Определение № 50123 от 28.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2730/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 30447/18.02.2022 г. на О. Е. Ф., [населено място], и А. В. Т.,гр.София, подадена чрез адвокат А. Ч., срещу въззивно решение № 10001/07.01.2022 г. по в. гр. д. № 3847/2019 г. на Апелативен съд - София. В касационната жалба се поддържа, че решението е нищожно, недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към подадената от касационна жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. първо, второ и трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. При положение, че искът е заведен с оплакване за деликт срещу няколко ответници, срещу които се търси солидарна отговорност и обезщетение, като единият от ответниците се явява възложител на работата на другите двама ответници, от които се търси солидарното обезщетение заедно с възложителя на работата им, то осъждането едновременно на възложителя на работата съвместно с изпълнителите на възложената работа за едни и същи деяния, не е ли предпоставка за неоснователно обогатяване на ищеца – носител на правото по чл. 51, вр. чл. 45 ЗЗД и за допускане на несъразмерност между вреда и обезвреда; 2. Ако по-долните съдилища са допуснали едновременното предявяване на иск спрямо лица, участвали в едно и също правоотношение, от което са претендираните негативни последици в правната сфера на ищеца, едни от които се сочат за преки извършители на непозволеното увреждане, а други от лицата са носители на безвиновната отговорност по чл. 49 ЗЗД, не е ли допуснато нарушение на принципите на съразмерността и равнопоставеността на страните в процеса, ако с допускането на конституиране на всички тези лица, като солидарно отговорни за вредата, същите остават практически лишени от възможността за ефективна защита, гарантирана в чл. 13 ЕКПЧОС, тъй като поради изчерпване на участниците в процесното правоотношение с конституирането им за солидарни ответници, всеки от тях и особено привлечените по реда на чл. 49 ЗЗД, е лишен от възможността в своя защита да привлече останалите или някои от тях за трети лица-помагачи или свидетели, в зависимост от собствената им воля и преценка за защитна стратегия.Твърди се, че обжалваното решение е постановено в противоречие с решение № 164/30.06.2016 г. по гр. д. № 5255/2015 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 12/06.02.2013 г. по гр. д. № 449/2012 г. на ВКС, III г.о.; решение № 557/28.01.2011 г. по гр. д. № 1599/2009 г. на ВКС, III г.о. и др. В останалата част изложението съдържа касационни оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост по смисъла на чл.281 ГПК. Ответникът по касация И. Т. К. чрез процесуалния представител адвокат П. М. в отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира заплащане на разноски. Касационната жалбa e подаденa срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустимa. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 5671/31.07.2017 г. по гр. д. № 2148/2014 г. на Софийски градски съд, с което ответниците „Интермедиа“ ООД, А. В. /главен редактор на вестник „Ш.“/, О. Ф. /специален кореспондент за [населено място] на вестник „Ш.“ с издател „Интермедиа“ ООД“ и Х. П. Х. /И. Петрофф/ са осъдени на основание чл. 45 ЗЗД и чл. 49 ЗЗД да заплатят солидарно на ищцата И. Т. К. /притежател на търговска марка „И. Ф.“/ сумата 15 000 лева, представляваща обезщетение за причинени на ищцата неимуществени вреди – притеснения и страдания, вследствие публикация в брой 50 /734/, година XIV на вестник „Ш.“, сряда /изданието за периода 18.12.2013 г. – 07.01.2014 г./ в статия на страница 40 и 41, дадена по интервю на Х. П. Х. /И. П./, подписана от журналиста О. Ф., с главен редактор на вестник „Ш.“ към този момент – А. В. и издател на вестника – „Интермедиа“ ООД, с която били изнесени в публичното пространство неверни и позорни обстоятелства за личността на ищцата, ведно със законната лихва от 18.12.2013 г. до окончателното изплащане на сумата, като исковете са отхвърлени за разликата над сумата от 15 000 лева до пълния предявен размер от 60 000 лева, като неоснователни. Въззивният съд е приел за неоснователно въведеното за първи път пред въззивната инстанция твърдение за липса на идентичност между имената И. Т. К. и И. Ф.. Посочил е, че търговската марка „И. Ф.“ е притежание на ищцата, като това обстоятелство не е оспорено пред първоинстанционния съд. По делото е установено, че процесната статия е подписана от журналиста О. Ф., по дадено интервю на Х. П. П., с главен редактор на вестник „Ш.“ към този момент А. В.. Ето защо неоснователно се явява възражението на ответниците, че ще носят отговорност два пъти за един и същ деликт. Претенцията срещу тях е за солидарна отговорност. Основание за ангажиране отговорността на журналиста, автор на статията и на главния редактор по чл.45 от ЗЗД е обстоятелството, че журналистът некоректно е пресъздал възприетата информация по даденото пред него интервю. Използваните в статията изрази са обидни и позорящи личността на изпълнителката. Главният редактор е внесъл в заглавието на статията, поместена на заглавна страница, злепоставяща ищцата информация, която не отговаря на дадената такава от журналиста, поради което той може да отговаря само за собственото си виновно и противоправно поведение. Съгласно разпоредбата на чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод на изпълнението на тази работа. Отговорността на възложителя е гаранционно-обезпечителна и безвиновна – той отговаря за действието или бездействието на своите работници или служители, осъществено при или по повод изпълнението на възложената работа. Изнесените твърдения в процесната статия, публикувана във вестник „Ш.”, следва да бъдат преценявани в съответствие с Х. на основните човешки права на Европейския съюз. Свободата на словото и правото на изразяване са сред основните европейски ценности, признати и защитавани от правовия ред в държавите – членки и от законодателството на Европейския съюз. В случай на накърняване на правата на личността в резултат на изнасяне на неверни факти и обстоятелства било в печата, било в средствата за масова информация, засегнатият има право да търси обезщетение по съответния, предвиден в законодателството на държавата – членка правен ред. Процесната статия е неприемлива, а изразеното в нея - недоказано. Вестник „Ш.” е с голям за стандартите на страната тираж и с многобройна читателска аудитория. Използваният в заглавието на статията израз представлява фактическо твърдение, което е некоректно отразено съобразно даденото интервю, представлява невярно твърдение за факт и е позорящо и унизително за честта и достойнството на ищцата обстоятелство. Същото не се основава на коректна информация с посочен достоверен източник /автор/ и информацията не е получена в резултат на добросъвестно журналистическо разследване. С волеизявленията си ответниците като автори на статията и възложител на работа са засегнали ищцата като човек и личност, вследствие на което същата е понесла неимуществени вреди. Искът е основателен до размера от 15 000 лева от общо претендираните 60 000 лева. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 2, предл. първо, второ и трето ГПК. Въззивното решение е валидно и допустимо, постановено от съдебен състав в рамките на правораздавателната му компетентност. Искова молба е редовна и допустима. Ищецът разполага с процесуална легитимация за предявяване на искове по чл. 49 ЗЗД и чл. 45 ЗЗД. Решението е постановено по предявените искове. Твърденията на касатора за неправилно отделяне на спорните от безспорните по делото факти и за неясна правна квалификация касаят правилността, а не допустимостта на иска. Решението не е и очевидно неправилно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи за необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения не могат да се проверят в настоящото производство по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по формулираните в изложението въпроси относно възможността да бъдат предявени едновременно искове по чл. 49 ЗЗД и чл. 45 ЗЗД за осъждане на възложителя на работата съвместно с изпълнителите на възложената работа за едни и същи деяния,тъй като по тях въззивният съд е съобразил практиката на ВКС и ВС. Според нея искът на увреденото лице може да бъде насочен срещу всички гражданско-отговорни субекти /в едно или в отделни производства/, в случая срещу посочения като пряк причинител на вредата на основание чл. 45 ЗЗД и срещу възложителя на работата му на основание чл. 49 ЗЗД, като отговорността на тези субекти е солидарна /ППВС № 7/1958 г./. Отговорността на работодателя пред пострадалия е за вредите, причинени от деликвента, поради което размерът на обезщетението не може да бъде по-голям от онова, за което е осъден последният /в този смисъл - решение № 304/07.11.2011 г. по гр. д. № 1749/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 581/30.09.2010 г. по гр. д. № 1019/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 223/12.07.2011 г. по гр. д. № 900/2010 г. на ВКС/. Посочената практика на ВКС е съобразена изцяло от въззивната инстанция. Предвид изложеното по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1,т.1 и т. 3 ГПК за допускане на обжалваното решение до касация. Въпросите относно евентуалното неоснователно обогатяване на ищеца при едновременно осъждане на солидарните длъжници и наличието на допуснато нарушение на принципите на съразмерността и равнопоставеността на страните в процеса, когато по делото са конституирани всички лица, отговарящи за деликта, са изцяло неотносими и хипотетично поставени. Те не са обуславящи изхода на делото и не са определили решаващите изводи в обжалваното решение. Освен това, касационно обжалване не може да бъде допуснато по заявеното в изложението към касационната жалба основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като правният въпрос трябва да е от значение за точното прилагане на закона - когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени /ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, т. 4/. В случая не са обосновани тези хипотези и липсва и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Предвид изхода на делото О. Е. Ф. и А. В. Т. следва да заплатят в полза на ответницата по касация И. Т. К. сумата 1000 лева – разноски за производството пред ВКС. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.