Определение № 393 от 20.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 2612/2016 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Я. Ц., [населено място] срещу решение № 1760/17.08.2016г. по в.гр.д. № 193/2016г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение от 06.02.2015г. по гр.д. № 6164/2012г. на СГС в частта за уважаване на иска по чл.226, ал.1 КЗ /отм./, предявен от касатора против [фирма], [населено място], за сумата от 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на ПТП, настъпило на 16.11.2007г. в [населено място], и вместо това искът е отхвърлен, както и е потвърдено решението на СГС в останалата част за отхвърляне на иска. Касационната жалба е подадена и в частта, с която Софийският апелативен съд е отхвърлил предявения от касатора против Н. М. Л., [населено място] иск с правно основание чл.45, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие на същото ПТП. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществено процесуално нарушение и необоснованост – чл.281, т.3 ГПК, а допускането до касационно обжалване обосновава с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Ответникът [фирма], [населено място] оспорва касационната жалба. Ответникът Н. М. Л., [населено място] не взема становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че касаторът е получил телесни уреждания в резултат на ПТП, настъпило на 16.11.2007г., като на 04.05.2012г. е сключена извънсъдебна спогодба между пострадалото лице – настоящ касатор и ответника [фирма] – застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” на водача, причинил вредите - Н. М. Л.. Споразумението е за заплащане допълнително на сумите от 11000 лв. за претърпени неимуществени вреди и 2304 лв. за имуществени вреди. В спогодбата е установено, че на 11.06.2009г. на Ц. са били вече заплатени сумите от 5500 лв. обезщетение за неимуществени вреди и 1656.34 лв. за имуществени вреди вследствие на същото застрахователно събитие, като страните са заявили, че с договора са уредени окончателно отношенията им, произтичащи от застрахователното събитие, а пострадалата се е съгласила, че сумите по договора покриват изцяло всички претърпени от нея имуществени и неимуществени вреди. С оглед на сключената спогодба искът с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ е отхвърлен от въззивния съд. По евентуалния иск с правно основание чл.45 ЗЗД апелативният съд е приел, че пострадалият от непозволено увреждане има право да претендира обезщетение за неимуществени вреди от делинквента и ако е постигнал спогодба по чл.365, ал.1 ЗЗД със застрахователя и е получил плащане по договорено крайно и окончателно обезщетение, но искът е отхвърлен поради липса на противотивоправно поведение от страна на водача на автомобила. След обсъждане на заключението на техническата експертиза и на гласните доказателства въззивният съд е приел от фактическа страна, че пострадалата пешеходка не е пресичала на пешеходна пътека, а в зоната на автобусната спирка, т. е. на необозначено за това място от пътното платно, както и не е съобразила разстоянието на приближаващия автомобил и неговата скорост, с което е нарушила разпоредбата на чл.113, ал.1 ЗДП. Водачът на автомобила се е движел със скорост в рамките на разрешената за движение (40-50 км./ч.), като същият не е нарушил конкретно правило за поведение на пътя по ЗДП. Според апелативния съд дори да се приеме, че водачът е имал противоправно поведение, то заплатените от застрахователя по доброволен (извънсъдебен) ред неимуществени вреди в общ размер от 16500 лв. били достатъчни за репариране на причинените болки и страдания на пострадалата и не са налице неимуществени вреди в по-голям размер, които да трябва да се заплащат от делинквента. Касаторът поставя в жалбата въпроса: 1.„Може ли при наличието на сключена между страните спогодба застрахователят да бъде осъден да заплати допълнително обезщетение за неимуществени вреди по съдебен ред?“. Поддържа се, че въпросът е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС – чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и че е разрешаван противоречиво от съдилищата – чл.280, ал.1, т.2 ГПК, а също така и че бил от значение за развитието на правото – чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Посочено е решение от 19.10.2011г. по в.гр.д. № 1995/2011г. на САС. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване касаторът въвежда и въпросите: 2.„Следва ли съдът при прилагането на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДП и по въпроса за вината да се съобрази и с приложение на чл.20, ал.1 и ал.2 ЗДП, респ. да се произнесе имало ли е нарушение и на чл.20, ал.1 и ал.2 ЗДП от водача при настъпило ПТП, при условие, че досъдебното производство е прекратено поради амнистия или друго законно основание и пострадалият е лишен от възможност за проверка на деянието на делинквента по наказателен ред?“; 3.„Длъжен ли е съдът да проведе пълно и задълбочено съдебно следствие в процеса и да обсъди и съобрази всички доказателства и доказателствени средства по делото, когато поради амнистия или други законови причини наказателното производство, образувано за извършено престъпление, е прекратено, без постановяване на влязла в сила присъда в наказателния процес, и каква е стойността на събраните доказателства и доказателствени средства и разпита на свидетелите в наказателното производство?“; 4.„Задължен ли е съдът да обсъди и доказателствата от КАТ по ЗДП за наложени наказания с наказателни постановления и данните за наложени административни наказания при определяне на въпроса за вината на водача при причинено ПТП, по което не е протекло наказателно производство или започнатото е било прекратено, и могат ли да имат доказателствена стойност за вредоносното поведение и вината на водача при ПТП, когато не са наложени за конкретното ПТП, приемат ли се за характеристични данни за извършителя?“. По втория въпрос е заявено основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – противоречие с решение № 1125/01.03.2011г. по гр.д. № 637/2009г. на СГС; решение от 19.10.2011г. по гр. д. № 1995/2011г. на САС; определение № 342/27.05.2013г. по ч.д. № 532/2012г. на II т.о. на ВКС; решение № 113/01.04.2016г. по в.т.д. № 68/2016г. на ПАС; решение от 03.07.2014г. по в.т.д. № 1175/2014г. на Старозагорския окръжен съд, а по третия и четвъртия въпроси - основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Първият поставен от касатора въпрос е обсъждан от въззивния съд. В цитираното от касатора решение от 19.10.2011г. по в.гр.д. № 1995/2011г. на САС е присъдено обезщетение за неимуществени вреди над тези, които са били предмет на сключеното между пострадалия и застрахователя споразумение, но в конкретния случай е било прието, че не е направен отказ от права, както и обезщетението е било определено за настъпили след сключване на спогодбата вреди на пострадалия. В този смисъл не е налице противоречие в практиката на съдилищата. В обжалваното въззивно решение е посочена задължителна за съдилищата практика на ВКС, според която при валидно споразумение между пострадалия и застрахователя и изплатено обезщетение за причинените вреди, пострадалият няма право да претендира репариране на същите вреди по съдебен ред. На следващо място, с ТР № 1/2016г. от 30.01.2017г. ОСГТК на ВКС прие, че пострадалият няма право да получи обезщетение от делинквента над изплатеното от застрахователя обезщетение по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите въз основа на постигнато споразумение, в което увреденият е заявил, че е напълно обезщетен за съответната вреда. По тези съображения въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС по поставения правен въпрос, поради което касационното обжалване не следва да се допуска. Съставът на Софийския апелативен съд е разгледал евентуалния иск срещу делинквента, като аргументацията му за реализиране на отговорността по чл.45 ЗЗД не съответства на постановките на ТР № 1/16г. на ОСГТК на ВКС. С поставените втори, трети и четвърти въпроси се цели проверка на правилността на въззивното решение, но дори и същите да се квалифицират като правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, отговорите им не биха имали за резултат промяна на крайния изход от спора – отхвърляне на иска срещу делинквента съгласно разрешението по ТР № 1/16г. на ОСГТК на ВКС. В приложено допълнение на касационните основания касаторът е поставил и пети въпрос: „Когато искът е предявен в съда преди подписване на спогодбата, прилага ли се цитирана съдебна практика и тълкувателно решение?“, като твърди, че въпросът се решавал противоречиво от съдилищата. Представено е решение № 435/27.02.2017г. по в.гр.д.№ 4570/2016г. на САС. Този въпрос е заявен след изтичане на срока по чл.283 ГПК, поради което ВКС не следва да го разглежда, а посоченото решение не представлява нова съдебна практика, относима към поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси. По изложените съображения касационното обжалване не се допуска. Разноски за производството не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд