Определение № 50711 от 10.10.2022 г. на ВКС по д. № 579/2022 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на Д. К. и на Прокуратура на РБ /ПРБ/ срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд /АС/ по гр.д. №1679/21 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен за 20 000 лв. и отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 93 000 лв. искът на Д. К. срещу Прокуратура на РБ / ПРБ/ иск по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ, за обезщетяване на неимуществени вреди от обвинение в престъпление по чл.321, ал.3, пр.2 и пр.4, т.2, вр.с ал.2 НК, наказателното производство по което е прекратено с влязло в сила прокурорско постановление. Касационните жалба са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими. Касаторът ищец Д. К. обжалва въззивното решение в частта, с която искът му е отхвърлен. За допускане на обжалването се позовава на чл.280, ал.1,т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Във връзка с първата посочена квалификация обаче не поставя правен въпрос като общо основание за допускане на обжалването и не обосновава специфичните допълнителни основания. Излага доводи от съществото на спора за обхвата на свидетелските показания и значението на установените по делото факти, сочещи на касационно основание по чл.281,т.3 ГПК, за което ВКС не се произнася в производството по чл.288 ГПК. В ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК е прието, че осн. по чл.280, ал.1 са различни от тези по чл.281, т.3 ГПК и са разграничени целта и приложното поле на двете групи основания. Със същите доводи касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение по чл.280, ал.2 ГПК. Касаторът ответник ПРБ обжалва въззивното решение в частта, с която искът е уважен. За допускане на обжалването се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че въззивното решение противоречи на посочената в изложението практика на ВКС/ ППВС №4/68 г., ТР №3/05 г., т.3 и 11, ТР №1/01 г., т.19 ОСГК и решения по чл.290 ГПК/ по правните въпроси за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, към който препраща чл.4 ЗОДОВ. По допускане на обжалването ВКС намира следното: за да уважи иска в посочения размер въззивният съд е приел, че наказателното производство срещу ищеца, продължило от края на 2015 г. до 20.06.2019 г., е по обвинение в тежко престъпление. За около два месеца и половина ищецът бил задържан под стража, а след това мярката му за неотклонение била изменена в парична гаранция в размер на 15 000 лв. Наложена му била забрана за напускане на пределите на страната и било наредено да се отнеме разрешението му за носене и употреба на ловно оръжие. Ищецът бил освободен от работа като държавен служител в Агенция „Митници” и кариерното му развитие там било прекъснато. Случаят получил медиен отзвук за периода на наказателното производство. Според въззивния съд при определяне на размера на обезщетението следва да се отчете, че наказателното производство е протекло извън рамките на разумния срок, въпреки данните за по-високо ниво на сложност на разглеждания казус / множество обвиняеми и използване на СРС/. Заеманата от ищеца длъжност - митничар и негативните за него професионални последици, обуславят по-висока степен на чувствителност на обществото и на обвиненото лице и по – висок интензитет на претърпените от него вреди. Следва да се отчете и ефектът на взетите срещу ищеца принудителни мерки, довели до ограничаване на свободата и възможностите му за предвижване и упражняване на хоби, както и негативното отражение на медийната разгласа върху личността на ищеца в неголямото населено място, в което живеел. Той е неосъждан, с висше образование и бил уважаван като професионалист, но след повдигане на обвинението кариерното му развитие било преустановено, той напуснал града и се преместил да живее в София, където започнал работа като електротехник. Изпитаните страх, притеснение и срам се отразили отрицателно на характера и поведението му. За недоказани са приети от въззивния съд твърденията за предизвикани от обвинението здравословни проблеми на ищеца, за невъзможността да издържа семейството си след освобождаването му от заеманата в митницата длъжност, за необичайно тежък дискомфорт от предприетите срещу него ограничителни мерки. След установяване и обсъждане на тези значими за определяне на размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД обстоятелства въззивният съд е приел, че сумата от 20 000 лв. е подходяща за обезвредата на ищеца в настоящия случай и следва да му се присъди. При данните по делото не се установяват твърденията на касатора ищец за очевидна неправилност на въззивното решение. В практиката на ВКС е прието, че очевидната неправилност е особено тежък порок на решението, различен от неправилността по чл.281, т.3 ГПК, на която сочат твърденията на касатора / в този смисъл опр. по ч.гр.д. №3006/19 г. на второ т.о./ За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор/ в каквато насока са доводите на касатора в настоящия случай/, представлява основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не се установяват и твърденията на касатора ответник за противоречие на въззивното решение със задължителната и трайна практика на ВКС. Въззивното решение е подробно мотивирано относно установените неимуществени вреди на ищеца и причинната им връзка с незаконното обвинение / ТР №1/2001 и ТР №3/2005 г. ОСГК/, както и относно значението на конкретните обстоятелства на случая за размера на определеното обезщетение / ППВС№4/68 г./. Не се установява противоречие с цитираната и приложена практика по чл.290 ГПК по въпроса за определяне на размера на обезщетението при отчитане на обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД.. И в трите приложени решения на ВКС – по гр.д. №1938/18 г. на трето г.о., по гр.д. №3132/19 г. на трето г.о. и по гр.д. №1849/18 г. на трето г.о., размерът на обезщетението е определен след установяване и преценка на конкретните обстоятелства на случая, които са различни по всяко от делата, както са различни и тези по настоящото дело, без това различие да обосновава противоречие по см. на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Не са налице основания за допускане на обжалването и по двете жалби, поради което ВКС на РБ, трето г.о.