Определение № 221 от 21.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4062/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 1995/23.05.2023 година, подадена по куриер на 22.05.2023 година, от И. К. Н. (заместила починалата в хода на производството страна К. Т. И.) срещу решение от 18.08.2021 година на Окръжен съд Монтана, постановено по гр. д. № 68/2021 година. С въззивно решение, потвърждавайки първоинстанционното такова № 520/10.11.2017 година на Районен съд Монтана, постановено по гр. д. № 1428/2017 година, съставът на Окръжен съд Монтана е отхвърлил предявените от К. Т. И. (починал в хода на производството и заместен от И. К. Н.) срещу В. И. Видов кумулативно съединени искове за прогласяване на нищожността на пълномощно с нотариална заверка на подписа и на съдържанието рег. № /2016 година и № /2016 година на В. Т.-нотариус с район на действие района на Районен съд М., вписана под № в регистъра на Нотариалната камара, на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД и за прогласяване на недействителността на договор за продажба, обективиран в нотариален акт №, т., рег. №, дело № 488/2016 година на Б. П.-нотариус с район на действие района на Районен съд М., вписана под № в регистъра на Нотариалната камара и договор за замяна, обективиран в нотариален акт №, т., рег. №, дело № 421/2016 година на година на Б. П.-нотариус с район на действие района на Районен съд М., вписана под № в регистъра на Нотариалната камара, на основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД и съединения при условието на евентуалност към тях иск по чл. 40 от ЗЗД за прогласяване на недействителността на посочените договори, а също така и съединения както към главните искове, така и към евентуалния иск, при условията на кумулативност, иск с правно основание чл. 108 от ЗС, за предаване на владението върху имотите, предмет на оспорваните договори. В подадената от И. К. Н. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу В. И. В. искове да бъдат уважени в посочената по-горе поредност на съединяване. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И. К. Н. твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Монтана по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответникът по подадената касационна жалба В. И. В. е подал отговор с вх. № 3274/08.09.2023 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение от 18.08.2021 година на Окръжен съд Монтана, постановено по гр. д. № 68/2021 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. И. К. Н. е била уведомена за обжалваното решение на 21.04.203 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 1995/23.05.2023 година, като е подадена по куриер на 22.05.2023 година, а 21.05.2023 година е неприсъствен ден. Поради това и с оглед разпоредбите на чл. 60, ал. 6 и чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Монтана е приел от фактическа страна, че К. Т. И. бил единствен наследник на И. К. Г. и Т. И. Г., както и един от наследниците на Е. М. И. (Е. В. А.). В качеството си на такъв той бил собственик на имотите, предмет на производството. С пълномощно с нотариална заверка на подписа и на съдържанието рег. № /2016 година и № /2016 година на В. Т.-нотариус с район на действие района на Районен съд М., вписана под № в регистъра на Нотариалната камара И. бил упълномощил В. И. В. и други две лица заедно и поотделно да се разпореждат с наследствените му имоти, като упълномощените имали право да ги делят, даряват, продават, заменят, сключват и развалят арендни договори, включително разполагали и с право да договарят сами със себе си при условията на чл. 38 от ЗЗД, както и с лица, които представляват, да представляват упълномощителя пред нотариус и навсякъде, където е необходимо във връзка с имотите. Също така упълномощените имали право да подписват и получават от името на упълномощителя всички документи и книжа до окончателното прехвърляне на имотите, като в пълномощното било посочено, че имотът е платен на упълномощителя при получаване на пълномощното. Едновременно с подписването на пълномощното бил заверен подписът на К. Т. И. под декларация по чл. 264, ал. 1 от ДОПК с рег. № /2016 година и декларация по чл. 25, ал. 8 от ЗННД с рег. № /2016 година, двете на В. Т.-нотариус с район на действие района на Районен съд М., вписана под № в регистъра на Нотариалната камара. С нотариален акт №, т., рег. №, дело № 488/2016 година на Б. П.-нотариус с район на действие района на Районен съд М., вписана под № в регистъра на Нотариалната камара В. И. В., в качеството си на пълномощник на К. Т. И. бил продал на себе си два от имотите, предмет на производството, за сумата от 4537.80 лева, като продавачът, чрез пълномощника си бил заявил, че е получил предварително, напълно и в брой продажната цена от купувача преди подписването на договора. С нотариален акт №, т. рег. №, дело № 421/2016 година на година на Б. П.-нотариус с район на действие района на Районен съд М., вписана под № в регистъра на Нотариалната камара В. И. В., в качеството си на пълномощник на К. Т. бил сключил сам със себе си договор за замяна на третия от имотите, предмет на производството, с .00 м 3 дърва за огрев, които К. Т. И., чрез пълномощника си бил заявил, че е получил преди подписването на договора. Към момента на оспорваните сделки В. бил арендатор на имотите, като при сключването на договорите за аренда от 28.10.2016 година и от 02.11.2016 година се бил легитимирал като представител на И. с посоченото по-горе пълномощно. От показанията на свидетеля В. Д. Д. се установявало, че К. Т. И. живеел сам в [населено място] в наследствена къща. Бил трудоспособен, но не работел и нямал доходи. Свидетелят му помагал финансово, тъй като били роднини, а И. „нямал земя, нямал нищо“ и „земите му били прехвърлени“. Свидетелят не познавал В. И. В. лично и твърдял, че И. не бил получил нищо-нито дърва, нито пари за прехвърлените имоти. Същевременно от показанията на свидетелката Й. М. М. се установявало, че тя работела заедно в един офис с В. И. В.. Била виждала К. Т. И. в офиса, като той искал да продаде имот, останал от майка му. С В. говорели за дърва, като била чула И. да казва, че няма с какво да се отоплява зимата. Също така била видяла В. да дава пари на И., но не можела да каже каква била сумата. С оглед на така установените факти въззивният съд намирал, че искът по чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД за прогласяване на нищожността на упълномощителната сделка, обективирана в пълномощно с нотариална заверка на подписа и на съдържанието рег. № /2016 година и № /2016 година на В. Т.-нотариус с район на действие района на Районен съд М., вписана под № в регистъра на Нотариалната камара е неоснователен. Не била установена твърдяната от К. Т. И. липса на воля. Самият той посочвал, в исковата си молба, че бил подписал доброволно и по собствено желание пълномощното, след като провел разговори с В. И. В., в които двамата се били договорили на последния да бъдела учредена представителна власт. Даденото пълномощно било със заверка на подписа и съдържанието, извършени едновременно, като отговаряло на изискванията на чл. 37 от ЗЗД. Същото отговаряло на изискванията за валидно упълномощаване, като в него била изразена воля за овластяване на пълномощника да извършва действия на разпореждане с имуществото на упълномощителя от името на последния и наред с това съдържало изискуемите се по закон задължителни реквизити относно индивидуализацията на упълномощителя и пълномощника. Освен това в пълномощното имало изрична овластяване на пълномощника да договаря сам със себе си, както от съдържанието му можело недвусмислено и ясно да се установи изразената от упълномощителя воля за извършване от пълномощника на разпоредителни сделки, включително и продажба на имоти. Затова въззивният съд намирал, че упълномощителната сделка била извършена при валидно изразена воля, а сключените от пълномощника договори за покупко-продажба и замяна били сключени от лице разполагащо с представителна власт. По отношение на наведените във въззивната жалба доводи за нищожност на пълномощното поради това, че то не съдържало изрично волеизявление за сключване на конкретен договор и относно съществените елементи на сделката въззивният съд съобразявал задължителното тълкуване по т. 1 от ТР № 5/12.12.2016 година, постановено по тълк. д. № 5/2014 година на ОСГТК на ВКС с оглед на които пълномощното отговаряло на изискванията за валидност на разпореждането с имуществото на упълномощителя, като едновременното изброяване на възмездни и безвъзмездни сделки не влияело на валидността на упълномощаването. Нямало спор, че И. бил подписал пълномощното и собственоръчно бил попълнил имената си в него. Твърденията в исковата молба не разкривали предпоставки за нищожност на упълномощителната сделка на посоченото от И. основание. Недостатъчното обмисляне на действията или непълното запознаване, по една или друга причина, с текста на пълномощното и възможните последици от него не били основание за нищожност на упълномощаването. Основателността на предявения иск с правно основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД била поставена в зависимост от това да било установено, че от името на ищеца е била сключена сделка, както и че ответникът, действал като представител на ищеца, не бил притежавал представителна власт към момента на сключването на сделката, а също така и че не било налице потвърждаване на извършените без представителна власт действия или че бил налице отказ от потвърждаване на сделката. След като въззивният съд намирал, че към момента на сключването на оспорените договори В. И. В. разполагал с надлежно учредена представителна власт да се разпорежда с процесните имоти, то искът по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД бил неоснователен и трябвало да се отхвърли. В конкретния случай не били налице уговорени по-неблагоприятни за представлявания условия по договорите, а напротив-били уговорени адекватни за тези възмездни договори условия, включително при цена малко по-висока от данъчната оценка на имотите, предмет на договора за покупко-продажба. Затова не можело да се приеме, че договорите били безполезни за представлявания, нито пък, че били сключени в противоречие с неговите интереси, което от своя страна правело предявения евентуален иск с правно основание чл. 40 от ЗЗД неоснователен. Неоснователен бил и предявеният иск с правно основание чл. 108 от ЗС, тъй като от събраните по делото доказателства се установявало, че към момента на приключване на устните състезания К. Т. И. не бил собственик на имотите, предаването на владението върху които претендирал. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И. К. Н. е поискала въззивното решение на Окръжен съд Монтана да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това при преценката дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя, длъжен ли е съдът да отчете всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи?; за това необходимо ли е доказването на споразумяване във вреда на представлявания за установяване на недействителност по чл. 40 от ЗЗД, когато пълномощникът е договарял сам със себе си? и за това при какви обективни критерии следва да се извършва преценката за наличие на увреждане на представлявания в хипотезата на чл. 40 от ЗЗД и има ли специфични такива, когато пълномощникът е договарял сам със себе си? По отношение на първия от въпросите касаторката навежда доводи за противоречие между решението на Окръжен съд Монтана и приетото в ТР № 5/12.12.2016 година, постановено по тълк. д. № 5/2014 година на ОСГТК на ВКС и решение № 63/28.03.2017 година, постановено по гр. д. № 822/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. В мотивите на посоченото ТР е отбелязано, че преценката за наличието на увреждането, респ.-за сигурното му настъпване, се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, но във всички случаи-към момента на сключването на договора. Също така е посочено, че вторият елемент от фактическия състав на чл. 40 от ЗЗД е субективен и се изразява, не винаги в общ сговор и общо намерение (цел) у представителя и насрещната страна да увредят представлявания, а в тяхната недобросъвестност-т. е, и двамата, знаят (осъзнават), че сключеният договор обективно уврежда представлявания. Тази недобросъвестност също не се предполага, а подлежи на доказване от страна на представлявания. Преценката за наличието ѐ също се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, но във всички случаи-към момента на сключването на договора. Същевременно в решение № 63/28.03.2017 година, постановено по гр. д. № 822/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е посочено, че за да защити упълномощителя от възможна злоупотреба с доверието му от страна на пълномощника, и закриляйки същевременно интересите на третото добросъвестно лице, което е договаряло с пълномощника, законодателят е установил, недействителността по чл. 40 ЗЗД. Фактическият състав, пораждащ недействителността по чл. 40 ЗЗД се състои от два елемента: обективен-договорът е във вреда на представлявания, което се преценява към датата на сключването му; субективен-споразумяване между представителя и насрещната страна за увреждане на представлявания. Не е необходимо да е налице изричен сговор между тях да увредят представлявания, а в тяхната недобросъвестност-те и двамата знаят/осъзнават, че сключения договор обективно уврежда представлявания. Тази недобросъвестност не се предполага, а подлежи на доказване от страна на представлявания. Преценката за наличието й също се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, към момента на сключване на договора. Наред с тази практика трябва да се има предвид и създадената въз основа на закона съдебна практика задължаваща съда да постанови решението си като обсъди всички установени по делото факти и обстоятелства, а също така и всички твърдения, доводи и възражения на страните. Поради това при извършване на преценка за това налице ли са елементите от фактическия състав на чл. 40 от ЗЗД съдът е длъжен да отчете и вземе предвид всички конкретно установени по делото факти и обстоятелства имащи значение за това, включително и тези отнасящи се до интересите на упълномощителя и мотивите на представителя да сключи сделката. При постановяването на обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд Монтана не се е отклонил от така установената практика, като е обсъдил всички установени по делото факти и обстоятелства имащи значение за фактическия състав на чл. 40 от ЗЗД. При това той не е имал както правото, така и задължението да обсъжда тези факти и обстоятелства, които макар и да са относими към състава на чл. 40 от ЗЗД, е прието, че не са доказани, а също така и такива, които не са били надлежно въведени в производството и за които не са събирани доказателства. С оглед посоченото така поставения въпрос не обуславя допускането на въззивното решение на Окръжен съд Монтана до касационно обжалване. Вторият от посочените по-горе въпроси също не обуславя допускането на въззивното решение на Окръжен съд Монтана до касационно обжалване, тъй като не е бил разрешаван от постановилия решението съдебен състав и не е обусловил правните му изводи. Прието е, че искът по чл. 40 от ЗЗД не е основателен, тъй като не е била доказан обективния елемент от фактическия състав, а именно че договорите са във вреда на представлявания, като не са излагани мотиви относно наличието или не на субективния елемент от състава. Затова формулиран във връзка с последния елемент правен въпрос не може да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване, съгласно дадените в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Освен това при недоказаност на обективния елемент от фактическия състав на чл. 40 от ЗЗД не може да бъде поставян въпросът за съществуването на субективния елемент от състава, тъй като същият касае въпросът дали пълномощникът и третото лице знаят за увреждането на упълномощителя. Постоянна е практиката на ВКС, че за споразумяване във вреда на пълномощника не може да се говори в случаите когато едно и също лице действа като пълномощник на едната страна по сделката и е насрещна страна по нея. Затова в тези случаи не следва да се доказва споразумяване между пълномощника и трето лице във вреда на представлявания, а при наличието на такава за последния от значение е само субективното отношение на пълномощника. Третият от формулираните от И. К. Н., в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси, също както и предишните два, не обуславя допускането на оспорваното въззивно решение до касационно обжалване. Преценката за това дали са налице обективният и субективният елементи на фактическия състав на чл. 40 от ЗІЗД е винаги конкретна с оглед особеностите на всеки отделен случай, поради което е възможно в един от тях съчетанието на определени факти да води до недействителност на сделката, а в друг това да не е така, поради наличието на допълнителни факти, които не са били налични в първия такъв. Както е посочено в мотивите на ТР № 5/12.12.2016 година, постановено по тълк. д. № 5/2014 година на ОСГТК на ВКС увреждането на интересите на представлявания може да има най-различни проявни форми, например: договор, сключен при неизгодни за него условия; имуществото му е неоправдано обременено с уговорени тежести или договорът поражда допълнителни бъдещи и/или условни задължения (под модалитет), нетипични за конкретния тип договори; предоставените на пълномощника права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната му власт, както и най-различни други хипотези. Не е необходимо вредата да е настъпила, а е достатъчно да е налице сигурност за нейното настъпване (особено при договори с продължително изпълнение), но във всички случаи се има предвид обективно увреждане на интересите на представлявания, което не е незначително. С оглед на това и тъй като въпросът е поставен общо, без да се обоснове конкретна връзка с мотивите на обжалваното решение, което е изискване по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, не може да обоснове допускането на исканото от И. К. Н. касационно обжалване на решението на Окръжен съд Монтана. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение от 18.08.2021 година на Окръжен съд Монтана, постановено по гр. д. № 68/2021 година по подадената против него от И. К. Н., касационна жалба с вх. № 1995/23.05.2023 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение