Определение № 583 от 25.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 953/2023 г.

Производството е по чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. В. Ч. от [населено място] срещу определение № 103/16.01.2023г. по ч.гр.д. № 101/2023г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 14 състав. С него е оставена без уважение подадената от настоящия частен жалбоподател частна жалба против разпореждане от 08.11.2022г. по гр.д. № 14172/2019г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I – 16 състав, с което е върната въззивната жалба на същата страна с вх. №297269/21.07.2022г. срещу постановеното по делото решение №261909/07.06.2022г. Частният касационен жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че същото противоречи на закона, и по – конкретно, на гарантирания от Конституцията равен достъп до правосъдие. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК частният касационен жалбоподател поставя следния въпрос: „Неплащането на държавна такса поради финансова невъзможност от страна на въззивния жалбоподател основание ли е делото да бъде прекратено и недопускането му до въззивна проверка само на това основание представлява ли отказ от справедлив съдебен процес, респективно отказ от правосъдие в нарушение на ефективен достъп до правосъдие по смисъла на чл.13 вр. чл.12 от КПХУ и на чл.6, § 1 от КЗПЧОС?“. Навежда допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, като твърди, че въпросът е от значение за изхода на делото и прегражда по-нататъшния му ход. Ответникът по частната касационна жалба „Търговска банка“ АД, [населено място], не изразява становище по същата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК. За да потвърди първоинстанционното разпореждане, въззивният съд е констатирал, че Софийски градски съд е дал указания на В. Ч. за представяне на документ за внесена държавна такса, поради липсата на такъв към подадената от него въззивна жалба, както и че съобщението е надлежно връчено лично на страната, доколкото не е имала пълномощник в производството. Констатирал е още, че срокът за изпълнение е изтекъл и нередовностите не са отстранени, въпреки дългия период от време, в който е изчаквано изпълнение. Акцентирал е върху липсата на проявена от въззивния жалбоподател процесуална активност относно движението и администрирането на жалбата му, в това число и липсата на искане за освобождаване от такса по реда на чл.83, ал.2 от ГПК. Изложил е съображения, че за да се произнесе по въпроса дали таксата се дължи в условията на посочената алинея, съдът следва да бъде сезиран от страната с искане за това, тъй като в закона не се съдържа условие съдът служебно да проучва имущественото и семейно положение на страната, която не е изпълнила в срок указанията за внасяне на такса. С оглед на това въззивният съд е заключил, че въззивната жалба е останала нередовна и като такава е била надлежно върната от първоинстанционния съд. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. С оглед разясненията, дадени с т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл.274, ал.3 от ГПК намират приложение и по частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1-т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. В случая, поставеният от частния касационен жалбоподател въпрос се свежда в същността си до правото на физическо лице да бъде освободено от заплащане на дължимата държавна такса, поради липсата на достатъчно средства да я заплати. Този въпрос не отговаря на общото изискване по чл.280, ал.1 от ГПК да е обусловил правните изводи на въззивния съд. В обжалваното определение въззивният съд, съобразно предмета на частното производство, се е ограничил да разгледа въпросите налице е нередовност на въззивната жалба, дадени ли са на жалбоподателя указания за отстраняването й и същата отстранена ли е в срок. Съдът не е разглеждал въпроса за наличието на основания за освобождаване на жалбоподателя от задължението за внасяне на държавна такса, тъй като изрично е приел, че такова искане не е направено. С оглед на това формулираният въпрос не обосновава общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК. Отделно от това, частният касационен жалбоподател не е обосновал наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, тъй като не е посочил актове, съставляващи задължителна или постоянна практика на ВКС, в противоречие с която е поставено обжалваното определение, нито е посочил конкретни правни норми, които счита за недостатъчно ясни или непълни по съдържание, за да е необходимо тълкуване от ВКС. По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд