Определение № 182 от 17.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3141/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. П. П., чрез пълномощника й адв. Т. против решение № 180/17.04.2024 г. по в.гр.д. № 97/2024 г. на Окръжен съд Плевен в частта, с която като е отменено частично решение № 1626/17.11.2023 г. по гр.д. № 1843/2023 г. по описа на Районен съд Плевен, е отхвърлен предявения от касатора против Д. Ц. Р., иск с правно основание чл.42, ал.2 ЗЗД за признаване за установено, че договор за дарение на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 8, том 2, рег.№ 1312, дело № 127 от 2022 г. на нотариус И. И., с рег. № 007 на НК, с район на действие Плевенски районен съд, е нищожен досежно 5/36 ид.части от дарение недвижим имот и е отхвърлено искането за отмяна на основание чл.537, ал.2 ГПК на посочения нот.акт за дарение на недвижим имот, като неоснователно. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и насочена е срещу въззивното решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което се явява допустима. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния закон – чл.42, ал.2 и чл.26, ал.4 ЗЗД, като се поддържа, че последната норма не е приложима в случаите на превишаване пределите на представителната власт, както и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в предоставяне на възможност на въззиваемата страна да даде обяснения пред въззивния съд, чрез които последната е навела нови факти и възражения – за наличие на допусната неволна грешка, при нотариалното удостоверяване на сделката. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГТПК е формулиран въпроса какъв е видът недействителност на договор, сключен от пълномощник без представителна власт, при лиса на потвърждаване на лицето, от името на което е сключен договора, като се поддържа, че даденото по него разрешение на въззивния съд противоречи на задължителната практика на ВКС – т.2 от ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк.дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, както и на казуалната практиката на ВКС, обективирана в решения по гр.д. № 2962/2017 г. на II г.о., по гр.д. № 3768/2014 г. на II т.о. и по гр.д. № 211/2018 г. на III г.о. Поддържа се, че е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1/ Може ли в хипотезата на висяща недействителност по чл.42, ал.2 ЗЗД да се приложи разпоредбата на чл.26, ал.4 ГПК; 2/ Възможно ли е висящата недействителност като порок да засегне част от сделката и съответно възможно ли е да съществува институт на частична висяща недействителност; 3/ Нищожна ли е висящо недействителна сделка; 4/ Нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД приложима ли е в хипотези на недействителност, различни от тези по чл.26, ал.1 и ал.2 ЗЗД за нищожност, респективно прилага ли се при унищожаеми, висящо недействителни и относително недействителни сделки; 5/ Правилата на чл.26, ал.4 ЗЗД биха ли могли да се приложат в случаите, когато редуцирането на престациите е възможно по дробни части; 6/ От кой момент поражда целените правни последици частично действителната сделка, в хипотезата, в която съществува частична висяща недействителност – от потвърждението по чл.42, ал.2 ЗЗД или от момента на сключването; 7/ Може ли пред въззивната инстанция съдът по свой почин да постанови изслушване на страна и чрез обясненията й да се навеждат факти и обстоятелства, които не са изложени при размяната на книжа с исковата молба, отговора на исковата молба, първо открито заседание по делото, както и нямат характера на новооткрити и нововъзникнали и 8/ Може ли въззивният съд да постанови решението си, мотивирайки се с обяснения на страна, дадени едва пред въззивната инстанция. По тези въпроси касаторът поддържа, че е налице допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – въпросите са от значение да точното прилагане на закона и за развитието на правото, като излага обосновка, че разглеждането им ще допринесе за точното прилагане на закона, в частност на чл.42 ЗЗД и чл.26, ал.4 ЗЗД, поради липсваща съдебна практика по тях и ще се отстранят съществуващите непълноти и неясноти на тези норми. Според касатора, въззивното решение е и очевидно неправилно поради нарушение на нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД, тъй като съдът не е съобразил, че тя касае само нищожните сделки, поради допуснато съществено процесуално нарушение, което се припокрива с това, наведено като основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281, т.3 ГПК и поради явна необоснованост. Насрещната страна - Д. Ц. Р., чрез адв. С. в отговора на жалбата заявява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и становище за неоснователност на касационната жалба. За да отмени решението на първоинстанционния съд, с което е са уважени исковете по чл.42, ал.2 ЗЗД до размер на 5/36 ид.ч. от процесния недвижим имот, въззивният съд е приел за установени по делото следните обстоятелства: към датата на упълномощителната сделка -27.06.2022 г. и към датата на сключване на договора за дарение -05.07.2022 г. дарителката М. П. е била собственик на 2/6 ид.части /или 12/36 ид.части/ от процесния недвижим имот; с процесното изрично пълномощно, с нотариална заверка на подписите М. П. е упълномощила Д. Р. за следните правни действия: „да ме представлява пред нотариус, като дари на когото прецени включително и сама на себе си собствените ми 5/36 ид.части от следния недвижим имот, а именно: апартамент № 9, находящ се на третия етаж в жилищна сграда на ул. „10-ти декември“ № 47 в [населено място] ….“; с нот.акт за дарение № 8, том 2, рег.№ 1312, дело № 127 от 2022 г. на нотариус И. И., с рег. № 007 на НК, с район на действие Плевенски районен съд, Д. Р., в качеството си на пълномощник на М. П., се е разпоредила чрез дарение в своя полза, договаряйки сама със себе си, с правото на собственост върху 1/6 ид.ч. от собствените на М. П. 2/6 ид.ч. от процесния имот. При тези данни, въззивният съд е приел, че сключеният договор за дарение е недействителен само досежно 1/36 ид.части, доколкото М. П. е притежавала 2/6 ид.ч. от апартамента, които се равняват на 12/36 ид.ч. След като М. П. е упълномощила ответницата да се разпореди чрез дарение с 5/36 ид.ч. от имота, то в тази й част сделката е действителна, тъй като е налице валидна представителна власт и не е налице мнимо представителство, доколкото самото пълномощно не се оспорва. След като в пълномощното е посочен вида на договора, частите, с които представителят може да се разпорежда вкл. и в своя полза – чл.38, ал.2 ЗЗД, съдът е приел, че няма основание да се счита, че ответницата като представител не би дарила на себе си по-малката част от частта, за която е изразена воля в нотариалния акт, т.е. няма основание да се приеме, че тя не би сключила договора без недействителната част. Приел е, че изразената воля на дарителя М. П., чрез пълномощника й Д. Р. за дарение на 1/6 ид.ч., равняващи се на 6/36 ид.ч. от притежаваните от нея ид.части от имота, е недействителна на основание чл.42, ал.2 ЗЗД като извършена без представителна власт само досежно 1/36 ид.ч., с колкото надвишава дадените й с пълномощното права да се разпорежда с общо 5/36 ид.ч. от имота. Договорът за дарение е висящо недействителен само до размер от 1/36 ид.ч. от имота, като сключен в тази част без представителна власт. Тази висяща недействителност се е трансформирала в окончателна със смъртта на дарителката. Във връзка с възраженията на ответницата, заявени във въззивната й жалба, че в случая е приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД, съдът е намерил същите за основателни. За несъобразен със закона и съдебната практика по прилагането му, е намерил довода на въззиваемите страни, че договорът за дарение е изцяло нищожен и не е породил никакви правни последици, като се е позовал на задължителното разрешение, дадено в т. 2 на ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк.дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, че договор, сключен от лице, действало като представител, без да има представителна власт е в състояние на висяща недействителност и не поражда целените с него правни последици. Правните действия, извършено от лице без представителна власт не са нищожни, тъй като могат да бъдат санирани от представлявания – чл.42, ал.2 ЗЗД. В случая, действително от такова саниране процесната сделка се е нуждаела, но само за частта, с която ответницата се е разпоредила с идеални части от процесния недвижим имот, за които не е имала учредена представителна власт. При така изложените решаващи изводи, въззивният съд е приел, че предявените от ищците искове по чл.42, ал.2 ЗЗД са основателни само досежно 1/36 ид.части от имота, предмет на договора за дарение и само по отношение на тях договорът се явява недействителен. Решението на първата инстанция е отменено и в частта, с която е отменен нотариалния акт, обективиращ процесния договор за дарение, като въззивният съд е съобразил задължителното за съдилищата ТР |№ 3/29.11.2012 г. по тълк.дело № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС, според което на отмяна по реда на 537, ал.2 ГПК подлежат само констативни нотариални актове, с които се удостоверява право на собственост върху недвижим имот, не и тези удостоверяващи сделки, с които се прехвърля, изменя или прекратява вещно право върху недвижим имот, какъвто е и настоящия случай. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд за отхвърляне на исковете по чл.42, ал.2 ЗЗД за прогласяване недействителността на договора за дарение на недвижим имот, в частта за 5/36 ид.части от имота, настоящият състав на четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Въпросът какъв е вида недействителност на договор, сключен от пълномощник без представителна власт и при липса на потвърждаване на лицето, от името на което е сключен, покрива общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, но не и допълнителната такава, тъй като дадено от въззивния съд разрешение по него е съобразено със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.2 на ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк.дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Според последната договор, сключен от лице, действало като представител, без да има представителна власт, е в състояние на висяща недействителност и не поражда целените с него правни последици, като последните настъпват само, ако лицето, от името на което е сключен договорът, го потвърди съгласно чл.42, ал.2 ЗЗД. Противно на доводите на касатора, въззивният съд не е приемал разрешение в противоположен на даденото задължително тълкуване смисъл относно видът недействителност на процесния договор. Формулираните в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпроси също не обуславят допускане на касационно обжалване, тъй като те не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд за отхвърляне на иска по чл.42, ал.2 ЗЗД относно договора за дарение в частта за 5/36 ид.части от имота, поради факта, че за прехвърлянето чрез дарение на тези идеални части е налице валидна представителна власт в полза на ответницата. Изложените от съда съображения за приложението на чл.26, ал.4 ЗЗД при порок на сделката на основание чл.42, ал.2 ЗЗД, изразяващ се в количествено превишаване на представителната власт за разпореждане с идеални части от недвижим имот, не са решаващи, а допълнителни такива, поради което и не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Дори и да се приеме, че въпросите по приложението на чл.26, ал.4 ЗЗД при различните видове недействителност на сделките покриват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, по тях не се разкрива допълнителния критерий на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, разяснен в т.4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС с обосновката, че по въпросите не е налице съдебна практика. На първо място следва да се посочи, че в нашето законодателство липсва цялостно и пълно уреждане на недействителността на сделките, като са налице общи правила за недействителност на договорите – чл.26-35 ЗЗД, които на основание чл.44 ЗЗД намират приложение и към едностранните сделки, но те не са единствените, тъй като отделни разпоредби за недействителност се съдържат и в други части на ЗЗД – чл.38, ал.2 ЗЗД, чл.135 ЗЗД и др., а освен това има и особени правила за недействителност на някои сделки, като напр. завещанията чл.42-44 ЗН. Основният термин, който се използва в законодателството ни за обозначаване на сделките с недостатъци, е недействителност и именно той е посочен и като заглавие на подраздел в глава II на общата част за договорите, както и в отделни текстове – чл.26, ал.4, чл.38, ал.2, чл.94, ал. и 2, чл.135, чл.170 ЗЗД и др., като от съпоставката на случаите на употреба на този термин, се констатира, че законодателят не си служи последователно с него. Терминът „недействителност“ има две значения по действащото право – от една страна като родов термин и в този смисъл той е употребен напр. като заглавие на подраздела, който започва с чл.26 и в самия чл.26, ал.4 ЗЗД, а от друга страна, а това е и по-често, като синоним на нищожността – в. чл.38, ал.2 ЗЗД, чл.94, ал.1 и 2 ЗЗД е др.– в този смисъл са и мотивите на т.1 от ТР № 1/19.05.2004 г. по т.д. № 1/2004 г. на ОСГК. В доктрината и в съдебната практика на ВКС няма спор, че частичната недействителност има място както при основанията за нищожност, така и при основанията за унищожаемост. При частичната недействителност е налице порок /недостатък/, който обхваща само част от съдържанието на волеизявлението, поради което макар и сделката да е единна, ако тя е делима по начин, че да може да се отдели опорочената част, останалата част от волеизявлението поражда правно действие. В практиката на ВКС – решение по гр.д. № 36282009 г. на IV г.о. и определение по гр.д. № 4500/2022 г. на IV г.о., имплицитно е възприето становището, че не е налице основание за ограничително тълкуване на нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД по отношение на различните основания за недействителност на сделките според правното действие на недействителността, в т.ч. и по отношение на висящата недействителност, уредена в чл.42, ал.2 ЗЗД. Последните два въпроса нямат значение за крайния изход на делото, поради което не обуславят допускане до касационен контрол на въззивното решение. С оглед изложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. На насрещната страна по жалбата следва да се присъдят сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, които са в размер на 1 200,00 лв., видно от представения договор за правна защита и съдействие от 7.08.2024 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.