Определение № 3455 от 04.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2433/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Т. Г. С. вх. № 47021/22.04.2024 г., подадена срещу определение № 5408 от 10.04.2024 г. по гр. д. № 14481/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено разпореждане № 137417 от 03.11.2023 г. по гр. д. № 72215/2021 г. на Софийски районен съд за връщане на частната жалба на Т. С., вх. № 156170/05.06.2023 г., поради неизпълнение на даденото указание за представяне на доказателства за внесена държавна такса. Въззивният съд е изложил в определението си, че с частна жалба вх. № 156170/05.06.2023 г. Т. Г. С. е атакувала разпореждане на първоинстанционния съд от 19.04.2023 г. (с погрешно посочена дата в жалбата – 20.04.2023 г.), с което е оставено без уважение искането й за изменение на разпореждането за довнасяне на депозит за особен представител на ответника. С разпореждане № 71571/09.06.2023 г. на С. е указано от Софийски районен съд да внесе по сметка на СГС в едноседмичен срок държавна такса по частната жалба в размер на 15 лв., като в противен случай жалбата ще бъде върната. Указанието е съобщено на страната на 06.07.2023 г., като не е изпълнено в дадения срок. За да потвърди обжалваното пред него определение, Софийски градски съд е приел, че поради неизпълнение на дадените указания, частната жалба вх. № 156170/05.06.2023 г. е останала нередовна. Визирал е, че за да е редовна жалбата съгласно чл. 261, т. 4 ГПК, към нея трябва да е приложен документ за внесена държавна такса, респ. такъв документ да се представи в срока за отстраняване на нередовности по чл. 262, ал. 1 ГПК, като за съда не съществува задължение да извършва проверка в счетоводството дали дължимата сума е внесена. Същевременно въззивният съд е намерил и че частната жалба е недопустима, като подадена срещу акт на съда, който не подлежи на обжалване, тъй като не попада в хипотезите на чл. 274, ал. 1 ГПК. Жалбоподателката твърди, че атакуваното от нея определение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, и моли да бъде отменено. Счита, че с него се засягат законните й права и интереси; оспорва становището, че съдът не е длъжен да проверява в счетоводството дали е постъпила сумата за държавна такса; заявява, че съдът не е обсъдил оплакванията й, а е повторил изводите на първоинстанционния съд, без да изложи свои и без да анализира събраните доказателства. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Т. С. отново излага съображения за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на определението на Софийски градски съд. Твърди, че то е в противоречие с практиката на ВКС, налице е противоречиво произнасяне от съдилищата, спорът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поставя „правен въпрос“, който не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, а е обобщен израз на твърденията й за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. За да се произнесе, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд съобрази следното: Частната касационна жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, във вр. с чл. 260 и 261 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК допускането на касационно обжалване на определенията на въззивните съдилища предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение. Съгласно дадените в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебния акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на горното, настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: В случая Т. С. не е формулирала въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и визираното по-горе тълкувателно решение, нито е аргументирала наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като цяло, изложените от нея доводи представляват оплаквания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на обсъждане едва след допускане касационно обжалване на атакуваното пред ВКС въззивно определение. Същевременно определението на Софийски градски съд е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,