Определение № 50354 от 23.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 979/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Уинд Парк Каварна Уест“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 163 от 23. 11. 2021 г. по в. т. д. № 583/2021 г. на Варненски апелативен съд, с което след частична отмяна и потвърждаване на решение № 155 от 7. 06. 2021 г., поправено с решение № 209 от 2. 07. 2021 г., по т. д. № 1145/2020 г. на Варненски окръжен съд са отхвърлени предявените от касатора срещу „Енерго-Про Продажби“ АД, [населено място] искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 31, ал. 1 и сл. ЗЕВИ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на следните суми: сумата от 134 843, 75 лв. с ДДС, представляваща дължима и незаплатена преференциална цена за изкупуване на електрическа енергия, произведена от собствената на ищеца ВяЕЦ „Г1“ и „Г2“ през м. октомври 2017 г., обективирана във фактура № 164/13.11.2017 г. и дебитно известие 165/30.11.2017 г. към нея, дължима по силата на договор № 56/20. 06. 2008 г., и сумата от 37868, 55 лв., представляваща обезщетение забава за периода 01. 01. 2018 г. – 11. 10. 2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска – 12. 10. 2020 г. до окончателното изплащане; сумата от 108 556, 21 лв. с ДДС, представляваща дължима и незаплатена преференциална цена за изкупуване на електрическа енергия, произведена от собствената на ищеца ВяЕЦ „Г1“ и „Г2“ през м. ноември 2017 г., обективирана във фактура № 166/30.11.2017 г., дължима по силата на същия договор, и сумата от 30 486, 27 лв., представляваща обезщетение забава за периода 01. 01. 2018 г. – 11. 10. 2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска - 12. 10. 2020 г. до окончателното изплащане; сумата от 186, 85 лв. с ДДС, представляваща дължима и незаплатена цена за изкупуване на електрическа енергия, произведена от собствената на ищеца ВяЕЦ „Г1“ и „Г2“ през м. ноември 2017 г., обективирана във фактура № 168/12.12.2017 г., дължима по силата на същия договор, и сумата от 52, 52 лв., обезщетение за забава за периода 01. 01. 2018 г. – 11. 10. 2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска - 12. 10. 2020 г. до окончателното изплащане. Решението е постановено при участието на „Национална електрическа компания“ ЕАД, [населено място] като трето лице помагач на страната на ответника. Касаторът поддържа, че решението е недопустимо, евентуално -неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди, че въззивното решение е постановено в нарушение на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и в отклонение от разясненията в ТР № 1 от 9. 07. 2019 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като съставът на Варненски апелативен съд не е съобразил наличието на висящ преюдициален спор за проверка законосъобразността на решение № СП-5 от 28. 03. 2019 г. на КЕВР. Оспорва извода на въззивния съд, че с оглед предвидената в Закона за енергетиката предварителна изпълняемост на решенията на КЕВР липсва основание за спиране на производството до приключване на спора по законосъобразността на посоченото решение на КЕВР. Счита също, че обжалваното решение е постановено в нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като въззивният съд не е упражнил косвен контрол върху решението на КЕВР, като не се е произнесъл по неговата валидност по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК. Излага оплаквания и за неправилно приложение на материалния закон - чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ във вр. с § 17 от ПЗР на ЗИД на Закона за енергетиката. Твърди, че съдът е достигнал до неправилния извод, че по отношение на касационния жалбоподател са приложими само преференциалните цени по т. 8 от решение № Ц-010/2011 г. на ЕКВР до достигане на 2250 часа работа на централата, без да е изследвал предходните практики на страните и уговорките по процесния договор. Счита, че решаващият състав на въззивния съд неправилно е оценил ефекта на отмяната на Решение № СП-1 от 31. 07. 2015 г. на КЕВР. Касаторът поддържа, че в решението на апелативния съд не са разгледани доводите му във връзка със съществуването на спорното материално право. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: 1. „Преюдициален ли е по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК спорът за законосъобразността на индивидуален административен акт /ИАА/, който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка?“; 2. „При наличие на предпоставките, предвидени в чл. 17, ал. 2 ГПК, както и когато административният акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на акта?“; 3. „Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл. 17, ал. 2 ГПК, за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно (ex lege) правомощие на съда?“; 4. „Зависи ли от определени граници във времето предявяването на иска по чл. 17, ал. 2 ГПК и възможно ли е да бъде изрично предявен за пръв път чрез въззивната жалба срещу първоинстанционно решение?“; 5. „Допустимо ли е съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху индивидуален административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закон подлежи на предварително изпълнение и дали законово придадената изпълнителна сила на индивидуален административен акт дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му?“; 6. „Допустимо ли е предварително изпълнение на ИАА да дерогира правото на защита на заинтересована страна, пряко засегната от такъв ИАА, посредством възможността гражданският съд да се произнесе по същество, без да се съобрази с липсата на стабилност на ИАА, висящността вследствие неговото обжалване и директната връзка между ИАА и облигационноправния спор?“. По отношение на първия въпрос е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а за всички останали въпроси – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се твърди, че липсва съдебна практика относно задълженията на съда по чл. 17, ал. 2 ГПК в хипотеза на предварително изпълнение на ИИА. Като релевантна за първия въпрос практика, освен цитираното в самата касационна жалба Тълкувателно решение № 1 от 09. 07. 2019 г. на ОСГТК на ВКС, са посочени също: определение № 410 от 27. 09. 2019 г. по ч. т. д. № 1813/2019г. на ВКС, I т. о., определение № 10 от 06. 01. 2021 г. по ч. т. д. № 2479/2020 г. на ВКС, II т. о. и цитираните в него актове на ВКС - определение № 25 от 10. 01. 2013 г. по ч. гр. д. № 795/2012 г., IV г. о., определение № 340 от 22. 07. 2019 г. по ч. т. д. № 1250/2019 г., I т. о., определение № 456 от 03. 08. 2015 г. по ч. т. д. № 1826/2015 г., II т. о. и определение № 40 от 18. 01. 2018 г. по ч. т. д. № 2586/2017 г., I т. о. и определение № 25 от 10. 09. 2013 г. по ч. гр. д. № 795/2012 г. на ВКС, IV г. о. Ответникът „Енерго-Про Продажби“ АД, [населено място] оспорва жалбата, като поддържа, че не са налице основания за допускане на касационен контрол по чл. 280 ГПК. Излага също доводи за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Третото лице помагач „Национална електрическа компания“ ЕАД, [населено място] изразява становище за отсъствието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, респ. – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК. В обжалваното въззивно решение е прието, че основният спорен правен въпрос по делото е може ли след изменението на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ и приемането на решение № СП-1 от 31. 07. 2015 г. на КЕВР ВяЕЦ да попадне последователно в две ценови категории в рамките на едногодишен период, определени в т. 1.7 и 1.8 от същото решение, съответно произведената от централата електроенергия да подлежи на преференциално изкупуване от обществения доставчик и от крайните снабдители по т. 8 и по т. 9 от решение № Ц-010 от 30. 03. 2011 г. на ДКЕВР за достигнато нетно специфично производство на ел. енергия, съответно до 2000 kWh и до 2300 kWh, като едва след изчерпване и на втория праг за определяне на преференциални цени изкупуването да стане по цени за излишък на балансиращия пазар. Въззивният съд е дал отрицателен отговор на този въпрос. Разяснил е, че новата правна уредба предвижда заплащането на произведена електрическа енергия от възобновяем източник чрез енергиен обект - ВяЕЦ по преференциални цени да става не съобразно фактически произведените количества до един от двата прага на достигнато нетно специфично производство на ел. енергия, а съобразно технологичната годност за работа на обекта през календарната година до 2250 часа и над 2250 часа съобразно зонирането в две ветрови зони още с решение № Ц-013 от 28. 06. 2006 г. на ДКЕВР. Счел е, че целта е не да се ограничава производството на електрическа енергия от вятърните електроцентрали само до или над 2250 годишни часа, а да се създадат условия да бъдат изкупувани по преференциални цени само количествата електрическа енергия, които осигуряват приходи на производителите от възобновяеми източници, съответстващи на заложената норма на възвръщаемост в определените преференциални цени със съответните решения на КЕВР - т.е. да се постигне баланс между заложените в тези цени ценообразуващи елементи и действителните приходи на производителите от възобновяеми източници, съгласно мотивите за приемане на ЗИД на ЗЕ /обнародван в ДВ, бр. 56 от 24. 07. 2015 г./, с който е изменена разпоредбата на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ. Съдът е посочил, че по делото не е бил налице спор и от чл. 16, ал. 4 от договор № 56 от 20. 06. 2008 г. за изкупуване на електрическа енергия от възобновяем енергиен източник се установява, че страните са определили, че технологичната годност за работа на обекта - ВяЕЦ „Г1 Лонг Ман“ и „Г2 Лонг Ман“ през календарната година е до 2250 часа. С оглед горното решаващият състав е направил заключение, че е приложима преференциалната цена за достигнато нетно специфично производство от 2000 kWh годишно - по 188.29 лв./MWh, като произведените над този праг количества електроенергия се заплащат по цени за излишък на балансиращия пазар. Приел е, че няма основание за претендиране на преференциална цена от 188.29 лв/MWh при надхвърлен праг на нетно специфично производство електроенергия над 2000 kWh и от 172.95 лв/MWh при надхвърляне освен него и на прага от 2250 ефективни часове, тъй като процесната ВяЕЦ няма технологична годност за работа повече от 2250 годишни часа и според чл. 16, ал. 2 от анекс № 1 от 18. 11. 2010 г. към договора между страните с промяна на преференциалната цена за изкупуване на електрическата енергия с решение на компетентния орган, в случая КЕВР, се преуреждат автоматично отношенията им в тази връзка, без да е необходимо подписване на допълнително споразумение към договора. В решението са изложени съображения, че обжалването на решение № СП-5 от 28. 03. 2019 г. на КЕВР за установяване на нетното специфично производство на ел. енергия, взето след отмяна на т. 1.7 от решение № СП-1 от 31. 07. 2015 г. не променя тези изводи, тъй като съгласно чл. 13, ал. 9 ЗЕ оспореното по съдебен ред решение е предварително изпълняемо без оглед на предприетото обжалване. Съдът е изтъкнал, че в правомощията на КЕВР е да постанови нов административен акт, заместващ отменената уредба по т. 1.7 на решение № СП-1 от 31. 07. 2015 г., като в случая това е станало с постановяването на решение № СП-5 от 28. 03. 2019 г. При съобразяване на разпоредбата на чл. 31, ал. 5, т. 1 и т. 2 ЗЕВИ и с оглед вече стабилизираните административни актове на КЕВР за определяне на преференциалните цени на ел. енергия, произведена от ВяЕЦ, съобразно приетото зониране в две ветрови зони и в две ценови категории, съставът на ВАС е направил заключение, че влизането в сила на решението по адм. д. № 1719/2021 г. на АССГ с предмет жалба срещу решение № СП-5 от 28. 03. 2019 г. на КЕВР няма да доведе до възникване на основания за уважаване на иска и в случая следва да се приложи цената, съответна на характеристиката на процесната централа – годност за работа до 2250. Предвид приетото, че решението по спора не е обусловено от решение № СП-5 от 28. 03. 2019 г. на КЕВР, обявено от закона за предварително изпълняемо, съдът е намерил, че не се е налагало спиране на производството по делото до приключване на обжалването му. Въз основа на гореизложеното въззивният съд е направил извод, че искът за сумите по процесните - дебитно известие №165/30. 11. 2017 г. към фактура № 164/13. 11. 2017 г. и фактура №166/30. 11. 2017 г. при заплатена цена за излишък електрическа енергия на балансиращия пазар от ответника, в т.ч. за м. ноември 2017 г. за общо произведено количество ел. енергия над НСП - 558,074 /MWh /вкл. по ф-ра №168/12. 12. 2017 г./ на стойност 12097, 07 лв. с ДДС се явява неоснователен и следва да се отхвърли изцяло, ведно с лихви за минало време, законна лихва и разноски. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Доводът за недопустимост на обжалваното решение се основава на твърдението, че въззивният съд не е приложил разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, като в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2017 от 09. 07. 2019 г. на ОСГТК на Върховен касационен съд не е спрял производството по делото до приключване на административното производство по жалба срещу решение № СП-5 от 28. 03. 2019 г. на КЕВР. Във връзка с този довод са поставени първи и шести въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаещи наличието на основанието по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството по делото, съответно същите имат значение за допустимостта на обжалваното въззивно решение. По отношение на тях обаче не е осъществено поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за първия въпрос, съответно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – за шести въпрос. Цитираните от касатора определение № 410 от 27. 09. 2019 г. по ч. т. д. № 1813/2019 г. на ВКС, I т. о., определение № 10 от 06. 01. 2021 г. по ч. т. д. № 2479/2020 г. на ВКС, II т. о., определение № 340 от 22. 07. 2019 г. по ч. т. д. № 1250/2019 г. на ВКС, І т. о. и определение № 40 от 18. 01. 2018 г. по ч. т. д. № 2586/2017 г. на ВКС, I т. о., постановени по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, с които не е допуснато касационно обжалване, нямат характер на практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, разяснен в т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК. Що се отнася до определението по ч. гр. д. № 795/2012 г. на ВКС, IV г. о., касаещо заплащане на обезщетение за фактически отработено време над нормалната месечна продължителност, същото е неотносима практика. В постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК определение № 456 от 03. 08. 2015 г. по ч. т. д. № 1826/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., е прието, че законът поставя като достатъчно условие за спирането на гражданско дело за защита на субективни материални права поради висящ административен процес решението по административното дело да има значение за правилното решаване на гражданскоправния спор, като връзка на преюдициалност между делата ще е налице, доколкото валидността и законосъобразността на административния акт, оспорен пред съда, има значение за възникването/изменението/погасяването на субективните права, предявени за защита с искова молба, по която е образувано гражданско производство. В същото обаче не се разглежда хипотеза на допуснато предварително изпълнение на индивидуалния административен акт, който е от значение за съществуването на спорните материални права. Практика на ВКС относно тази хипотеза е създадена в служебно известните на настоящия състав актове на ВКС - определение № 597 от 30. 09. 2019 г. по ч. т. д. № 1628/2019 г., II т. о., определение № 241 от 28. 05. 2021 г. по ч. т. д. № 985/2021 г., II т. о., определение № 236 от 27. 05. 2021 г. по ч. т. д. № 429/2021 г., II т. о., определение № 60293 от 01. 08. 2021 г. по ч. т. д. № 926/2021 г., I т. о., определение № 60275 от 21. 07. 2021 г. по ч. т. д. № 595/2021 г., I т. о. и определение № 60429 от 22. 11. 2021 г. по ч. т. д. № 1251/2021 г., II т. о. В тези актове се приема, че когато по силата на закона е предвидено предварително изпълнение на индивидуален административен акт, независимо от обжалването на последния, през спорния период следва да се зачетат правните последици, към които е насочен. В същия смисъл са и решение № 60073 от 16. 11. 2021 г. по т. д. № 1184/2020 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 60130 от 31. 01. 2022 г. по т. д. № 1681/2020 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., в които е прието, че съгласно изменението на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ /ДВ, бр. 56 от 24. 07. 2015 г./ общественият доставчик, съответно крайните снабдители, са задължени да изкупуват произведената електрическа енергия от възобновяеми източници до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР, а за количествата, надхвърлящи нетното специфично производство - по цена на излишък на балансиращия пазар. С § 17 ПЗР на ЗИД на ЗЕ е предвидено КЕВР да приеме решение, с което да установи нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, приети до влизането в сила на този закон. С разпоредбата на чл. 13, ал. 9 ЗЕ е дерогиран суспензивният ефект на обжалването на индивидуалния административен акт, предвиден в чл. 166, ал. 1 АПК, като е допуснато предварително изпълнение на невлезлите в сила решения, издавани от КЕВР, предвид значимостта на регулираните обществени отношения. Такива са и издадените на основание § 17 ПЗР на ЗИД на ЗЕ /ДВ, бр. 56 от 24. 07. 2015 г. / решение № СП-1 от 31. 07. 2015 г. и решение № СП-5 от 28. 03. 2019 г. /след отмяна на решение № СП-1 от 31. 07. 2015 г./ в частта относно т. 1. 7., касаеща вятърни централи, работещи до 2 250 часа. С тези решения КЕВР само установява вече съобразеното, но непосочено изрично като размер във влезлите в сила решение № Ц-010 от 30. 03. 2011 г. на КЕВР във връзка с решение № Ц-013 от 28. 06. 2006 г. на ДКЕВР нетно специфично производство, което е един от ценообразуващите елементи за определяне на преференциални цени за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници. Решаващите изводи на съставите на ВКС са, че спирането на производството по гражданското дело поради висящността на административното производство по оспорване на акта на КЕВР означава неприлагане на правните последици на издадения административен акт, подлежащ на предварително изпълнение, за който не е предвидена законова възможност за спиране на изпълнението му, съответно представлява недопустим правен резултат. Тези съображения се споделят от настоящия съдебен състав. На следващо място, отмяната на административния акт или прогласяването на нищожността му налагат по силата на чл. 301 от АПК предприемане на възстановителни мерки от административния орган. Със съдебното решение в производството по оспорване на акта, не се решава спор по същество, който да има значение за правилното решаване на спора в гражданското производство, тъй като в конкретния случай решението по административното дело няма да определи нови количества, които да се заплащат на преференциална цена или нови размери на НСП. Изменения в определяните от КЕВР показатели, относими към формиране на цената на електрическата енергия, са предмет на евентуално бъдещо решение на регулаторния орган, което не попада в основанието по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството пред гражданския съд. По тези съображения обжалваното решение е допустимо, а съществуването на практика на ВКС по поставените въпроси, на която въззивното решение съответства, изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Останалите въпроси, касаещи приложението на чл. 17, ал. 2 ГПК, също не могат да предпоставят допускането на касационния контрол, тъй като не са обуславящи за изхода на спора, поради което не покриват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Решаващият състав на апелативния съд, противно на съдържащите се във въпросите твърдения, не е отрекъл задължението за осъществяване на косвен съдебен контрол за законосъобразност на индивидуалния административен акт при наличие на предпоставките на чл. 17, ал. 2 ГПК, нито е изложил мотиви за необходимост от предявен иск, за да бъде извършен този контрол. Според състава на ВАС спорът се свежда до това дали една централа в рамките на една календарна година може да попадне последователно в двете ценови категории, установени съобразно технологичната годност на обекта за работа до 2250 часа годишна работа и за работа над 2250 часа. По този въпрос въззивният съд е изразил становище, че предвид разпоредбата на чл. 31, ал. 5, т. 1 и т. 2 ЗЕВИ и с оглед на вече стабилизираните административни актове на КЕВР, с които преференциалните цени на ел. енергия, произведена от ВяЕЦ, са определени съобразно приетото зониране в две ветрови зони и в две ценови категории, приложима за произведената енергия през годината ще бъде тази категория, съответна на характеристиката на процесната ВяЕЦ - годност за работа на обекта до 2250 часа годишно. При тези изводи дори съдът да бе установил по реда на инцидентния контрол по чл. 17, ал. 2 от ГПК невалидността на Решение № СП-5 от 28. 03. 2019 г. на КЕВР, неприлагането на неговите последици не би обусловило друг, благоприятен изход на правния спор за касатора, тъй като не би довело до приложение на преференциалната цена за вятърни електрически централи, работещи над 2 250 ч., към произведената от касатора енергия за м. октомври и ноември 2017 г. Даденото от въззивния съд разрешение на въпроса за възможността за последователното прилагане в рамките на една календарна година на две преференциални цени по отношение на електрическата енергия, произведена от една и съща вятърна електроцентрала, е в съответствие и с практиката на ВКС, намерила израз в решение № 60105 от 14. 02. 2022 г. по т. д. № 1185/2020 г. на ВКС, І т. о. В същото е прието, че недопустимостта на последователното прилагане на количествата нетно специфично производство в рамките на календарна година следва и от категоризацията на производителите на електрическа енергия от вятърни електроцентрали въз основа на едногодишно производство, като промяната в нея, може да се осъществи само след изменение на ефективните часове работа на генераторите и мощността на ветровата централа, които следва да бъдат надлежно установени и одитирани. Това налага извода, че е недопустимо преминаването на един производител по негово, или на крайния снабдител усмотрение, от една група в друга и изключва възможността за заплащане на произведената енергия по преференциални цени едновременно за двете категории производители. С оглед изложеното касационното обжалване на въззивното решение не се допуска. При този изход на спора по касационната жалба на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение за производството в размер на 11 520 лв. с ДДС. Постъпила е и частна касационна жалба на „Енерго - Про Продажби“ АД срещу решение № 163 от 23. 11. 2021 г. по в. т. д. № 583/2021 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която е потвърдено определение № 1067 от 18. 08. 2021 г. по т. д. № 1145/2020 г. Варненски окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на дружеството по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решение № 155 от 7. 06. 2021 г. по същото дело в частта за разноските, чрез присъждане на разноски до размера от 11 160 лв. Частният касационен жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно. Оспорва като противоречащ на чл. 36, ал. 2 ЗА и чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения извода на апелативния съд, че адвокатското възнаграждение се дължи съобразно общия материален интерес по делото, доколкото са предявени няколко обективно кумулативно съединени оценяеми искове. Частният касатор счита, че са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следния значим за изхода на спора правен въпрос „Как следва да се изчисли минималният размер на адвокатското възнаграждение, до който последното може да бъде намалено на основание чл. 78, ал. 5 ГПК във връзка с чл. 36 от Закон за адвокатурата при направено възражение за прекомерност по дело, чийто предмет са няколко обективно съединени искове - на база сбора от цената на всички искове или като сбор от минималното възнаграждение, изчислено за всеки иск по отделно?“. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по този въпрос в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 208 от 29. 06. 2016 г. по гр. д. № 1261/2016 г., IV г. о. и определение № 56 от 06. 02. 2013 г. по ч. гр. д. № 36/2013 г., I г. о. Ответникът по частната касационна жалба „ Уинд Парк Каварна Уест“ ЕООД не е депозирал отговор на същата. Върховният касационен съд намира, че частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок за обжалване. За да потвърди обжалваното определение на първоинстанционния съд, съставът на Варненски апелативен съд е приел, че минималното възнаграждение за процесуално представителство в случая следва да се определи съобразно общия интерес по делото съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, доколкото са предявени обективно кумулативно съединени оценяеми искове. Изтъкнал е, че разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. е приложима при искове в защита на различни интереси, затова сочи вид и брой на исковете, а при еднакъв вид и интерес на исковете, каквито са предявените от ищеца, се дължи възнаграждение върху общия интерес съгласно чл. 7, ал. 2 от наредбата. Поставеният от частния касатор въпрос е обуславящ за изхода на спора относно размера на адвокатското възнаграждение, разноските за което се дължат на жалбоподателя, поради което покрива общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. По отношение на въпроса е осъществена и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По въпроса е формирана трайна практика на ВКС, обективирана в сочените от касатора актове, така и в определение № 146 от 04. 04. 2022 г. по ч. т. д. № 358/2022 г., II т. о., определение № 77 от 24. 02. 2022 г. по ч. т. д. № 1692/2021 г., I т. о. и определение № 404 от 26. 10. 2020 г. по ч. гр. д. № 2883/2020 г., IV г. о. В същите е прието, при тълкуване на разпоредбите на чл. 7, ал. 2 и чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г., че под материален интерес по смисъла на чл. 7, ал. 2 от наредбата законодателят е имал предвид цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове, а не техния сбор. Съответствието на адвокатското възнаграждение на предвидения в Наредба № 1/2004 г. минимален размер се преценява съобразно материалния интерес, като под материален интерес се взима предвид цената на всеки обективно съединен иск поотделно и се определя за всеки от така съединените искове минималното възнаграждение, след което вече определените минимални възнаграждения се събират при определяне на отговорността за разноските. Даденото от въззивния съд разрешение е в отклонение от посочената практика. В случая са предявени два обективно кумулативно съединени осъдителни иска – първият е по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на главницата по трите фактури в общ размер на 243 586, 81 лв., а вторият - по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 68 407, 34 лв., представляваща мораторна лихва по фактурите. С оглед изложеното и съобразно датата на сключване на договора за правна защита и съдействие между ответника и процесуалния му представител- 15. 12. 2020 г., приложение следва да намерят правилата на чл. 2, ал. 5 вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 и т. 5 от Наредба № 1/2004 г. в редакцията от 31. 07. 2020 г. Съответно адвокатското възнаграждение по иска за заплащане на главницата от 243 586, 81 лв. възлиза на 6 401, 74 лв., а по иска за заплащане на мораторната лихва от 68 407, 34 лв. - на 2 582, 22 лв. Общият размер на дължимото адвокатско възнаграждение възлиза на 8983, 96 лв., без ДДС, съответно на 10 780, 75 лв., с ДДС. Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя, че минималният размер на адвокатското възнаграждение следва да се определя съобразно размера на претендираната сума по всяка от процесните фактури поотделно, а не от аритметичния сбор на всички претенции. Съгласно постоянна практика на ВКС по приложението на чл. 69 ГПК при обща искова претенция за заплащане на суми, дължими въз основа на множество фактури, цената на иска се определя в зависимост от обстоятелството дали плащанията са осъществени въз основа на един договор или всяко едно от плащанията е обусловено от наличието или липсата на отделно облигационно правоотношение /в този смисъл определение № 617 от 27. 10. 2017 г. по ч. т. д. № 1848/2017 г., II т. о., определение № 359 от 30. 07. 2018 г. по ч. т. д. № 1663/2018 г., I т. о., определение № 167 от 25. 03. 2016 г. по ч. т. д. № 192/2016 г., ВКС, ІІ т. о. и потвърденото с него определение № 283 от 30. 11. 2015 г. по т. д. 784/2015 г., ВКС, ІІ т. о. /. В случая се касае за задължения за плащане на доставки на ел. енергия, извършени в изпълнение на един и същ договор, а не за отделни самостоятелно възникнали облигационни правоотношения с предмет доставка на ел. енергия. Поради това е неоснователен доводът на жалбоподателя, че вземането по всяка от посочените и представени от ищеца фактури е предмет на защита с отделен иск, съответно минималното адвокатско възнаграждение по Наредба № 1/2004 г. следва да бъде определено за всяка от главниците поотделно. С оглед изложеното, решението на апелативния съд в частта, с която се потвърждава определението по чл. 248, ал. 1 ГПК на Варненски окръжен съд, следва да бъде отменено, ведно с потвърденото определение, като молбата на „Енерго-Про Продажби“ АД по чл. 248 ГПК следва да бъде частично уважена и в полза на частния касатор се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за първата инстанция в размер още на 1 455, 73 лв. с вкл. ДДС. Посочената сума е определена при съобразяване на резултата по делото в първоинстанционното производство - исковете са отхвърлени частично, а именно главният - за сумата от 243 399, 96 лв., а акцесорният – за сумата от 68 354, 22 лв., съответно с общо дължимото адвокатско възнаграждение с ДДС в размер на 10 772, 44 лв. и присъдения размер от първоинстанционния съд. Разноски за производството по частната касационна жалба не се дължат и не следва да се присъждат, тъй като производството по обжалване на определението по чл. 248 ГПК няма самостоятелен характер и определението не е от категорията съдебни актове по чл. 81 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение