Определение № 2919 от 17.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 321/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Инфрастройгруп“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 393 от 05.11.2024 г. по в.т.д. № 726/2022 г. на Пловдивски апелативен съд, 2-ри търговски състав, с което след частична отмяна на решение № 44 от 08.07.2022 г. по т.д. № 25/2021 г. на Смолянски окръжен съд, 3 търговски състав в частта му, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от „Дид Билд” ЕООД против „Инфрастройгруп“ ЕООД иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца стойност на извършени СМР по договор между страните от 15.10.2020 г., представляващи остатък от дължима сума по Протокол /Образец 19/ от 01.02.2021 г., по Протокол /Образец 19/ от 25.02.2021 г., по Протокол /Образец 19/ от 09.03.2021 г., по Протокол /Образец 19/ от 29.03.2021 г. и по Протокол /Образец 19/ от 09.04.2021 г., всички издадени от ищеца във връзка с изпълнение на сключения между страните Договор за изпълнение на СМР от 15.10.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата от предявяване на исковата молба - 07.05.2021 г. до окончателното изплащане до размер от 14 393,23 лв., вместо това е осъден касатора да заплати на ищеца „Дид Билд” ЕООД сумата 14 393,23 лв. - стойност на извършени СМР по договор между страните от 15.10.2020 г., представляващи остатък от дължима сума по Протокол /Образец 19/ от 01.02.2021 г., по Протокол /Образец 19/ от 25.02.2021 г., по Протокол /Образец 19/ от 09.03.2021 г., по Протокол /Образец 19/ от 29.03.2021 г. и по Протокол /Образец 19/ от 09.04.2021 г., всички издадени от ищеца във връзка с изпълнение на сключения между страните Договор за изпълнение на СМР от 15.10.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата от предявяване на исковата молба - 07.05.2021 г. до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт в атакуваната от касатора част поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че спорен по делото е въпросът относно СМР, посочени в Протокол-образец 19 от 01.02.2021 г., като е спорно извършването на отделните видове СМР, сочени в процесния протокол и дължината на трасето, по което се твърди, че са били извършени. Излагат се подробни съображения относно възприетите от въззивния съд изчисления на размера на извършените СМР по отделните пунктове по Протокола-образец 19 от 01.02.2021 г. Твърди се, че въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, необсъждайки в цялост заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, включително и устното заключение от съдебното заседание на 11.10.2024 г., което е довело до необоснованост на атакувания съдебен акт. Излагат се съображения, че спорни са т. 9, 10, 11 от Протокол-образец 19 от 01.02.2021 г., касаещи дължината на участъка на извършените СМР. Според касатора съдът е приел за вероятна една дължина на трасето, в противоречие с изяснената в техническата експертиза дължина, което е довело до нарушение на съдопроизводствените правила, поради факта, че е недопустимо извод в съдебно решение да се базира на вероятности. Допълва се, че според заключението на вещото лице по делото, изразено в съдебното заседание на 11.10.2024 г. е неясно кой е извършил СМР по спорното трасе, с оглед на факта, че на обекта касаторът се явява подизпълнител, а цялостното изпълнение на СМР е било възложено на ДЗЗД „Пловдив 110“. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната му от касатора част и отмяната му със съответните последици по отношение на разноските, претендират се разноски за касационното производство. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставят се следните въпроси, които според касатора са от значение за изхода на делото: 1/ „Може ли в мотивите на съдебното решение да се извеждат изводи въз основа на предположения, направени от съда?“ По този въпрос се сочи противоречие със следните съдебни актове: Постановление № 1 от 10.11.1985 г. на Пленума на ВС; решение № 160 от 16.12.2020 г. по т.д. № 2156/2019 г., Т.К., II т.о. на ВКС; решение № 202 от 21.12.2013 г. по т.д. № 866/2012 г.,Т.К., I т.о. на ВКС. 2/ „Може ли съдът да обоснове решението си без да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност?“ Твърди се противоречие с решение № 50111 от 01.02.2024 г. по т.д. № 1036/2022 г., Т.К. II Т.О. на ВКС; решение № 183 от 16.11.2017 г. по т.д. № 2624/2016г., Т.К., II т.о. на ВКС; решение № 160 от 16.12.2020 г. по т.д. № 2156/2019 г., Т.К., II т.о. на ВКС; решение № 202 от 21.12.2013 г. по т.д. № 866/2012 г., Т.К., I т.о. на ВКС; решение № 36 от 24.03.2014 г. по т.д. № 2366/2013 г., Т.К., II т.о. на ВКС. Ответникът по касация в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски за настоящата съдебна инстанция. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалвания съдебен акт, Пловдивски апелативен съд е приел, че e ищецът „Дид Билд” ЕООД е предявил срещу „Инфрастройгруп“ ЕООД иск с правно основание чл. 79, ал.1 във вр. с чл. 266, ал.1 ЗЗД във връзка със сключен между страните договор от 15.10.2020 г. за изпълнение на строително-монтажни работи, по който „Инфрастройгруп“ ЕООД се явява възложител, а „Дид Билд” ЕООД - изпълнител на СМР. Съдът е посочил, че предявеният иск е за сумата 36 682,81 лв. - стойност на извършени от ищеца и приети СМР по процесния договор, от които сумата 14 188,81 лв.- остатък от стойността на извършените СМР по Протокол-обр. 19 от 01.02.2021 г., сумата 7592 лв. по Протокол-обр.19 от 25.02.2021 г., сумата 3252 лв. по Протокол-обр. 19 от 09.03.2021 г., сумата 9794 лв. по Протокол-обр. 19 от 29.03.2021 г. и сумата 1856 лв. по Протокол-обр. 19 от 09.04.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска на 07.05.2021 г. до окончателното изплащане на сумата. Във връзка с процесния договор от 15.10.2020 г. въззивният съд е възприел заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, съгласно което от страна на „Инфрастройгруп“ ЕООД по сметка на „Дид билд“ ЕООД са били извършени плащания на обща стойност 88 522 лв. С оглед изслушване на управителя на „Инфрастройгруп“ ЕООД в съдебно заседание на 09.06.2022 г., от което става ясно, че СМР по Протоколи-обр. 19 с дати 25.02.2021 г., 09.03.2021 г., 29.03.2021 г. и 09.04.2021 г. са били изпълнени от ищеца и са били приети от ответника без оспорване, съдът е заключил, че дължимата стойност на СМР по тези протоколи възлиза на 22 494 лв. Като спорен по делото въззивният съд е отбелязал въпроса относно извършени на обекта СМР, посочени в представения с исковата молба Протокол-обр. 19 от 01.02.2021 г. Съдът е посочил, че според ищеца дължимата сума за СМР, отразени в този протокол възлиза на 102 710,81 лв., от които той претендира сумата от 14 188,81 лв. - дължим остатък след приспадане на платената до момента сума в размер на 88 522 лв. Съдът е посочил също и че по отношение на твърденията на ищеца за дължимост на сумата от 102 710,81 лв. по Протокол-обр.19 от 01.02.2021 г. ответникът и настоящ касатор е признал извършването на СМР на стойност 62 220,38 лв. без ДДС /или с ДДС- 75 144,62 лв./. Съдът е взел предвид заключението на вещото лице по допусната от въззивната инстанция съдебно-техническа експертиза, от която е било установено, че по Протокол-обр.19 от 01.02.2021 г. ответникът не е оспорил извършването на СМР на стойност 14 013,04 лв. Според съда спорни в случая се явяват пункт 1.4 и пункт 2.7, при които работата е призната за извършена, но единичната й цена е спорна. В тази връзка съдът е изтъкнал, че по аргумент от чл. 326, ал. 2 ТЗ, ако цената не е определена и не е уговорено как ще бъде определена се смята че страните са се съгласили с цената, която обикновено се плаща при подобни обстоятелства към момента на сключване на договора. Според съда при положение, че извършването на работите по пункт 1.4 и 2.7 не е спорно, а е спорна единствено цената на СМР, следва да се приеме средната пазарна цена за СМР от посочения вид. За определянето й съдът се е позовал на заключението на вещото лице, достигайки до извода, че дължимата цена за извършените работи по пункт 1.4 и 2.7 е в размер на 1370,40 лв. /с ДДС/, като е приел, че тя се явява и дължима. Съдът е взел предвид и оспорването от страна на ответника по пункт 8 от Протокол-обр.19 от 01.02.2021 г., посочвайки, че по този пункт твърденията на ищеца и ответника се разминават по отношение на количеството извършена работа. В тази връзка съдът е приел, че доколкото по делото не са били представени актове за закриване на скрити работи, нито от свидетелските показания е могло да се установи точното количество извършена работа по пункт 8, то не може да бъде доказано, че е била извършена работа над признатото от ответника количество, а именно 49 куб.м. По средни пазарни цени за конкретния вид СМР - Полагане на подложен бетон - труд и материали за количество от 49 куб.м. съдът е счел, че стойността на СМР по пункт 8 от Протокол-обр.19 от 01.02.2021 г. възлиза на 5 009,96 лв.- колкото според съда се явява и дължима. Съдът е посочил като следващи спорни точки от Протокол-обр.19 от 01.02.2021 г. - пункт 9 /неправилно посочен от съда като пункт 8 - вече разгледан по-горе/, пункт 10 и пункт 11. Според съда по тези пунктове е спорно изпълненото разстояние от ищеца на този т.нар. първи етап. Посочено е, че според експертизата, ако се имат предвид проекта, по който е изпълняван строежа, както е посочено в актовете и протоколите за строителство, както и свидетелските показания, изпълненото по първия етап разстояние може да се характеризира с две основни точки - т. 23 на разстояние 460.46 м. от началото на обекта и т. 33 на разстояние 599.59 м. от началото на обекта. Ако СМР се отчетат до т. 23 стойността им ще бъде 46 098.86 лева. Ако СМР се отчетат до т. 33 стойността им ще бъде 60 027.83 лева. Според вещото лице, посочените от ищеца в Протокол № 1/01.02.2021 г. 800 м. биха могли да се отнасят за участъка до т. 39 от проекта, която е на разстояние 811.54 м. от началото на обекта. В тази връзка съдът е взел предвид посоченото в експертизата, според която обаче няма категоричен отговор на въпроса относно точната дължина на изпълненото разстояние. Съдът е счел, че относно твърдяното от ищеца изпълнение на 800 м не може да бъде направен категоричен извод за кой точно участък се отнася то - от коя до коя точка на проекта, дори с оглед свидетелските показания по въпроса. Поради това съдът е направил заключението, че следва да се вземат предвид актовете за установяване на всички видове СМР, подлежащи на закриване, удостоверяващи, че са постигнати изискванията на проекта, поставени от възложителя на обществената поръчка „Електроразпределение Юг“ ЕАД. Като такива относно спорния по делото въпрос съдът е приел следните два акта: от 16.12.2020 г. /според който изпълненото разстояние е 326 м/ и този от 16.02.2021 г. /според който изпълненото разстояние е 315,07 м/. С оглед на тези два акта съдът е заключил, че до 16.02.2021 г. изпълнението на СМР не може да са на разстояние повече от 641,07 м. С оглед на факта, че от датата на съставяне на протокола - 01.02.2021 г. до датата 16.02.2021 г. също са били извършвани СМР и е било изминато разстояние, то съдът е приел за по-вероятно изпълнението на ищеца по този първи етап да е било до т. 33 - на разстояние 599,59 м от началото на обекта. Поради това съдът е изчислил, че за изпълнение на разстояние от 599,59 м дължимата сума е в размер на 60 027,83 лв. /според стойностите, посочени в заключението на вещото лице/. С оглед на гореизложеното съдът е обобщил, че за СМР по Протокол №1/01.02.2021 г. се явява дължима сумата 80 421,23 лв. Към нея съдът е прибавил и сумата от 22 494 лв. - дължима за СМР по Протокол-обр. 19 от 25.02.2021 г., Протокол-обр. 19 от 09.03.2021 г., Протокол-обр. 19 от 29.03.2021 г. и Протокол обр. 19 от 09.04.2021 г. Така според въззивния съд общата дължима сума за СМР по всички протоколи възлиза на 102 915,23 лв. От тази сума съдът е извадил сумата 88 522 лв. - вече платена от ответника. Така съдът е заключил, че дължимата сума по всички Протоколи-обр. 19, издадени от ищеца във връзка с изпълнение на сключения между страните Договор за изпълнение на СМР от 15.10.2020 г., възлиза на 14 393,23 лв. и се явява дължима по иска с правно основание чл. 79, ал.1 във вр. с чл. 266 ЗЗД. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В случая поставения от касатора първи въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото е обоснован с твърдения, които са несъответни на действителните обстоятелства по делото. Независимо от наистина употребения израз от съда, който е приел по отношение дължината на действително изпълнения участък, „по-вероятно“ изпълнението на ищеца по този първи етап да е било до т. 33 /при разглеждане на двете дадени от ВЛ възможности – същият да е достигнал до т. 23 или до приетата т. 33 от началото на обекта/, всъщност видно е от точното съдържание на мотивите на въззивния съд, че крайните му изводи, обусловили изхода на делото в тази им част, са основани не на вероятности, както това предполага въпросът на касатора и обосновката му, а на точни изчисления и ясни логични операции. Базирайки се на приетите по делото актове за установяване на всички видове СМР, подлежащи на закриване, удостоверяващи, че са постигнати изискванията на проекта, поставени от възложителя на обществената поръчка „Електроразпределение Юг“ ЕАД, съответно – и напредъка в достигнатата дължина на процесния участък към точно определени, фиксирани в актовете, съответно - и във времето моменти /дати/, както и на съответстващите им части от заключението на ВЛ, съдът въз основа именно на тях и на прости, основани на формалната логика съждения, а не въз основа на предположения и/или вероятности еднозначно е направил извод за безспорно достигнатата според него дължина на изпълнения участък – до т. 33, а не т. 23 от началото на обекта и съобразно проекта, по който същият е изпълняван. Вторият въпрос на касатора е правен и отговорът му е от естество да обуслови изхода на всеки правен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, като относим към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда /включително и на въззивния съд, като такъв по съществото на спора/ да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. По отношение на същия въпрос обаче не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Относно задължението на съда, включително и на въззивния такъв, като инстанция по съществото на спора, да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си и да мотивира актовете си - особено тези, приключващи производството в съответната инстанция е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата, съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година и формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция, обективирана примерно, но не само в определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о. изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните и подкрепящите ги доказателства не следва да се абсолютизира. Същото следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, частично възпроизведени и в настоящите мотиви, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС по поставения процесуалноправен въпрос. В мотивите на въззивното решение в напълно достатъчна степен за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му по спорните между страните по делото въпроси досежно фактите, на които са основани изводите на съда и тяхното правно значение, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства – и поотделно, и в тяхната съвкупност, поради което и по този въпрос на касатора касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски в същото, а ответникът по касация има право на претендираното и установено по делото като платено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение