Определение № 1249 от 12.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1070/2025 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника А. Л. А., чрез адвокат М. Ч., срещу решение № 130 от 24.10.2024 г. по в.гр.д.№ 141/2024 г. на Окръжен съд-Кърджали, с което след отмяна на решение № 4 от 12.01.2024 г. по гр.д.№ 191/2022 г. на Районен съд-Крумовград е признато за установено, по предявения от А. Х. М. против А. Л. А. положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, че А. Х. М. е собственик, по наследство от баща си Х. Х. В., на 1/24 идеална част (на 1/3 от дарената на А. Л. А., с н.а. № 176/8. 11. 2018 г., том II, рег. № 351/2018 г. по описа на нотариус Атанас Узунов, 1/8 идеална част) от поземлен имот с идентификатор № * и от построената в него едноетажна сграда с идентификатор * по КККР на [населено място], с адрес [населено място], [улица]. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Подаден е отговор на касационната жалба от ищцата А. Х. М., чрез адвокат Г. К., с който се излага становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Делото има за предмет предявен от А. Х. М. против А. Л. А. положителен установителен иск за собственост за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик, на основание наследяване на баща си Х. Х. В. и сключени от последния, през време на брака му с Д. Х. Х., договори за покупко-продажба – единият сключен с нотариален акт № 13/17. 01. 1995 г., а другият сключен на 28. 06. 2010 г., по реда на чл. 36 ЗОС, в писмена форма. Ищцата твърди, че след смъртта на баща й през 2014 г. същият оставил за наследници съпругата си Д. Х. Х. и децата си С. Х. Х. и А. Х. М.. Твърди, че с н.а. № 176/8. 11. 2018 г. по описа на нотариус Атанас Узунов между ответника А. Л. А. и Т. Х. Ю. бил сключен договор за дарение на 1/8 идеална част от процесния имот и сграда. Твърди се, че договорът за дарение не е породил прехвърлително действие, тъй като към сключването му Т. Х. Ю. не е притежавал идеални части от процесния имот. Същият е син само на Д. Х. Х. и не е наследил Х. Х. В.. Дарената 1/8 идеална част е била съсобствена между Д. Х. Х., С. Х. Х. и А. Х. М., при равни дялове, като всеки от тях притежава по 1/24 (по 1/3 от 1/8) ид.ч. Иска се да бъде признато за установено по отношение на надарения А. Л. А., че ищцата А. Х. М. е собственик на 1/3 от дарената на ответника 1/8 идеална част от процесния имот и сграда.

Ответникът е оспорил иска като неоснователен с твърдения, че дарителят Т. Х. Ю. е бил собственик на дарената 1/8 идеална част, придобита по наследство от баща му Х. Х. В., който след смъртта си оставил като наследници съпруга Д. Х. и деца С. Х., А. М. и Т. Ю..

За да достигне до извод за основателност на иска, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че Х. Х. В. е придобил процесния имот на основание два договора за продажба – първият сключен с нотариален акт № 13/17.01.1995 г. и вторият сключен на 28.06.2010 г., в писмена форма, по реда на чл. 36 ЗОС. С първия договор е придобито едноетажно полумасивно жилище със застроена площ от 80 кв. м., ведно с дворното място върху което е построено, представляващо имот пл. № *, в кв. 42 по плана на [населено място], с площ от 450 кв. м. С втория договор наследодателят е придобил от Община – Момчилград имот пл. № *, кв. 42, с площ от 56.20 кв. м., актуван с АЧОС N 881/21.04.2010 г., и имот пл. № *, кв. 42, с площ от 30.60 кв. м., актуван с АЧОС № 883/21.04.2010 г., включени в УПИ *, кв. 42 по ПУП на [населено място], [улица].

Х. Х. В. е починал на 24. 06. 2014 г. Според представено от ищеца удостоверение за наследници изх. № 198/04.10.2019 г., издадено от Община Момчилград, след смъртта си същият е оставил за свои наследници Д. Х. Х. - съпруга, А. Х. М. - дъщеря и С. Х. Х. – син, а според представено от ответника удостоверение за наследници с изх. № 210/05.11.2018 г., издадено от община Момчилград, след смъртта си същият е оставил за свои наследници Д. Х. Х. - съпруга, А. Х. М. – дъщеря, Т. Х. Ю. – син и С. Х. Х. - син.

Въз основа на акт за раждане № 12/1938 г., съставен от Н. община, е прието за установено, че Х. Х. В. е роден на ***, в [населено място], в къщата на родителите си Х. А. А. и Ю. В. К..

Съгласно акт за граждански брак № 7/28.07.1975 г., съставен в с. Вряло, СОНС с. Равен, Х. Х. В. и Д. Х. Х. са сключили граждански брак с на 28.07.1975 г.

Въз основа на акт за раждане № 6/10.01.1959 г. на А. Х. В., съставен от СНС с. Нановица, околия Крумовград и на акт за раждане № 125/1971 г. на С. Х. В., съставен от ГОНС-Момчилград, е прието за установено, че родители на посочените лица, родени, съответно, на 6. 01. 1959 г. и на 14. 11. 1971 г., са Д. Х. Х. (майка) и Х. Ю. В. (баща). Обявител на раждането им е Х. Ю. В..

Въз основа на акт за раждане № 220/09.07.1965 г. на Т. Д. Х., съставен от ГОНС-Момчилград, е прието за установено, че негова майка е Д. Х. Х., а бащата е неизвестен. Раждането е съобщено от Ю. В. К..

Въз основа на приетите писмени доказателства за извършени прокурорски проверки в Община – гр. Момчилград е прието за установено, че е постановен отказ за образуване на наказателно производство, мотивиран с липсата на данни за извършено престъпление при издаване на процесните удостоверения за наследници, тъй като различието между тях се дължи на обективно несъответствие между данните, вписани в личния регистрационен картон на починалия Х. Х. В. (в който като негов дете бил вписан и Т. Ю.) и акта за раждане на Т. Ю., който съдържа удостоверяването: „баща неизвестен“.

С нотариален акт за дарение на недвижими имоти № 176 от 08.11.2018г., том ІІ, рег. № 3655, дело № 351 от 2018 г. на нотариус Атанас Узунов Т. Х. Ю. дарява на ответника А. Л. А. собствената, придобита по наследство, 1/8 идеална част от процесния имоти сграда.

От правна страна въззивният съд е приел, че предявеният иск е основателен.

За безспорно и установено от събраните по делото доказателства е прието, че починалият Х. Х. В. е придобил процесния имот и сгради на възмездно основание, през време на брака си с Д. Х. Х., в режим на СИО, прекратена със смъртта му. Д. Х. Х. е придобила 1/2 идеална част на основание прекратена със смъртта на съпруга й съпружеска имуществена общност, а другата 1/2 идеална част е придобита от наследниците на Х. Х. В., при равни дялове, съгласно чл. 5, ал. 1, вр., 9, ал. 1 от ЗН, разпределени между преживялата го съпруга и децата му с установен произход от наследодателя.

Като спорен е определен въпросът дали дарителят Т. Х. Ю. е бил наследник на Х. Х. В., съответно – дали към сключване на договора за дарение на 8. 11. 2018 г. е бил собственик на дарената 1/8 идеална част от процесния имот и договорът за дарение е породил прехвърлително действие.

Направен е извод, че събраните по делото доказателства не установяват твърдението на ответника, че Т. Х. Ю. е син на Х. Х. В. и има качеството на негов наследник по закон. Презумпцията за произход по чл. 63 ЗЛС (обн., ДВ, бр. 182 от 9.08.1949 г. и отменени влизане в сила на Семейния кодекс от 1968 г.,обн. ДВ, бр. 23 от 1968 г.) в случая е неприложима, тъй като към раждането на Т. Ю. майката не е била в законен брак с Х. В.. Произходът от Х. В. не е установен и с акта за раждане на Т. Ю., в който е записано „баща неизвестен“. Няма данни за извършено припознаване на Т. Ю. от Х. В., нито има данни произходът на Т. Ю. от Х. В. да е установен по исков ред.

Поради изложеното е прието, че Т. Ю. не е наследник на Х. В. и към 8. 11. 2018 г. (сключване на договора за дарение) не е притежавал дарената 1/8 идеална част, а същата е била собственост на наследниците на Х. В. – преживялата го съпруга Д. Х. Х., сина му С. Х. и дъщеря му А. Х., всеки от които е имал по 1/3 от 1/8, т.е. по 1/24 идеална част от дарената 1/8 идеална част от процесния имот и сграда. След като дарителят не е бил собственик на дарената 1/8 идеална част от имота, то дарението няма вещноправно действие в полза на ответника по иска А. Л. А..

Направен е извод, че спорната 1/24 идеална част от процесните имоти е собственост на ищцата по наследство от баща й, с оглед правото по чл. 5, ал. 1, вр. чл. 9, ал. 1 от ЗН да получи 1/3 идеална част от неговото наследство. Разликата над тази 1/24 ид.ч. до дарената 1/8 (3/24) ид.ч. не е в обхвата на наследствените права на ищцата и не се претендира от нея, поради което е счетено за неоснователно оплакването на ответника за допуснато нарушение на чл. 26, ал. 2 от ГПК – предявен иск за защита на чужди права.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Допустимо ли е и води ли това до формална недействителност, а оттам и до уважаване на предявен иск по чл. 124 ГПК извършено дарение при хипотезата, че към датата на извършването му, дарителят е бил собственик на даряваната си част и този факт е бил установен и констатиран от нотариус, чрез надлежни документи в насока легитимност на страните в нотариалното производство.

2. Допустимо ли е съдът да се произнася, макар и в мотивите си, относно истинността на представен документ - в случая 2 броя удостоверения за наследници с различно съдържание в тях, а оттам и да формира краен извод за основателност при неоткрито производство по чл. 193 ГПК и при хипотезата, че не е сезиран с това да се произнесе кой от двата представени документа с различно съдържание е истински и формира краен извод за правоимащи/легитимни страни.

3. Чия е доказателствената тежест за опровергаване автентичността на документ, представен в нотариалното производство, и по какъв ред може да се опровергае автентичността му. При положение, че страната, в чиято тежест е това, не го стори, следва ли съдът да приеме, че представен по делото документ е неистински и да обосновава решението си на този извод, докато не бъде оспорен по предвидения от закона ред.

4. Следи ли служебно съдът за наличието на правен интерес за ищеца от водене на делото, при хипотезата на чл. 26, ал.2 ГПК, и когато съдът констатира, че такъв не е налице, следва ли да прекрати производството по делото. По дело, по което е предявено чуждо право, следва ли да се призове и лицето, чието право е предявено, респ. оспорвано, по аналогия на чл. 26, ал. 4 ГПК.

5. Когато в исковата молба са обективирани твърдения, с които се оспорва легитимността на дарител по извършено дарение с твърдения, че същият не е бил собственик, обуславя ли това наличието на правен интерес от завеждането на положителен установителен иск или искът следва да се квалифицира като отрицателен такъв.

6. Допустимо ли е съдът да приеме за доказани факти и обстоятелства, за изясняването на които страната не се е явила, при положение, че е била задължена от съда с нарочен акт, а оттам и допустимо ли е съдът да приеме този факт за доказан и да обосновава решението си на това.

7. В тежест на ищеца ли е в производството по чл. 124 ГПК да докаже твърдените от него факти и обстоятелства, в случая - че дарителят Т. не е собственик на дарявани идеални части или само твърденията му в тази насока могат да обосноват основателност на иска. При липса на пълно и главно доказване на твърдян факт, може ли съдът да обосновава решението си само въз основа на това. Ако ищецът твърди, че ответникът не е собственик на идеална част, тъй като я е придобил от несобственик, следва ли да докаже твърденията си в тази насока и ако не го е сторил, представлява ли това основание за уважаване, респ. отхвърляне на иск.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – решение № 270 от 19.02.2015 г. по гр.д.№ 7175/2013 г. на ВКС, ІV г.о., определение № 121 от 23.01.2014 г. по гр.д.№ 6431/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 23 от 02.02.2011 г. по гр.д.№ 316/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 207 от 12.02.2019 г. по гр.д.№ 4909/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 134 от 03.08.2017 г. по търг.д.№ 558/2016 г. на ВКС, І т.о., решение № 211 от 14.12.2016 г. по гр.д.№ 1386/2015 г. на ВКС, І г.о., решение № 73 от 17.04.2012 г. по гр.д.№ 803/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 60157 от 16.03.2022 г. по гр.д.№ 2062/2020 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 60319 от 21.12.2021 г. по гр.д.№ 998/2021 г. на ВКС, ІV г.о.

Въпроси № 1 и 7 от изложението не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При деривативните придобивни основания, каквото е договорът за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти, действа принципът, че никой не може да прехвърли права, каквито не притежава. При оспорване на вещнотранслативното действие на такъв договор съдът проверява дали прехвърлителят е собственик. Вещнопрехвърлителното действие на сделката настъпва само тогава, когато праводателят е бил носител на вещното право. В случая, въззивния съд е приел, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, че ответникът, чиято е била доказателствената тежест, не е доказал, че праводателят му по договора за дарение от 08.11.2018 г. Т. Х. е бил собственик на процесните идеални части, поради което и същият не е могъл да ги прехвърли на ответника и последния не ги е придобил на основание договора за дарение. Изводите на въззивния съд са съобразени с практиката на ВКС.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроси № 2 и 3 от изложението. По въпроса за доказателствената сила на удостоверението за наследници и нейното зачитане е формирана непротиворечива практика на ВКС, според която удостоверението за наследници, издадено по регламентираната в нормативните актове процедура, от длъжностното лице по гражданското състояние, след справка в регистрите на населението, е официален свидетелстващ документ, ползващ се с обвързваща съда материална доказателствена сила досежно удостоверените обстоятелства (вписванията в регистрите на населението), която може да бъде оборена и верността на съдържанието му да бъде проверена. До оборването й доказателствената му сила следва да бъде зачетена. В този смисъл са решение № 93 от 20.10.2020 г. по гр. д. № 136/2020 г. на ВКС, І г. о.; решение № 1368 от 7.04.2004 г. по гр. д. № 1137/2002 г. на ВКС, ІV г. о.; решение № 100 от 2.03.2011 г. по гр. д. № 1820/2009 г. на ВКС, І г. о.; решение № 234 от 18.05.2012 г. по гр. д. № 1108/2011 г. на ВКС, І г. о.; решение № 1105 от 7.11.2008 г. по гр. д. № 4398/2007 г. на ВКС, І г. о. и др. Наред с това, в практиката си ВКС приема, че наличието на удостоверение за наследници не изключва други доказателства относно същите факти. Ето защо и без изричното оспорване на удостоверението за наследниците като официален свидетелстващ документ, верността на съдържанието му може да бъде проверена и съобразно с всички останали представени по делото доказателства ( решение № 100 от 02.03.2011 г. по гр. д. № 1820/2009 г. на ВКС, І г. о.). Въззивния съд не се е отклонил от тази практика и е преценил не само противоречивите данни, съдържащи се в представените удостоверения за наследници, но и данните, съдържащи се в актовете за раждане, издадени по предвидения в закона ред.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроси № 4 и 5 от изложението. Както последователно приема ВКС в своята практика, допустимостта на установителните искове за собственост като самостоятелна форма на защита е обусловена от наличието на правен интерес. Този правен интерес се преценява конкретно с оглед естеството и съдържанието на възникналия между страните правен спор. Такъв интерес ще е налице винаги, когато ищецът твърди, че е собственик на вещта, а ответникът оспорва или смущава правото му на собственост с фактически или правни действия. В случая, изложените в исковата молба твърдения обуславят правен интерес от предявяване на положителен установителен иск за собственост, тъй като ищцата твърди, че е собственик по наследство на идеални части от процесния недвижим имот, като правото й на собственост се оспорва от ответника – приобретател по прехвърлителна сделка, извършена от несобственик. С оглед гореизложеното, в съответствие с практиката на ВКС въззивния съд е приел за допустим предявения положителен установителен иск за собственост.

Въпрос № 6 от изложението не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК и по него не може да се допусне касационно обжалване.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото жалбоподателят А. Л. А. следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на А. Х. М. сумата 1200 лв. разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, в равностойността им в евро, изчислена съгласно чл. 12 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, възлизаща на 613, 55 евро.

С оглед на горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,