарушава диспозитивното начало в гражданския процес и принципът за установяване на истината, когато съдът при постановяване на своето решение не съблюдава събраните по делото доказателства, а се уповава на житейска логика, предположения и догадки. Значението на въпроса за изхода на спора се свързва с оплакването на жалбоподателите, че въззивният съд е тълкувал неправилно волята на страните, обективирана в нотариален акт № ..../1949 г. и нотариален акт № ..../1949 г., с които С. Д. се е разпоредила с идеални части от дворното място. Въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, съгласно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Във връзка с приложението на чл. 20 ЗЗД има формирана съдебна практика, обективирана в множество решения на ВКС, според която на тълкуване според критериите на чл. 20 ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни уговорки, пораждащи съмнение и спор между страните относно действителното им съдържание, както и че тълкуването следва да се извърши съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД - да се издири действителната воля, уговорките да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, произтичащ от договора с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността. Наред с тези критерии съдът може да използва и други средства като езикови, логически, исторически и други обстоятелства, които отчитат спецификата на волеизявлението и са релевантни за установяване на действителната воля на лицето / решение № 104 от 07.07.2016 г. по гр.д. № 89/2016 г. на І г.о.; решение № 855 от 11.12.2010 г. по гр.д. № 1497/2009 г. на І г.о., решение № 60229 от 30.12.2021 г. по гр.д. № 3998/2020 г. на ІІІ г.о. и др./. Обстоятелството, че съдът не е възприел тезата на жалбоподателите, че с двата договора за продажба тяхната наследодателка се е разпоредила с по 1/4 ид. част от 135.90 кв.м, а не с по 1/4 ид. част от цялото дворно място с площ 544 кв.м., не сочи на отклонение от цитираната практика. Въззивното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед този изход на спора жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят на основание чл. 78, ал.3 ГПК на ответника по касация Б. А. Я. направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв., съобразно представения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие № 42189 от 25.05.2022 г., и своевременно заявеното с отговора искане за присъждането им. Водим от гореизложеното съдът