Определение № 50153 от 11.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3430/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. Ц. Д. от [населено място] срещу въззивно решение от 20.09.2021 г., постановено по гр. д. № 14232/2020 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 134206 от 28.06.2020 г. по гр. д. № 29598/2016 г. на Софийския районен съд в частта, с която по предявения от Ц. Ц. Д. против В. С. Т. и И. С. Н. иск с правна квалификация чл. 109 ЗС ответниците са осъдени да преустановят действията, с които смущават правото на собственост на ищеца, като му предоставят достъп до ползваната от тях част от УПИ * в кв.13, м. „Г.”, който имот е с идентификатор ***, с площ от 909 кв. м, за изграждане, при спазване на условията на Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационни системи, на тръбопровод по трасето, начертано с червен цвят на приложение № 2 към СТЕ, свързващ жилищната сграда на ищеца /означена с № 5 на комбинираната скица/, с ревизионната канализационна шахта за сградното отклонение за имота от уличната канализационна мрежа, като вместо него е отхвърлил иска за осъждане на ответниците да преустановят неоснователните си действия, препятстващи достъпа на ищеца до ползваната от тях част от поземления имот за изграждане на канализационна инсталация до уличната канализационна мрежа, и да се въздържат от препятстване на достъпа му до него. Със същото решение е потвърдено решение от 29.09.2020 г. по същото дело, с което са оставени без уважение молбите на жалбоподателя по чл. 250 ГПК за допълване на решението от 28.06.2020 г. За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че ищецът в първоинстанционното производство Ц. Ц. Д. притежава 53,26% ид.части от посочения урегулиран поземлен имот, а останалите 46,74 % ид.части са собственост на ответниците, както и че страните са индивидуални собственици на построените в имота сгради. Според заключението на съдебно-техническата експертиза пред лицето на процесния имот по [улица]съществуват и се експлоатират от „Софийски вода” АД водопроводна и канализационна мрежа, като е налице техническа възможност за присъединяване на сградите на ищеца към уличната канализационна инсталация. Изложени са съображения, че за основателността на предявения негаторен иск е необходимо да се установи, че ответниците извършват конкретни действия, с които препятстват или смущават достъпа на ищеца до канализационната система, каквито не са доказани по делото. Посочено е, че в случая липсват твърдения ищецът да е предприел каквито и да е действия за присъединяване на имота му към канализационната мрежа съгласно изискванията на ЗУТ и Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационни системи, издадена на основание чл. 84, ал. 3 ЗУТ, нито е установено ответниците да са извършвали някакви действия по ограничаване достъпа на ищеца до канализационната система. По отношение на решението по чл. 250 ГПК въззивният съд е приел, че с основното решение първоинстанционният съд се е произнесъл по целия спорен предмет и предпоставките за неговото допълване не са налице. В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Ответниците по жалбата са подали писмени отговор, в които са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 131 от 27.01.2022 г., тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес формулирането на правния въпрос е задължение на касатора, като този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни и конкретизира този въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице, тъй като касаторът не е посочил правен въпрос от значение за изхода на делото, които е решен в противоречие с посочената от него практика на ВКС, което съгласно цитираното тълкувателно решение е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационен контрол при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Направените в изложението общи касационни оплаквания за неправилност на изводите на решаващия съд и изложените в тази връзка аргументи не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото не може да се реши по същество, като `например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим, независимо от направеното в с. з. на 15.03.2019 г. уточнение на петитума на иска в смисъл, че се иска свързване на сградата на ищеца с ревизионната шахта. Това е така, тъй като свързването на сградата на ищеца с уличната канализационна мрежа, какъвто краен резултат се цели с предявения иск, според заключението на съдебно-техническата експертиза би могло да се осъществи именно чрез свързване с ревизионната канализационна шахта за сградното отклонение за имота, т. е. касае се за една и съща претенция, а не до разглеждане на непредявен иск. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касационната жалба сумата 600 лв., представляваща заплатени от тях разноски в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,