Определение № 60707 от 29.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1479/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на апелативна прокуратура в [населено място], чрез прокурор Б. С. и по касационна жалба на С. И. К., чрез пълномощника му адв. Ч. против решение № 12359/19.11.2020 г. по в.гр.д. № 1375/2020 г. на Софийски апелативен съд. Касаторът – ищец обжалва решението в частта, с която е отменено решението от 31.01.2020 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 8817/2018 г. в осъдителната му част за разликата над 10 000 лв. до 25 000 лв. и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявения от С. И. К. против Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за разликата над 10 000 лв. до 25 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл.313, ал.1 НК, по което е оправдан с решение от 16.06.2015 г., влязло в сила на 02.07.2015 г. по нахд № 19328/2012 г. по описа на СРС, ведно със законната лихва от 02.07.2018 г. до окончателното изплащане. Касаторът - ответник обжалва решението в частта, с която е потвърдено решение от 31.01.2020 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 8817/2018 г., с което на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ касаторът е осъден да заплати на С. И. К. сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл.313, ал.1 НК, ведно със законната лихва от 02.07.2018 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът-ищец обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Поддържа се, че основните неимуществени вреди, претърпени от ищеца се изразяват в накърненото му достойнство, чест и професионален авторитет, тъй като към момента на обвинението е заемал ръководна длъжност в специализирана комисия, където е било задължително да няма и сянка от съмнение за неговата честност и почтеност.Незаконното обвинение е хвърлило петно върху репутацията му и го е злепоставило, както сред колегите и подчинените му, така и пред останалите държавни институции и обществото, тъй като обвинението и отстраняването му от поста председател на комисията за отнемане на имущество от престъпна дейност са били публично оповестени чрез медиите. Твърди се, че определеното от съда обезщетение за така установените неимуществени вреди, е занижено и съответно несправедливо. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят въпроси за начина на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, като се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение по тях е в противоречие със задължителната и каузалната практика на ВКС – т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. и т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК и решение № 276/26.06.2014 г. по гр.д. № 820/2012 г. на IV г.о. Касаторът-ответник обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, като основните доводи са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, с липсата на мотиви в решението за наличието на причинно – следствена връзка между обстоятелствата, имащи значение при определяне на размера на обезщетението и причинените вреди, като не е посочил и значението на всяко едно от тях по отношение на размера на присъденото обезщетение, с необсъждане на редица обстоятелства, които имат значение при определяне на размера на обезщетението и обуславят присъждане на такова в значително по-нисък размер /разумната продължителност на наказателното производство, малкото на брой процесуално-следствени действия с участие на ищеца, взетата по отношение на него най-лека мярка за процесуална принуда – „подписка”, тежестта на повдигнатото обвинение, което не „тежко“ по смисъла на чл.93, т.7 НК, внесеното предложение от СРП за освобождаването му от наказателна отговорност по реда на чл. 78А НК, както и липсата на трайни последици за неговото физическо и психическо здраве, за професионалното му развитие предвид пенсионната му възраст и липсата на промяна в семейния му живот. Поддържа се, че по този начин въззивният съд е нарушил съдопроизводствените правила и е постановил решение в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставя процесуалноправен въпрос за задължението на съда да определи размера на неимуществените вреди след преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост, като се поддържа, че по него въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. и т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Поставя се и въпроса как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща чл.4 ЗОДОВ при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, като се поддържа допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ вр. чл.52 ЗЗД, обективирана в решение № 18/20.02.2014 г. по гр.д. № 2721/2013 г. на IV г.о., решение № 391/28.10.2015 г. по гр.д. № 2899/2015 г. на IV г.о. и решение № 162/13.08.2018 г. по гр.д. № 3190/2017 г. на IV г.о. на ВКС. Насрещната страна – С. И. К., чрез пълномощника си адв. Ч., е депозирал отговор на касационната жалба на ответника, в който се поддържа, че не са налице изложените в жалбата основания за допускане на касационно обжалване, а по същество се поддържа, че доводите за неправилност на въззивното решение са неоснователни. За да потвърди решението на първоинстанционният съд в частта, с която искът по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен до размера от 10 000 лв., а в останалата част – за разликата над 10 000 лв. до присъдения размер от 25 000 лв. - да отмени решението и съответно да отхвърли иска, въззивният съд, е споделил изводите на първоинстанционния съд, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на Прокуратурата на РБ по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, тъй като наказателното производство по повдигнатото срещу ищеца обвинение е приключило с оправдателно решение. Приел е също така, че първоинстанционният съд е изпълнил задължението си да посочи кои са релевантните факти, относими за определяне размера на обезщетението, но не е преценил в достатъчна степен значението и връзката им с увреждането на ищеца в конкретния случай. Посочено е, че за периода на наказателното производство /от 2012 г. до 2015 г./ ищецът е следвало да понася злепоставящото го положение на обвинен и това му качество да е предмет на обсъждане на коментари в медиите и сред хората, но търпените в тази връзка морални вреди, без да се подценява тяхното значение, не са последица единствено от действията на прокуратурата във връзка с предоставена информация за хода на образуваното наказателно производство, тъй като отзвукът в медиите е обусловен и от обстоятелството, че ищецът е бил публична личност – в периода от 2005 г. – 2011 г. е заемал длъжността Председател на Комисията „К.“. При съобразяване на това обстоятелство, съдът е приел, че публичните личности /политици, органи на централната и местната изпълнителна власт, държавни и общински служители на ръководни позиции, общественици и др./, за разлика от частните лица, са изложени на много по-голям интерес от страна на обществото и медиите, именно във връзка със заеманата от тях длъжност или позиция в обществения живот. При съобразяване на практиката на ЕСПЧ, в която трайно е прогласен принципът, че свободата на словото, респ. правото на информация, е една от основите на демократичното общество и на решение по к.д. № 1/1996 г., прието по тълкуване на разпоредбите на чл.39-чл.41 от Конституцията на РБ, съдът е приел, че колкото по-известна е една личност, толкова повече засилен интерес и намеса в частноправната си сфера се налага да понася, тъй като обществеността има право да бъде информирана за действията и постъпките на този, комуто се е доверила да представлява интересите й. В тази връзка широката медийна разгласа на повдигнатото срещу ищеца обвинение не може еднозначно да бъде определена като източник на неимуществени вреди с по-голям интензитет, доколкото по делото липсват безспорни данни прокуратурата неправомерно да е предоставяла невярна информация за хода на наказателното производство. На следващо място, въззивният съд е намерил за необоснован изводът на първата инстанция, че незаконното обвинение е довело до трудности в професионалната реализация, доколкото такива доказателства по делото липсват, и поради несъобразяване на факта, че към датата на привличане на ищеца като обвиняем, той е бил на 74 години, т.е. в пенсионна възраст. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил всички релевантни факти, като е посочил онези обстоятелства, които не налагат присъждане на обезщетение в по-висок размер, а именно: тежест на обвинението - не е тежко по смисъла на чл. 93, т.7 НК и на мярката за процесуална принуда - подписка, продължителност на производството - три години, приключването му на една инстанция, малкия обем процесуални действия с негово участие и липсата на трайни последици за физическото и психическото здраве на ищеца от увреждането. От друга страна е съобразил личността на увредения, изграденото до този момент добро име и авторитет на почтен човек и професионалист /доктор и професор в Института за държавата и правото към БАН/, които са били накърнени пред част от неговото обкръжение и среда в обществото; негативното отражение на обвинението върху психическото и емоционално му състояние, с оглед преживеният срам, неудобство и чувство на вина пред близки и познати; негативните последици в личен план – наложената самоизолация, промяната на обичайния му начин на живот и общуване. Касационният съд приема, че поставените от страните въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените от касатора - ищец въпроси, който макар и да обуславят изхода на делото, нямат претендираното значение, тъй като при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивния съд е съобразил задължителните постановки на т.II на ППВС № 4/1968 г., т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. и т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Не е налице и твърдяното противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 276/26.06.2014 г. по гр.д. № 820/2012 г. на IV г.о., в което е даден отговор на въпроса как незаконното обвинение за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия /подсъдимия/, се отразява върху размера на паричното обезщетение по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ за причинени неимуществени вреди и кои обстоятелства в подобна хипотеза следва да се имат предвид от съда, наред с примерно изброените в т.II на ППВС № 4/1968 г. При съпоставка на съобразените в посоченото решение на ВКС обстоятелства е видно, че в него са взети предвид обективни такива, значително различаващи се от тези в настоящия случай. Именно тези различни обстоятелства, както и конкретно установените по делото трайни последици за личния и професионален живот на увредения, са обосновали извод за различни неимуществени вреди и съответно по-висок размер на обезщетението. В цитираното решение съдът е взел предвид длъжността, заемана от лицето към момента на повдигане на обвинението – прокурор със 17 годишен стаж и дългогодишен административен ръководител на районна прокуратура в малко населено място; обвинение в извършване на умишлени престъпления и то с цел да причини на Прокуратурата вреди, осъдителната присъда на първа инстанция, въпреки несъставомерността на деянието, за което е било повдигнато обвинението по чл.282, ал.2 НК, окончателно оправдаване с решение на ВКС, както и изключително негативното отражение на обвинението върху увреденото лице, както в личен, така и в професионален и обществен план, т.е. не се констатира сходство в основните факти, което да обоснове извод за противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия по чл.52 ЗЗД. Гореизложеното налага извод, че твърдяното противоречие с практиката на ВКС не се установява, т.е. не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице и бланкетно изложения допълнителен критерий на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК - не се твърди, че е налице противоречие в практиката, което следва да бъде отстранено или че е налице необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, съответно липсва позоваване на такава или че произнасянето по поставените въпроси се налага от непълнотата на закона или е свързано с тълкуването му. Първият въпрос на прокуратурата е за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната практика на ВС в т.II на ППВС № 4/1968 г. Както бе посочено и по-горе въззивният съд не е нарушил разясненията, дадени в постановлението, доколкото при определяне размера на неимуществените е взел под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди и в мотивите си е посочил конкретните такива, имащи значение за размера на неимуществените вреди. По приложението на чл.52 ЗЗД вр. чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ – как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“ изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, също не е налице сочения от касатора-ответник допълнителен критерий, тъй като даденото от въззивния съд разрешение, не е в противоречие с посочената в изложението съдебна практика на ВКС. В първото от сочените решения, с което е присъдено обезщетение в размер на 6 000 лв., съдът е отчел, че наказателното преследване, започнало през м.10.2004 г. за престъпление по чл.313, ал.1 НК, е продължило над разумния срок и е нанесло душевни страдания на лицето, което е било начинаещ адвокат - чувствал се е без перспективи, изпитвал тревожност, страх и отчаяние поради възможността, в случай на осъждане, да загуби адвокатските си права. Във второто решение, с което е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3 000 лв., са отчетени обстоятелствата, че не се установява ищцата да е претърпяла съществени психически преживявания от воденото срещу нея наказателно преследване, като последното е приключило в разумен срок и не се е отразило върху здравето, както и върху семейното и служебното й положение. В третото от посочените решения е определено обезщетение в размер на 5 000 лв., като е прието, че по делото не е установено в резултат на наказателното производство, продължило от 2007 г. до 2015 г., да са били накърнени, включително чрез оповестяване на обвинението в медиите или по някакъв друг начин, честта, достойнството и доброто име на лицето в обществото, както и че последното е било трикратно осъждано с влезли в сила присъди, включително и ефективно на лишаване от свобода. От съпоставката на съобразените в сочените решения обстоятелства с тези по настоящото дело е видно, че в нито един от разглежданите случаи личността на увредения, изграденото добро име и авторитет на почтен човек и професионалист, не е била съобразявана, т.е. не се констатира сходство в основните факти, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл.52 ЗЗД. Ето защо, поставените въпроси във връзка с определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД не водят до допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните в изложенията на касаторите основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора – ищец не се дължат разноски за настоящото производство. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,