Определение № 50710 от 22.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 3/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищците Ц. Д. Н. и Р. Д. Н., двете от [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 50 от 25.06.2021 г. по в. гр. д. № 328/2021 г. по описа на Хасковския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260034 от 08.03.2021 г. по гр. д. № 1167/2019 г. по описа на РС – Харманли. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените срещу ЗД ЕВРОИНС АД искове с правно основание чл. 238 ал.1, вр. чл.231 ал.2, вр. чл.230 ал.1, вр. чл.249 т.3 КЗ /отм./, вр. чл. 9 ал.2 от Наредбата за задължителното застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука“, за заплащане на сумата от 13 006.26 лв., представляваща застрахователно обезщетение, дължимо по застрахователна полица № 04400100007283/14.08.2015 г., за настъпилата на 26.01.2016 г. трудова злополука, причинила трайно намалена работоспособност на наследодателя на ищците - Д. Н. Н., ведно с лихвата за забава, считано от 26.01.2016 г. В касационната жалба се правят оплаквания за нищожност, поради липса на задължителен реквизит на атакувания съдебен акт, евентуално - за неправилност на решението, с оглед отказа на съда да обсъди заключението по назначената СМЕ относно процента на трайна нетрудоспособност на застрахованото лице, квалифициран като отказ от правосъдие. Оспорва се решаващият извод на въззивния съд, че трайно намалената работоспособност е следвало да се установи „по строго формален и специализиран ред, от особени органи“. По подробно изложени съображения се моли въззивното решение да бъде отменено, като материално и процесуално незаконосъобразно, и исковете да бъдат уважени, ведно с присъждане на дължимите на ищците разноски за трите съдебни инстанции. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 ГПК и чл.280 ал.2 предл. 1 и 3 ГПК. В първата хипотеза е формулиран въпросът, дали е възможно липсата на решение на ТЕЛК/НЕЛК относно процента на трайно намалена работоспособност съгласно чл.9 ал.2 от Наредба за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука“ при починал титуляр да бъде заменена със съдебно-медицинска експертиза относно този процент по гражданско дело. Твърди се, че по посочения въпрос липсва съдебна практика (цитираното от въззивния съд определение на ВКС няма задължителен характер, а и се отнася до жив пострадал), поради което разрешаването му ще има значение за развитието на правото. Вероятната нищожност на решението се обосновава с липсата на реквизит по чл.236 ал.1 т.8 ГПК (подлежи ли същото на обжалване, пред кой съд и в какъв срок), а очевидната му неправилност – с нарушаването на основен принцип на гражданския процес, касаещ задължението на съда да разгледа и разреши спора, с който е сезиран, както и с неприлагането на правилото чл.162 ГПК. Ответникът по касационната жалба, чрез процесуален пълномощник, с депозиран в срока по чл.287 ГПК писмен отговор изразява становище за нейната недопустимост, на основание чл.280 ал.3 ГПК, с оглед търговския характер на делото. На следващо място излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане на исканото касационно обжалване, а по същество намира обжалваното решение за правилно. За да се произнесе по реда на чл.288 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, II-ро отделение съобрази следното: Касационната жалба е подадена от легитимирани лица, в срока по чл.283 ГПК и е редовна, като атакуваният въззивен съдебен акт подлежи на касационен контрол, на основание чл.280 ал.3 т.1 вр. чл.113 изр.2 ГПК. Обжалваното решение не е вероятно нищожно поради липса на задължителен реквизит по смисъла на чл.236 ГПК, тъй като съдържа /макар и неправилни/ указания относно неговата обжалваемост, а освен това липсата на такива не рефлектира върху валидността му. Нищожно е съдебното решение, постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение, в този смисъл вж. ТР № 1/2011 г. от 10.02.2012 г. на ОСГТК на ВКС. Обжалваното решение не се преценява и като очевидно неправилно. Съдът е приложил съответната нормативна уредба, не е постановил крайния си акт при превратно тълкуване на закона /в неговия обратен смисъл/ или при особено грубо нарушение на правилата на формалната логика. Липсват твърдяните от касаторите – отказ от правосъдие или нарушено право на ефективен достъп до съд, а доводите за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила могат да се квалифицират единствено като основания по чл.281 т.3 ГПК и не са относими към настоящата фаза на касационното производство. Формулираният въпрос в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК касае изцяло правилността на изводите на въззивния съд по приложението на разпоредбата на чл.9 т.2 от Наредбата за задължителното застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука“, според която при трайно намалена работоспособност обезщетението е процент от застрахователната сума, равен на процента трайно намалена работоспособност на работника /служителя/, установен от съответния компетентен орган на медицинската експертиза на работоспособността. В Наредбата изчерпателно е уредена отговорността на застрахователя, включително – минимално необходимите документи, които следва да се представят за изплащане на дължимото обезщетение, като при трайно намалена работоспособност задължително се изисква експертно решение на ТЕЛК / НЕЛК. В случая въззивният съд е констатирал, че получените от Д. Н. вследствие на трудовата злополука увреждания са довели до частична ампутация на трети и четвърти пръст на лява ръка и разкъсно-контузна рана на втори пръст на лява ръка. На пострадалия е издаден протокол от медицинска комисия № 503/24.06.2016 г. за трудоустрояване от ТЕЛК, но същият не се е възползвал от тази възможност, съответно не е освидетелстван от ТЕЛК и не му е определена степен на увреждане в проценти. Съдът е приел, че при липса на доказана съобразно законовите изисквания на Наредбата трайна нетрудоспособност (чл.9 ал.4 вр. чл.11 т.4), не е налице един от елементите на фактическия състав от хипотезата на чл.9 ал.2 НЗЗРСРТЗ за заплащане на претендираното обезщетение. На последно място, изхождайки от характера на решенията на ТЕЛК - като медицинска експертиза със строго очертан предмет и обхват и едновременно с това - като властническо волеизявление, представляващо индивидуален административен акт, съдът е намерил, че липсващото експертно решение на ТЕЛК не може да бъде заменено от представената по делото СМЕ. От така изложените мотиви на въззивната инстанция е видно, че липсата на решение на ТЕЛК е приравнена на недоказано основание на исковата претенция, а не е относима само към размера на претендираното обезщетение, съгласно чл.9 ал.2 НЗЗРСРТЗ. Изводите са в съответствие с покрития застрахователен риск при задължителната застраховка „Трудова злополука“, в случая – трайно намалената работоспособност вследствие на трудова злопоука – чл.7 ал.1 т.2 НЗЗРСРТЗ, който се установява единствено чрез експертни решения, издадени от съответния компетентен орган на медицинската експертиза на работоспособността – чл.7 ал.2 от същата Наредба, вр. чл.103 ал.4 от Закона за здравето и чл.3 ал.2, чл.61 и чл.62 от Наредбата за медицинската експертиза. Следва също да се отбележи, че съдът не е приел смъртта на наследодателя на ищците като причина за липсата на експертно решение на ТЕЛК, подобно доказване не е било и проведено в процеса. Ето защо така формулираният въпрос, освен че представлява вид оплакване по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, което не може да се обсъжда в етапа по селектиране на касационните жалби, не съответства и на изразената в решението правнорелевантна воля на съда за отхвърляне на исковата претенция. Отделно от изложеното, законовите разпоредби относно правомощията на ТЕЛК, както и относно значението и обвързващото действие на решенията им са ясни и не са налице основания за нарочното им тълкуване. С оглед горното, съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице както общите, така и допълнителните предпоставки на чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационна проверка, липсват и поддържаните от касаторите основания по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК, поради което и