Определение № 759 от 29.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 707/2012 г.

Производството е по чл.274 ал.2 предл. второ вр. с ал.1 т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на И. И. Б. против определение № 829 / 28.09.2012 год. на състав на второ търговско отделение на Върховен касационен съд, постановено по ч.т.д.№ 636 / 12 год., с което е оставена без разглеждане частната жалба на същия против постановеното от Русенски окръжен съд определение № 2054 / 09.07.2012 год.. С последното е потвърдено определение № 4751 / 14.05.2012 год. на Русенски районен съд за прекратяване производството по предявен от И. Б. против [фирма] иск с правно основание чл.424 от ГПК / при неупражнена от ищеца процесуална възможност за възражение по реда на чл.414 от ГПК, срещу издадената в полза на ответника заповед за изпълнение на парично задължение срещу И. Б., в качеството му на поръчител за дълга на трето лице по сключен между същото и [фирма] договор за кредит, в размер на 7 878,62 лв. главница и 417,77 лв. договорна лихва и 167,03 лв. – наказателна лихва / .Жалбоподателят оспорва правилността на извода в атакуваното определение за приложимост на чл.274 ал.4 вр. с чл.280 ал.2 от ГПК, тъй като не се касае за спор по „ търговска сделка „ / договора за поръчителство /, предпоставящ за допустимостта на касационното обжалване минимален праг на цена на иска от 10 000 лева. Цитира решение № 994 / 07.01.2008 год. по т.д.№ 595 / 2007 год. на второ търговско отделение на ВКС, в подкрепа на извода, че „ поръчителството „ не е търговска сделка. Позовава се и на несъобразена от съда съставна част на цената на иска / неуточнено на кой от всичките и очевидно съобразена от жалбоподателя в добавка към общата им цена / - законна лихва върху главницата, считано от 27.12.2010 год. / датата на депозиране на заявлението по чл.417 т.2 от ГПК, предвид датата на самата заповед - 28.12.2010 год./ до окончателното й заплащане. Ответната страна – [фирма] - не е взела становище по частната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 от ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, а по същество е неоснователна: Предмет на спора между страните е съществуването на вземания на ответника [фирма] към ищеца / предявени в обективно кумулативно съединение отрицателни установителни искове по чл.424 ГПК /, в качеството му на поръчител, с произход от главница, договорна и наказателна лихви, дължими от длъжника по сключен с [фирма] договор за кредит, в обезпечение на които е сключен договора за поръчителство между банката и настоящия жалбоподател. Безспорно е обстоятелството, че цената на всеки от обективно съединените искове, предпоставяща самостоятелна преценка за допустимост на касационното обжалване / т.1 от ТР № 1 от 17.07.2001 год. на ВКС /, е под минимално определения от законодателя праг от 10 000 лева, съгласно чл. 280 ал.2 от ГПК, в редакцията му след изменението / ДВ бр. 100 от 2010 год. /, при депозирана касационна частна жалба след 21.12.2010 год., поради което е неприложим пар.25 от ПЗРЗИД на ГПК. Несъстоятелен е доводът на жалбоподателя, че размера на законната лихва върху главницата, считано от 27.12.2010 год. от която дата е присъден със заповедта за изпълнение на парично задължение, формира главница и съответно цена на иска по същата над 10 000 лева. На първо място - дължимостта на законна лихва върху главницата, за периода 27.12.2010 год. и до предявяването на иска по чл.424 от ГПК - 19.03.2012 год. / за какъвто период би могла да бъде предмет на този иск, като възникнало вече вземане, а не такова с настъпваща в бъдеще изискуемост / - не е предмет на иск по чл.424 от ГПК. Със заповедта за незабавно изпълнение законната лихва върху главницата ,считано от подаване на заявлението, е присъдена като законна последица върху уваженото заявление за главницата, а прибавянето на изтекли лихви след предявяването на иска, в случая - на заявлението за издаване заповед за незабавно изпълнение / чл. 422 ал.1 ГПК / - не формира увеличение на цената на иска / чл. 214 ал.2 ГПК /. Дори формално - законната лихва върху сума от 7 878, 62 лева, за периода 27.12.2010 год. - 19.03.2012 год. / предявяване исковете по чл.424 ГПК / - не формира размер от или над 10 000 лева, тъй като правното основание за претендирането й е различно от това на главницата, договорната и наказателната лихви. Но дори и събрана с всяка от останалите суми, обуславящи самостоятелни искове, не се равнява или надхвърля 10 000 лева. По основния довод на жалбоподателя: Чл. 280 ал.2 ГПК използва понятието „ търговско дело „, а не „ търговска сделка „, което действително не е дефинирано от закона. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, формирана от Върховен касационен съд, че понятието „ търговско дело „, за нуждите на чл.280 ал.2 от ГПК, е по-широко от това „ търговска сделка „ и макар да включва всички хипотези на „ търговски спорове „ по чл.365 ал.1 от ГПК, не се изчерпва със същите / така опр. № 140 от 22.06.2011 год. по т.д.№ 611 от 2011 год. на ІІ т.о. /. Последователно е прокарана концепцията, че търговски характер имат, освен споровете по чл.365 ал.1 ГПК и делата, претенциите по които произтичат от търговска сделка, без последната да е пряко правно основание на предявеното или при които претенциите, и без наличието на търговска сделка, са свързани с търговската дейност на страната / напр. опр. № 2 от 06.01.2009 год. по т.д.№ 618 / 2008 год. на ІІ т.о. на ВКС - чл.55 ал.1 ЗЗД и чл.108 от ЗС между търговци; опр. № 9 от 21.01.2012 г. по т.д.№ 3 / 2012 год. І т.о. и № – иск по чл.59 ЗЗД във връзка с държане на помещение, предназначено и ползвано за търговски цели, предявен от търговец; опр.№ 52 от 01.03.2012 год. по т.д.№ 139 / 2012 год. І т.о. – иск по чл.55 ал.1 ЗЗД – връщане депозит за участие в проведен търг за продажба на общинско имущество, предявен от търговец; опр.№ 252 от 21.09.2012 год. по т.д.№ 697 / 2012 год. на ІІ т.о. – връщане на дадено при начална липса на основание, по преддоговорно отношение; исковете по чл.125 ал.3 от ТЗ и за отговорността на управителя на търговско дружество за вреди и др. /. Приложеното решение на второ търговско отделение на ВКС не съставлява задължителна съдебна практика, тъй като не е постановено по чл.290 от ГПК, в отговор на въпроса във всички случаи ли договор за поръчителство / при това от значение е конкретната хипотеза - на сключване от търговец по смисъла на чл.1 ал.2 от ТЗ – банка, който по занятие обезпечава в свой интерес сключваните договори за кредит / не съставлява търговска сделка „ свързана с упражняваното от него занятие „, съобразно критериите на чл.286 от ТЗ, доколкото не попада в кръга на абсолютните търговски сделки по чл.1 ал.1 ТЗ. Преди всичко, обаче, следва да се съобрази, че същото не дава отговор на въпроса дали такъв спор би обусловил търговски характер на делото, в смисъла на така употребеното от чл.280 ал.2 ГПК понятие. От значение за търговския характер на делото в случая, според настоящия състав, е функционалната обвързаност на отговорността на поръчителя от действителността и обема на отговорността на длъжника по договора за кредит, който безспорно е търговска сделка от рода на абсолютните / чл.1 ал. 1 т.7 предл. първо ТЗ / и които биха били преценявани по правилата на търговските сделки, съгласно чл.287 вр. с чл.286 ал.2 ТЗ, макар да се касае за хипотеза на обикновено другарство / отговорността на поръчителя може да е в различен обем или да не е възникнала, въпреки действителността на задължението, което обезпечава поръчителството /. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение