Определение № 311 от 01.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3577/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение от 10.05.2022 г. по гр.д. № 3481/2021 г., с което Софийски градски съд, потвърждавайки решение № 20268201/04.12.2020 г., е уважил исковете, предявени при условията по чл. 422 ГПК, вр. чл. 143, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД на Д. С. К. срещу Г. И. Г. за сумите 10 265 лв. – изплатените главница, лихви и разноски по договор за банков кредит № 01100КР-АА-3212/26.02.2010 г., ведно със законните лихви от 21.05.2019 г. и 4 475 лв. – законните лихви върху изплатеното в периода 03.02.2015 г. – 21.05.2019 г. по издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 28640/2019 г. на Софийски районен съд. Решението се обжалва от Г. Г. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните материално-правни въпроси: 1. Как се разпределя доказателствената тежест по иск с правно основание чл. 240 ЗЗД или по иск за установяване на вземане, за което се твърди да произтича от договор за заем? и 2. Как се решава спор за кредитиране между юридически лица и по същия начин ли се решава спорът за кредитиране между физически лица? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол) и твърди, че въззивният съд е решил първия в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – с решение № 180/26.11.2019 г. по гр.д. № 4345/2018 г., IV-то ГО и цитираните в него други решения на ВКС (допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), а вторият – да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. Претендира разноските по делото. Ответникът по касация Д. К. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че след като на 03.02.2015 г. ищецът Д. К. е изплатил всичко дължимо по договора за банков кредит № 01100КР-АА-3212/26.02.2010 г., по който е обезпечил задълженията на ответника Г. Г. с поръчителство, на основание чл. 143, ал. 1, изр. 1 ЗЗД ответникът (главен длъжник) следва да му възстанови главницата, лихвите и разноските, възлизащи на общата сума 10 265 лв., а на основание чл. 143, ал. 1, изр. 2 ЗЗД да му плати сумата 4 475 лв. – законните лихви върху изплатените суми от 03.02.2015 г. (датата на плащането) до 21.05.2019 г. (датата на заявлението за заповед за изпълнение, от когато искът за съществуване на вземанията по издадената заповед за изпълнение се счита предявен). Отхвърлено е възражението, че ответникът (главният длъжник) не дължи нищо на поръчителя (на ищеца), защото той не го е уведомил, че възнамерява да плати дълга. За това, че регресното вземане по чл. 143, ал. 1, изр. 1 ЗЗД е възникнало, въззивният съд е намерил за достатъчно, че изплатените от поръчителя задължения по договора за банков кредит са съществували и са дължими в размерите, в които са изплатени доброволно от поръчителя на 03.02.2015 г. Точно така е прието и в решение № 229/10.09.2012 г. по гр.д. № 452/2011 г. на ВКС, IV-то ГО. Отхвърлено е и възражението за анатоцизъм. Прието е, че чл. 143, ал. 1, изр. 2 ЗЗД предоставя на платилия поръчител вземане и за законните лихви върху заплатените суми от деня на плащането. Точно така е прието и в решение № 275/15.09.2014 г. по гр.д. № 3783/2013 г. на ВКС, І-во ГО. При тези мотиви на въззивният съд никой от повдигнатите въпроси не обуславя решението. Установено е съществуването на вземанията по издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – регресното по чл. 143, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и за законните лихви от деня на плащането по чл. 143, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Въззивният съд не се е произнасял и е нямал задължението да се произнесе по иск с правно основание чл. 240 ЗЗД или по иск за установяване на вземане, произтичащо от договор за заем. Не е обсъждал и е нямал задължението да обсъди спор за кредитиране между физически лица. Следователно и по двата повдигнати материално-правни въпроса е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят разноските, извършени от ответника по касация (от ищеца) пред настоящата инстанция. Те се изразяват в уговорения и платен адвокатски хонорар. При тези мотиви, съдът