Определение № 616 от 01.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 628/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. И. И. срещу определение № 779 от 20. 03. 2023 г. по в. ч. гр. д. № 711/2023 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 15 състав. С него е потвърдено определение № 12304 от 1. 12. 2022 г. по гр. д. № 9009/2022 г. на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по делото и същото е изпратено по подсъдност на Софийски окръжен съд. В частната касационна жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно и се прави искане за отмяната му. Мотивира се становище, че разпоредбата на чл. 115, ал. 2 ГПК следва да бъде прилагана само по отношение на изрично посочените в нея ответници, между които не са застрахователи от държавите членки на ЕС, които не предлагат застрахователни услуги на територията на Р България при условията на правото на установяване или на свобода на предоставяне на услуги. Частният касатор излага доводи, че ответният застраховател „ДЕВК Общо застраховане“ АД е със седалище във ФР Германия и не се явява застраховател по смисъла на чл. 12, ал. 1 КЗ, поради което за предявения иск не важи местната подсъдност по чл. 115, ал. 2 ГПК. Частният касационен жалбоподател поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпроса „Застраховател от държава членка на ЕС, който не предлага застрахователни услуги на територията на Република България при условията на правото на установяване или на свободата на предоставяне на услуги, а само на територията на съответната държава членка, застраховател ли е по смисъла на чл. 115, ал. 2 ГПК и прилага ли се спрямо него специалната разпоредба за местна подсъдност?“ Поддържа, че формулираният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по него липсва формирана практика. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. Исковата молба, въз основа на която е образувано първоинстанционното дело пред Софийски градски съд, е подадена на 25. 08. 2022 г. Ищецът И. И. И. е предявил срещу „ДЕВК Общо застраховане“ АД, дружество със седалище и адрес на управление Федерална Република Германия, [населено място] иск за заплащане на сумата от 200 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на неговия баща И. И. Г. вследствие ПТП, настъпило на 06. 09. 2020 г. на територията на София област и причинено виновно от водач, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника. В исковата молба е било въведено твърдение, че ищецът е предявил пред кореспондента на застрахователя извънсъдебна претенция за заплащане на 14. 04. 2021 г., но в тримесечния срок застрахователят не определил и не изплатил обезщетение, поради което на основание чл. 498, ал. 3 КЗ увреденото лице предявявало прекия иск срещу застрахователя. С определение № 12304 от 1. 12. 2022 г. сезираният съд е прекратил производството по делото и го е изпратил по подсъдност на Софийски окръжен съд. Изложил е съображения, че не е местно компетентен съобразно правилото на чл. 115, ал. 2 ГПК, тъй като мястото на настъпване на застрахователното събитие и постоянният адрес на ищеца попадат в компетентността на Софийски окръжен съд, а с оглед регистрирания му настоящ адрес – в тази на Ямболски окръжен съд, като в изпълнение на указанията на съда ищецът е избрал Софийски окръжен съд да разгледа делото. С оглед доводите на ищеца съставът на СГС е изтъкнал, че приложимостта на чл. 115, ал. 2 ГПК не се изключва поради обстоятелството, че ответникът е чуждестранно юридическо лице, доколкото ищецът не е предпочел да предяви иска по неговото седалище, както и не е налице хипотезата на чл. 108 ГПК. За да потвърди обжалваното първоинстанционно определение, съставът на Софийски апелативен съд е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 115, ал. 2 ГПК исковете за обезщетение по Кодекса за застраховането на увреденото лице срещу застраховател, Гаранционния фонд и Националното бюро на българските автомобилни застрахователи се предявяват пред съда, в чийто район към момента на настъпване на застрахователното събитие се намира настоящият или постоянният адрес на ищеца, неговото седалище, или по местонастъпване на застрахователното събитие. Счел е, че тъй като първоизточник на правоотношението е извършен спрямо наследодателя на ищеца деликт, то на основание чл. 18, ал. 2 КМЧП компетентен да разгледа предявения иск е българският съд. Поради това е определил като приложим процесуалният ред, предвиден в ГПК, който включва и нормите относно местната подсъдност на спора. В акта на въззивния съд е посочено, че съгласно чл. 119, ал. 3, пр. последно ГПК възражение за неподсъдност на делото по чл. 108, ал. 2, чл. 113 и чл. 115, ал. 2 може да се повдига служебно от съда до приключване на първото по делото заседание. Изтъкнато е, че сезираният с исковата молба съд е длъжен да извърши проверка относно правилното прилагане на правилата на местната подсъдност, като определи своята компетентност да разгледа делото, а ако намери че делото не му е подсъдно - да изпрати делото за разглеждане на местно компетентния съд. Направил е констатации, че първоинстанционният съд е спазил изискването да даде указания на ищеца да направи избор между Софийски окръжен съд и Ямболски окръжен съд и ищецът е посочил, че предпочита делото да бъде изпратено за разглеждане на Софийски окръжен съд, с което е съобразен актът на СГС. С оглед изложеното в обжалвания съдебен акт е формиран извод, че процесуалните действия на СГС са съобразени със закона, поради което първоинстанционното определение е правилно. Настоящият състав на ВКС намира, че формулираният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос е значим за изхода на спора и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В настоящия случай частният касатор не е обосновал съществуването на двете предпоставки, формиращи общото допълнително основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По приложението на сега действащата редакция на чл. 115, ал. 2 ГПК, важима за подадени след 07. 08. 2018 г. искови молби, е налице практика на ВКС - определение № 536 от 31. 12. 2018 г. по ч. т. д. № 2917/2018 г., І т. о., която се споделя изцяло от настоящия съдебен състав. Според нея, законодателят е предвидил особени правила относно местната подсъдност на споровете по искове за обезщетения на увреденото лице по КЗ, изключваща общата подсъдност по чл. 108, ал. 1 изр. 1 ГПК – по седалище на ответника. В рамките на тази специална местна подсъдност са регламентирани алтернативни възможности за предявяване на иска от увреденото лице пред местно компетентен съд измежду съда, в чийто район към момента на настъпване на застрахователното събитие се намира настоящият или постоянният адрес на ищеца /неговото седалище/ или по местонастъпване на застрахователното събитие, които отчитат интересите на ищците. Възражението за неподсъдност на делото на основание чл. 119, ал. 3 вр. чл. 115, ал. 2 ГПК може да се направи от ответника в отговора на исковата молба и да се повдигне служебно от съда до приключване на първото по делото заседание. Приложимостта на специалната местна подсъдност по чл. 115, ал. 2 ГПК спрямо преките искове срещу застраховател от друга държава членка, който не извършва дейност на територията на Република България, следва от ясния текст на разпоредбата, че същата се отнася до исковете за обезщетение по Кодекса на застраховането на увреденото лице срещу застраховател. КЗ провежда разграничението между местни застрахователи и застрахователи от други държави членки само с оглед възможността за извършването на дейност на територията на Р България и на територията на друга държава членка. В разпоредбата на чл. 12, ал. 1 КЗ, на която прави позоваване частният касатор, се регламентира кои са местните застрахователи, застрахователите от други държави членки и клонове на застрахователи от трета държава, които могат да осъществяват дейности по КЗ и са подчинени на изискванията на този кодекс. Същата няма отношение към преки искове срещу застрахователи по застраховка „Гражданска отговорност“ на виновния водач, които не са местни и не осъществяват дейност на територията на Р България, чието предявяване е гарантирано от КЗ и транспонираната Директива 2009/103/ЕИО /чл. 18/. Поради това не може да се приеме, че разпоредбата представлява легална дефиниция на „застраховател“, приложима и към процесуалното правило на чл. 115, ал. 2 ГПК. Както е имал повод да изясни ВКС в определение № 338 от 19. 06. 2018 г. по ч. т. д. № 1389/2018 г., ІІ т. о., при определяне на обхвата на местната подсъдност по чл. 115, ал. 2 ГПК следва да се вземе предвид уредбата на специалната компетентност по дела във връзка със застраховане - чл. 11 и сл. от Регламент № 1215/2012 г. на Европейския парламент и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, както и съображенията в § 18 от Регламента във връзка със застраховането. Съгласно последните, по-слабата страна /третото увредено лице, посочено наред с ищците по потребителски и трудови спорове/ следва да бъде защитена от правила за компетентност, които са в по-висока степен благоприятни за нейните интереси, отколкото общите правила. Именно такова правило е и изборната подсъдност по чл. 115, ал. 2 ГПК. Приложимостта на специалната местна подсъдност по чл. 115, ал. 2 ГПК по отношение на преки искове за обезщетение за вреди от ПТП, причинено от водач, чиято гражданска отговорност е била застрахована от застраховател със седалище в държава членка на ЕС /ФР Германия/, е била призната в постановеното от ВКС по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 163 от 11. 05. 2020 г. по ч. т. д. № 596/2020 г., І т. о. Даденото крайно разрешение на процесуалния спор от Софийски апелативен съд съответства на посочената последователна и актуална практика на ВКС, което изключва осъществяването на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По тези съображения касационното обжалване на определението на Софийски апелативен съд не се допуска. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение