Определение № 2102 от 24.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1258/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. И. П., представляван от адв. С. Ч., срещу решение № 236 от 06.04.2023г. по в.т.д. № 1038/2022г. на САС, 6 състав, с което е потвърдено решение № 262391 от 15.07.2022г. по т.д. № 7944/2020г. на СГС, I-2 състав. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено на основание чл.415 ГПК вр. чл.535 вр. чл.537 ТЗ, че касаторът В. И. П. дължи на „ВЕТОТ” ЕООД сумата 28 000 лева по запис на заповед, издаден на 14.09.2014г., ведно със законната лихва от 06.12.2019г. до окончателното изплащане.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че началният момент на давността по отношение на вземането по записа на заповед се определя съгласно посочения в него падеж, а не съгласно правилата на каузалното правоотношение, вземанията по което са обезпечени с издаването му. Поддържа, че в произодството по иска по чл.422 ГПК решаващият съд дължи проверка освен на редовността на записа на заповед от формална страна и произнасяне по въведените обективни /абсолютни и относителни/ менителнични възражения, но и проверка на вземането, предмет на записа на заповед, с оглед връзката му с каузалното правоотношение между страните. В тази връзка сочи, че съгласно константната практика на ВКС необходимостта съдът да обсъди релевантните възражения, свързани с каузалното правоотношение, се отнасят и до възраженията за изтекла давност по вземанията, обезпечени с издаването на ценната книга. Намира, че с въззивното решение незаконосъобразно е допусната кумулация на неустойка, какъвто характер има претендираното вземане, и законна лихва върху присъдената неустойка. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. В хипотезата на предявен иск по чл.422 ГПК при въведено в исковия процес твърдение за съществуване между страните на каузално правоотношение, по повод и във връзка с което е издаден записът на заповед, това правоотношение подлежи ли на изследване от съда?

2. Следва ли съдът да зачете направените от длъжника по запис на заповед и ответник по предявен иск по чл.422 ГПК правоизключващи възражения относно задължението му по обезпечено каузално правоотношение, включително възражението за изтекла погасителна давност?

3. В случай на направено от длъжника по запис на заповед и ответник по предявен иск по чл.422 ГПК възражение за изтекла погасителна давност от кой момент следва да се счита изискуемо задължението му – от момента на настъпване изискуемостта на каузалното правоотношение, за обезпечаване на задълженията по което е издаден записът на заповед, или от посочената в записа дата на предявяване?

Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите в противоречие с т.17 на ТР № 4 от 18.06.2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 185 от 13.01.2021г. по т.д. № 2431/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 52 от 13.06.2017г. по гр.д. № 60103/2016г. на ВКС, III г.о., решение № 5 от 05.02.2020г. по т.д. № 370/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 364 от 20.12.2018г. по т.д. № 2728/2017г. на ВКС, II т.о. и решение № 162 от 16.05.2018г. по т.д. № 1870/2017г. на ВКС, II т.о.

Твърди, че въззивното решение е и очевидно неправилно в частта, в която в полза на ищеца е присъдена законна лихва върху претендираното като неустойка вземане, тъй като противоречи на решение № 68 от 09.07.2012г. по т.д. № 450/2011г. на ВКС, I т.о.

Ответникът „ВЕТОТ” ЕООД, представляван от адв. И. И., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Третото лице – помагач И. В. Т., представляван от адв. Ж. Н., оспорва касационната жалба, като излага съображения за нейната неоснователност и за липсата на основания за допускане на касационен контрол.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че записът на заповед от 02.06.2014г., вземането по който е предмет на предявения иск, съдържа всички предвидени в чл.535 ТЗ реквизити, като е намерил за неоснователни доводите за нередовност на записа на заповед поради това, че мястото на издаване на документа е в [населено място], а мястото на сключване на каузалния договор, за чието обезпечение е издаден, е в [населено място], излагайки съображения, че това са две самостоятелни и отделни правни сделки и поради това могат да бъдат сключени на две различни места в един и същи ден. Отбелязал е, че доколкото между страните не са спорни обстоятелствата относно автентичността на подписа на издателя или достоверността на съдържанието на записа на заповед, въведените от ответника доводи за недължимост на вземането на това основание са поначало ирелевантни за преценката за редовността на записа на заповед.

Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението за изтекла давност по чл.531 ТЗ, като е посочил, че записът на заповед е с падеж на 30.11.2016г. и тригодишният давностен срок, броен в съответствие с общите правила на чл.70 ЗЗД, следва да се счита изтичащ на 30.11.2019г. Посочил е, че заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение е подадено пред Районен съд Враца на 20.11.2019г., от когато в съответствие с правилото на чл. 422 ГПК искът за вземането ще се счита предявен и към който момент давността се счита за прекъсната /чл. 116, б.“б“ЗЗД/. Приел е за неоснователно и оплакването на ответника, че началото на давността следва да бъде съобразено с изискуемостта на задължението по договора за поръчка, което според него е обусловено от връчването на данъчно-ревизионния акт на 11.04.2016г., когато били установени по основание и по размер задълженията на ответника да репарира вредите на доверителя по договора за поръчка, произтичащи от отговорността на довереника за неизпълнение на задължението му да изисква допълнителни гаранции за реалното извършване на доставката. Посочил е, че основанието на отговорността на ответника произтича от записа на заповед, въз основа на който е инициирано и заповедното производство, като това обуславя предмета и страните на настоящото исково производство, а изследването на каузалното правоотношение, за обезпечение на който е издаден процесният запис на заповед, се извършва единствено с цел да не се допусне „двойно плащане“ или неоснователно обогатяване при липса на възражение за безпаричност на задължението по ценната книга, но не променя основанието на предявения иск.

Въззивният съд е приел, че представеното с отговора на исковата молба извлечение от банкова сметка на ответника установява извършени от него на 13.07.2016г. и на 14.07.2016г. по сметка на И. В. Т. две последователни плащания в общ размер на сумата от 32 800 лева, но е намерил за недоказано те да имат погасителен ефект точно по процесния запис на заповед, тъй като, от една страна, сумата по паричните преводи от 32 800 лева не съответства на действителния размер на задължението по записа на заповед в размер на 28 000 лева, а от друга страна, в преводните нареждания липсва индивидуализиране на записа на заповед с посочване на датата на издаване като основание за плащането. Съобразил е още, че плащането е извършено далеч преди изискуемостта на задължението по запис на заповед, която е настъпила значително по-късно на 30.11.2016г., като е преценил като житейски неоправдани и недостоверни обясненията на ответника, че плащането е направено от него в жест на добра воля въпреки липсата на изискуемост и ликвидност на притезанието за причинени имуществени вреди в изпълнение на договора за поръчка. Изложил е съображения, че твърдението за погасяване на задължението по записа на заповед чрез извършените плащания се явява недоказано и от показанията на свидетеля К..

Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на възраженията за несъществуване на задължението по каузалното правоотношение, основани на твърдения, че същото е основано на договора за поръчка, който е недействителен поради невъзможен предмет и противоречие с добрите нрави, тъй като за ответника не може да възникне валидно задължение да отговаря за нередовността в данъчната регистрация, счетоводната и търговската документация на страните по изпълнителните сделки. Посочил е, че с договор за поръчка от 01.04.2014г. между „Ветот“ЕООД - като доверител, и ответника В. П. - като довереник, е уговорено довереникът да извършва периодично от името и за сметка на доверителя действия по закупуване на дървен материал, фурнир и други за производство на мебели, осигуряване на транспорт и доставка на закупения материал до производствения цех на доверителя, намиращ се в [населено място], област Враца, [улица], както и заплащане на цената по сключените в изпълнение по този договор изпълнителни сделки. Съгласно чл.11, ал.1 и ал.2 от договора довереникът е длъжен да изисква, съхранява и предава на доверителя търговската и счетоводна документация, съпътстваща отделните изпълнителни сделки, вкл. и такава, доказваща плащането на цената; при изпълнение на поръчката да проверява верността на счетоводната и търговската документация по изпълнителните сделки, а в случай че продавачът е регистриран за целите на ДДС, да изисква допълнителни доказателства и гаранции за реалното извършване на доставките, като в последния случай гарантира чрез лична имуществена отговорност за правомерното ползване на данъчен кредит по представените от него фактури, без да му се дължи заплащане на допълнително възнаграждение. Взел е предвид, че съгласно чл.18 довереникът отговаря лично пред доверителя и е длъжен да го обезщети за претърпените вреди от непризнаване за данъчни цели на доставките по издадените фактури за закупените от името и за сметка на доверителя материали и услуги до размера на установените по надлежния ред и от надлежните органи неправомерно ползвани данъчни предимства, като за обезпечаване на тази своя отговорност издава в полза на доверителя запис на заповед за сума, посочена от него, която не може да надхвърля 30 % от сбора на стойността на сключените изпълнителни сделки. Въззивният съд е намерил, че клаузата на чл.11, ал.2 от договора не е нищожна поради невъзможен предмет. Посочил е, че в конкретния случай е предвидено като задължение на ответника да полага усилия добросъвестно да проверява доставчиците по изпълнителните сделки и тяхната надеждност. Приел е, че според представения по делото ревизионен доклад същият не е сторил това с оглед установените от НАП нарушения при издаването на фактурите от дружествата контрагенти по изпълнителните сделки, като тези нарушения са се дължали не на осчетоводяването на фактурите от „Ветот“ЕООД, а на липсата на реални търговски сделки, осъществени от ответника по тези фактури. Добавил е, че по делото е установено, че ответникът лично е избирал доставчиците, като е имал задължение в отношенията си с тях да прояви дължимата грижа при проверка на тяхната легитимност и надеждност, вкл. и дали е налице регистрация по ДДС, за което обстоятелство пък изобщо не е необходимо да има определено публично качество. Намерил е, че вменените на ответника с договора задължения са за извършване на действия, които представляват елементарна рутинна операция, и в случай че ответникът наистина е бил добросъвестен при договарянето с контрагентите по изпълнителните сделки и е проявил дължимата от него грижа на добрия търговец при изпълнението на поетите задължения, лесно е щял да установи наличието на обстоятелства, сочещи на фиктивни и нереални сделки, сключени единствено с намерението да се увреди публичният интерес. Поради това е достигнал до извод, че клаузата на чл.18 от договора за поръчка не е нищожна поради накърняване на добрите нрави. Въззивният съд е приел за неоснователни и възраженията на ответника за неизпълнение на насрещните задължения на доверителя по договора за поръчка, като в тази връзка е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд и е добавил, че тези възражения са непротивопоставими на кредитора. Приел е за доказани от събраните по делото доказателства и вредите, които са настъпили за ищцовото дружество и които са основание да се ангажира личната отговорност на довереника по договора за поръчка, обезпечена от него с подписването на процесния запис на заповед.

Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението на ответника за недопустимо кумулиране на лихва и неустойка, като е посочил, че отговорността на ответника произтичаща от разпоредбата на чл.18 от договора за поръчка и няма неустоечен характер. Приел е, че това съглашение между страните има съвсем различен характер – то поражда задължение за доверителя и основанието за ангажирането на отговорността му е по чл.79, ал.1, вр. с чл.82 от ЗЗД за вредите от неизпълнението на едно съществуващо и поето договорно задължение от длъжника.

Настоящият състав намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Първите два въпроса са релевантни и отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, но по отношение на тях не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По въпросите е формирана постоянна практика на ВКС - т.17 от ТР № 4/18.06.2014г. на ВКС по тълк.д. № 4/2013 г., ОСГТК, както и формираната по реда на чл.290 ГПК практика – решение № 20 от 19.06.2018г. на ВКС по т.д. № 1151/2017г., I т.о., решение № 248/23.01.2015г. по т.д. № 3437/2013г. на ВКС, I т.о., посоченото от касатора решение № 185 от 13.01.2021г. по т.д. № 2431/2019г. на ВКС, II т.о. и др. Прието е, че легитимираният приносител на менителничния ефект е длъжен да докаже вземането си, основано на него – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение, а при въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, в тежест на длъжника по този менителничен ефект е да установи по несъмнен начин както връзката между абстрактната и каузалната сделка, така и непораждането или прекратяването на породеното каузално правоотношение, в обезпечение на което е поето абстрактното правно задължение. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено от ответника общо оспорване на вземането, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва вземане по каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Ищецът доказва вземането си, основано на менителничния ефект - съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на ценната книга. В този случай всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като се е произнесъл по направените от ответника възражения за несъществуване на задължение по каузалното правоотношение, в това число поради недействителност на клаузи от него, и не излагал съображения за недопустимост ответникът да навежда материалноправни възражения, вкл. и за погасяване по давност на вземането по каузалното правоотношение.

Третият материалноправен въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. По въпроса е формирана постоянна практика, обективирана в решение № 102 от 23.07.2014г. по т.д. № 2680/2013г. на ВАК, I т.о., решение № 185 от 13.01.2021г. по т.д. № 2431/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 52 от 13.06.2017г. по гр.д. № 60103/2016г. на ВКС, III г.о., решение № 5 от 05.02.2020г. по т.д. № 370/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 364 от 20.12.2018г. по т.д. № 2728/2017г. на ВКС, II т.о. и решение № 162 от 16.05.2018г. по т.д. № 1870/2017г. на ВКС, II т.о. Според първото от посочените решения относно прекия осъдителен иск по чл.538, ал.1 ТЗ или установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК за вземане срещу издателя по запис на заповед или неговия авалист се прилага специалната тригодишна давност по чл.531, ал.1 ТЗ, а не общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, включително в хипотеза на наведено релативно възражение от ответника, съответно твърдение от страните за различни каузални правоотношения, спрямо които се поддържа, че записът на заповед има обезпечителна функция. В случаите, когато издателят на менителничния ефект извежда недължимостта на вземането по абстрактната сделка от погасяването по давност на обезпеченото с нея каузално притезание, тази защитна теза не представлява по своя характер възражение за погасяване по давност на самия менителничен иск. В останалите решения е прието, че необходимостта съдът да обсъди релативните възражения, свързани с каузалното правоотношение, се отнася и до възраженията за изтекла давност по вземанията, обезпечени с издаването на ценната книга. Изсрочването по давност на вземането по каузалното правоотношение е от значение за възможността същото да бъде събрано принудително, като законът не допуска предварителен отказ или удължаване на давностния срок, едностранно или по уговорка. Ефектът на давността засяга и обезпеченията на кредитора, като не следва да се допуска чрез менителнични сделки императивните правила на закона да бъдат заобикаляни. Такава менителница попада под санкцията на чл. 465 ТЗ, поради което, дори и кредиторът да разполага със запис на заповед при уговорен в своя полза срок на предявяване от по-късен спрямо изискуемостта на обезпеченото вземане момент, щом записът е издаден за обезпечаване изпълнението на парично задължение, падежът на което е настъпил, поемателят на ценната книга следва да упражни правата си по менителничната сделка не само в краткия давностен срок съгласно чл. 537, вр. чл. 531, ал. 1 от ТЗ, за който случай важи даденото указание по решение № 102/2014 г. по т. д № 2680/2013 г. на ВКС, ТК, I о., но и преди да изтече давността по обезпеченото вземане. Съдът разглежда заявените от ответника – длъжник релативни възражения, като например: за невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието по каузалното правоотношение, но очертаният кръг възражения не изключва възражението за изтекла обща петгодишна или специална кратка погасителна давност като правопогасяващо възражение по отношение на обезпеченото вземане, именно когато специалната тригодишна давност по менителницата не е изтекла. Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивното решение, намира, че решението следва да бъде допуснато до касация при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствието му с формираната практика на ВКС.

Допускането на касационно обжалване по формулирания въпрос изключва необходимостта от обсъждане на твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане по същество на касационната му жалба в размер на 560 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение