Определение № 3367 от 12.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 2460/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от пълномощника на П. В. П. срещу определение № 1695/28.06.2023 г. по в.ч.гр.д. №1679/2023 на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 231 от 11.05.2023 г. г. по гр.д. №39/2023 г. на Благоевградски окръжен съд, 4 с-в в частта, с която по реда на чл.248 ГПК, е била отхвърлена молбата на П. В. П. за допълване на прекратителното определение № 151/28.03.23 г. по разглежданото дело чрез присъждане на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. Като основания за допускане до касация се сочи чл.280 ал.1, т.1 ГПК. Ответникът по частната касационна жалба не изпраща отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в законовия срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното определение, съставът на въззивния съд е приел следното: С атакуваното пред САС определение № 231 от 11.05.2023 г., постановено по т. д. № 39/23 г. по описа на Благоевградски окръжен съд, четвърти състав, последният е отхвърлил като неоснователна молбата от адвоката-процесуален представител на П. В. П., за допълване на прекратителното определение № 151/28.03.23 г. по разглежданото дело относно главницата, чрез присъждане на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА. С определение № 151/28.03.23 г. съдът е прекратил производството по главния иск, поради оттеглянето му от ищеца, а по отношение на предявеният иск за лихва е прекратил производството и делото е изпратено по подсъдност на родово компетентния Благоевградски районен съд. С така постановеното определение съдът не е присъдил разноски. Производството по иска за заплащане на обезщетение е прекратено поради оттегляне на иска, с оглед на извършено доброволно плащане на претендираната от ищеца сума от ответника. Към исковата молба е било представено пълномощно, с което ищецът е упълномощил процесуален представител – адвокат М. М. от САК. Видно от пълномощното ищецът е упълномощил представителя да осъществява процесуално представителство, вкл. да получава изпълнителни листа, да образува изпълнителни производства и посочва способи за изпълнение, да посочва сметки, по които да бъдат платени обезщетенията, в т.ч. и такива по чл.39 от ЗА. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел следните правни изводи: Частната жалба е допустима, но неоснователна. С атакуваното определение № 231 от 11.05.2023 г., постановено по т. д. № 39/23 г. по описа на Благоевградски окръжен съд, 4 състав, съдът е отхвърлил като неоснователна молбата от адвокат М. от САК, като процесуален представител на П. П. за допълване на прекратителното определение, чрез присъждане на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА. В частната жалба се оспорват изводи на съда по отношение на необходимостта от представяне на договор за правна помощ, като се твърди, че осъщественото представителство е по реда на чл.38 от ЗА. Така наведените доводи въззивният състав е счел за неоснователни по следните съображения: Съгласно чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на лица, които имат право на издръжка; материално затруднени лица; роднини, близки или на друг юрист. В чл. 38, ал. 2 от същия закон е предвидено, че в случаите по, ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът се е позовал на практика на Върховния касационен съд, която последователно се приема, че възнаграждение за адвокатска защита се присъжда по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, когато по делото е представен договор за правна защита и съдействие, с който е уговорено възнаграждението да се определи по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. В подобна хипотеза страната, която твърди, че липсват предпоставките за договарянето на безплатна правна помощ, следва да докаже твърдението си за липсата на материална затрудненост. В този смисъл са посочени определение № 60 126 от 23.06.2021 г., постановено по т. д. № 1 548/20 г. на I т.о. на ВКС, посочените в него определение № 482/03.12.2020 г., постановено по ч. т. д. № 90/20 г. на 2 ВКС, II т.о. определение № 97/12.02.2021 г., постановено по ч. т. д. № 2 895/19 г. на ВКС, II т.о., както и определение № 95 от 19.02.2015 г., постановено по ч. т. д. № 1 451/14 г. на II т.о. на ВКС и определение № 207 от 26.06.2019 г., постановено по т. д. № 2 277/18 г. на II т.о. на ВКС. Според последното, за да упражни адвокатът това свое право, е достатъчно да представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че договореното възнаграждение е безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, пр.2-ро от ЗАдв, като не се нуждае от доказване обстоятелството, че доверителят е близък на адвоката. Прието е от въззивния съд, че същите мотиви могат да бъдат приложени по аналогия и в случаите, когато осъществявана помощ е по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. В тези случай представянето на договор за правна защита и съдействие, в който е изразено съгласието както на адвоката, така и на представлявания от него, че адвокатската защита се осъществява при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА, е необходимо и достатъчно условие за присъждане на възнаграждението. В случая, обаче, с исковата молба е представено само пълномощно за осъществяване на процесуално представителство, като не е представен договор за адвокатска защита и съдействие, който да удостоверява постигане на такова съгласие между представлявания и представляващата го адвокат. Ето защо, според съда, следва да се приеме, че предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адвоката по реда на чл.38 от ЗА не са налице. В този смисъл, решаващият въззивен съдебен състав се е позовал на определение № 60 173 от 08.11.2021 г., постановено по гр. д. № 1 590/21 г., по описа на Г.К., І Г.О. на ВКС. По изложените съображения въззивният състав е потвърдил обжалваното пред него определение на ОС-Благоевград като законосъобразно. Като обуславящи изхода на спора, с оглед преценка за допускане до касация по чл.280 от ГПК на частната касационна жалба се сочат четири въпроса, от които смислово се извежда въпросът за това следва ли да се присъжда възнаграждение на основание чл.38 ал.2 ЗАдв за осъществена правна помощ от адвокат при липса изобщо на представен договор между страната и адвоката, който я оказва. Съгласно ТР №1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението, респ. определението на съда. В мотивите към т.1 от ТР на нормативно тълкуване са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на въззивния акт, поради което поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на последния. В случая въззивният състав е отговорил отрицателно на обобщения въпрос, възпроизведен по-горе. Този отговор е в съответствие със приетото в задължителната практика на ВКС-ТР №6/06.11.2013 г на ОСГТК, който принципно изисква представяне на доказателства за направени съдебно-деловодни разноски пред съответната инстанция. В тази насока ВКС се е произнасял и по аналогични с настоящия казус спорове: В Опр. №3075/22.11.2024 г. по т.д. № 641/24 на ВКС,Второ т.о. и в Опр. №2192/07.08.2024 г. по т.д. № 2070/2023 г. на І т.о. е прието, че за да се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с чл. 36, ал. 2 ЗА е необходимо то да бъде поискано на посоченото основание и да бъде представен договор за правна помощ, в който да е отразено, че процесуалното представителство се осъществява безплатно при условията на чл. 38, ал. 1 ЗА дв. В случая липсва искане за присъждане на възнаграждение в полза на процесуалния представител, което да е подкрепено с доказателства за наличие на уговорка за безплатно представителство. Следователно липсва противоречие по изведения обобщен правен въпрос на обжалваното определение с практиката на ВКС като основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1,т.1 ГПК. Наличието на практика на ВКС по въпроса изключва приложението на чл.280 ал.1,т.3 ГПК/ така т.4 от ТР1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение