Определение № 1427 от 26.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 795/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество “ОЗК ЗАСТРАХОВАНЕ” АД, ЕИК[ЕИК], срещу решение № 1465/09.12.2025 г. по в.гр.д. № 2675/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 100/23.07.2025 г. по т.д. № 181/2024 г. на Софийски окръжен съд (при допусната очевидна фактическа грешка в номера и годината на първоинстанционния съдебен акт), в частта за уважаване на предявените от М. Н. Н. искове с правно основание чл. 432 КЗ за разликата над 40 000 лева до присъдените 70 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, и за 2 122, 95 лева - обезщетение за имуществени вреди, претърпени от ищцата в резултат на ПТП, настъпило на 04.01.2024г.

С касационната жалба се въвеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост – основания по чл. 281, т. 3, предл.1, 2 и 3 ГПК. Твърди се, че съдебният акт е постановен на 09.12.2025 г., преди да изтече даденият 7-дневен срок за представяне на писмени бележки по спора съгласно чл. 149, ал. 3 ГПК, което е равнозначно на решаване на делото без провеждане на устни състезания. Поддържа се заявеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна пострадалата ищца, която е нарушила правилата на чл. 113, ал. 1, т. 1, 2 и 4 и чл. 114, т. 1 и 2 ЗДвП, съответно не е спазила лекарските предписания в хода на лечението. В тази насока се счита, че въззивната инстанция неправилно е оценила събраните по делото доказателства, като е приела, че липсват такива, сочещи наличие на принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Като процесуално нарушение се изтъква необсъждането на защитните тези на страните и липсата на формирани самостоятелни правни изводи от въззивния съд, който се е задоволил само да преповтори мотивите на първата инстанция. Според касатора, при определяне обезвредата за неимуществени вреди неправилно е приложена разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, доколкото в обжалваното решение въззивният състав макар да е посочил обстоятелствата, които съобразява с оглед принципа за справедливост, не е обсъдил значението на всяко от тях за размера на обезщетението. В този контекст същото се оспорва като прекомерно и надхвърлящо реално претърпените от ищцата болки и страдания. При тези оплаквания се иска отмяна на въззивното решение и отхвърляне на исковете по чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над 40 000 лева до присъдените 70 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, и за сумата от 2 122,95 лева – обезщетение за имуществени вреди. Претендират се разноските по делото.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се иска допуск до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. “Допустимо ли е въззивният съд да постанови решението си преди да изтече даденият от него срок на страните за представяне на писмена защита?”.

2. “Какво е съдържанието на понятието “справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД? Спазен ли е и приложен ли е принципът за справедливо обезщетение на претърпените вреди по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди по конкретното дело в съответствие с ППВС № 4/1968 г.? Как следва да се прилага принципът на справедливост, уреден в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застраховател? Правилно ли са разгледани и оценени от въззивната инстанция въпросите за критериите, които формират съдържанието на понятието “справедливост” по чл. 52 ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от причинено в резултат на деликт увреждане?”.

3. “Длъжен ли е съдът да обсъди възраженията за съпричиняване без да вземе предвид факти, базирани на събраните по делото свидетелски показания, които са от водещо значение за продължителността на търпените болки и страдания?”.

4. “Допустимо ли е при определяне на липсата на съпричиняване, въззивният съд да не вземе предвид факта, базиран на събраните по делото доказателства, че пострадалата е могла да избегне ПТП?”.

По отношение на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК се сочи, че по първото питане въззивното решение е постановено в противоречие с трайната практика на ВКС, обективирана в р ешение № 111/23.04.2012 г. по гр.д. № 1077/2011 г., решение № 84/28.02.2012 г. по гр.д. № 1430/2011 г., решение № 175/06.01.2017 г. по гр.д. № 4318/2016 г. По втория въпрос се твърди, че съдебният акт не съответства на задължителната практика на касационната инстанция – ППВС № 4/1968 г., както и трайната такава, намерила израз в р ешение № 182/19.11.2019 г. по гр.д. № 4662/2018 г. на ВКС, III г.о., решение № 60180/24.10.2022 г. по т.д. № 2393/2020 г. на ВКС, I т.о., решение № 50085/10.06.2024 г. по гр.д. № 3029/2022 г. на ВКС, I г.о., решение № 232/29.10.2014 г. по гр.д. № 754/2014 г. на ВКС, III г.о., решение № 95/28.09.2022 г. по гр.д. № 609/2022 г. на ВКС, I г.о., решение № 50066/15.01.2024 г. по т.д. № 1196/2022 г. на ВКС, II т.о. По третото питане се релевира отклонение на даденото от въззивната инстанция разрешение от задължителната практика на касацията - ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК, както и от константната такава - решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 17/23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 111/03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 136/6.11.2015 г. по т.д. № 2483/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 94/13.09.2016 г. по т.д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 161/4.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т.о. По четвъртия въпрос се въвежда и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с довод, че питането е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Иска се допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение – касационно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, с аргументи, че въззивният съд е посочил, но не е анализирал обстоятелствата, които влияят на определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, както и че завишеният му размер обогатява неоснователно ищцата и е в разрез с принципа за справедливост.

От ответника по касация М. Н. Н. е подаден отговор, в който се оспорват основанията за допускане на касационен контрол и подадената жалба. Претендира се адвокатско възнаграждение.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Цената на предявения иск за обезвреда на имуществени вреди възлиза на 2 122, 95 лева, т.е. под законоустановения праг по чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК за касационно обжалване на въззивните решения по граждански дела, поради което в тази част жалбата се явява недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.

Касационната жалба в останалата част е допустима.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от М. Н. Н. против застрахователя искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата от 80 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, и сумата от 2 122,95 лева – обезщетение за имуществени вреди, претърпени от ищцата в резултат на ПТП, настъпило на 04.01.2024 г. по вина на водача на лек автомобил “БМВ 730Д” с рег. [рег.номер на МПС], чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество, ведно със законната лихва от 09.02.2024 г.

Сезиран с въззивна жалба на ответника срещу първоинстанционното решение в частта, с която исковете са уважени за сумата над 40 000 лева до присъдените 70 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, и 2 122,95 лева – обезщетение за имуществени вреди, въззивният съд е приел, че не е спорно между страните, а и се установява от представеното по делото споразумение, одобрено от Районен съд - Самоков по НОХД № 353/2024 г., че подсъдимият К. Р. Б. е бил признат за виновен за това, че на 04.01.2024 г. в [населено място], на кръстовището на [улица]и [улица], при управление горепосочения лек автомобил, е нарушил правилата за движение по пътищата - чл. 119, ал. 1 ЗДвП, и по непредпазливост е причинил средна телесна повреда на М. Н. Н., като деянието е извършено на пешеходна пътека. С оглед на това е отбелязал, че във въззивното производство не е спорен противоправният характер на деянието на водача на автомобила.

По заявеното от ответника възражение за съпричиняване от пострадалата на вредоносния резултат по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, решаващият състав е отхвърлил доводите на жалбоподателя с мотиви, че според механизма за настъпване на ПТП, изяснен в изслушаната пред първата инстанция СТЕ, ищцата не е навлязла внезапно на пешеходната пътека и в момента на удара била на около 2.50 м вдясно от края на платното за движение по [улица]по отношение на посоката на движение на лекия автомобил. Пешеходката се е движила правомерно, без да е била в нарушение на правилото на чл. 113, ал. 1 ЗДвП, тъй като е стъпила на пешеходната пътека преди, а не след като лекият автомобил е навлязъл в зоната на кръстовището, като с това си поведение тя не е допринесла за настъпването на вредоносния резултат. Съобразявайки разпоредбата на чл. 5 ЗДвП, която възлага на водачите на моторни превозни средства задължението да осигуряват безопасността на пешеходците като особено уязвими участници в движението, въззивният съд е намерил, че единствено водачът е причинил настъпването на вредите. Преценил е като недоказани твърденията на въззивника, че пострадалата не е спазила лекарските предписания - не е провела необходимата реабилитация, с което е допринесла за повишения интензитет и продължителност на търпените от нея болки и и страдания, продължителен период на лечение и възстановяване, от което са настъпили усложнения след инцидента. Изложил е аргументи, че от събраните по делото писмени доказателства - медицинска документация и експертно заключение на вещо лице СМЕ, се установява, че след настъпване на произшествието въззиваемата е била хоспитализирана първоначално в отделение по “Ортопедия и травматология” при УМБАЛ - С., а впоследствие в София в Клиника по ортопедия и травматология при УМБАЛ “Света А. София” АД, където й е било проведено оперативно и медикаментозно лечение, както и рехабилитация по програма. При изписването й от лечебното заведение са били дадени указания за активно наблюдение, диетичен режим и продължаване на лечението в домашни условия по определена терапевтична схема, които жалбоподателят нито твърди, нито ангажира доказателства да не са спазени.

След като е преценил, че деянието на водача е осъществило всички признаци /обективни и субективни/ на деликтния състав по чл. 45 ЗЗД, въззивният съд е счел, че на основание чл. 432, ал. 1 КЗ следва да бъде ангажирана отговорността на застрахователя по гражданска отговорност при липса на принос от страна на пострадалата.

По отношение на спора относно определения от първата инстанция размер на обезщетението за неимуществени вреди, съставът на САС е намерил за установено от събраните по делото гласни доказателства, както и от експертното заключение на вещото лице, чийто констатации не са оспорени от ответника пред първоинстанционния съд, че вследствие на процесното ПТП ищцата е получила счупване на дясната колянна става, засягащо и дясната бедрена кост, както и дясната голямопищялна кост. Счупването е довело до деформация на долния крайник в дясната колянна става, което завинаги уврежда нормалната му функция, като води до компенсаторно натоварване на левия долен крайник с последици върху нормалната стойка и натоварване на тазобедрените стави и гръбнака. Това от своя страна поражда риск от усложнения, засягащи гръбначния стълб. При тези данни е съобразил неблагоприятната медицинска прогноза за възстановяване на ищцата, трайния и необратим характер на остатъчните увреждания и влошеното качество на живот на пострадалата за напред. Взел е предвид претърпените от ищцата две оперативни лечения, трайно залежаване вследствие на ставното счупване, засягащо и тазобедрената област, продължителния възстановителен период от около 3 месеца, в който ищцата изобщо не е могла да се обслужва самостоятелно без чужда помощ с оглед обездвижването й и е била изцяло зависима от грижите на нейните близки. Взел е под внимание, че поради изпитваните от ищцата физически страдания се е наложило прием на обезболяващи медикаменти, както и провеждане на рехабилитационно лечение. Инцидентът е повлиял съществено и негативно върху начина на живот на пострадалата, която макар и да пенсионер, преди произшествието е била социално активен човек, който е задоволявал самостоятелно и без необходимост от чужда помощ всичките си житейски потребности. Посочил е, че вследствие на злополуката, предвид вече напредващата й възраст, прогнозата тя да се върне към старите си навици и да поддържа самостоятелен живот, е по-скоро неблагоприятна. Въззивният състав е намерил за неоснователни оплакванията на застрахователя, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение не е съобразено с размера на МРЗ към датата на настъпване на проицшествието. Изтъкнал е, че при определяне на справедливо обезщетение следва да се отчете икономическата конюнктура в страната, като освен посочените фактори, се вземат предвид и нормативно определените лимити по застраховката “Гражданска отговорност” на автомобилистите. При съвкупната преценка на всички относими обстоятелства, както и предвид липсата на пълно възстановяване на пострадалата, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че справедливият размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди е 70 000 лева.

По отношение на претенцията за обезвреда на имуществени вреди съставът на САС е съобразил, че от приобщените по делото две фактури на обща стойност от 2 122,95 лева и фискален бон се установява за какво са изразходвани средствата - за закупуване на медицински изделия /винтове/, които са били поставени при провеждане на оперативните лечения на пострадалата в МБАЛ “Св. А.” АД. Експертното заключение на вещото лице потвърждава необходимостта от провеждането на такова лечение, както и че закупените консумативи са вложени при лечението на ищцата. При тези данни въззивната инстанция е намерила за доказани имуществените вреди - парични разходи за болнично лечение и закупено медицинско изделие, които са в причинна връзка с претърпяното травматично увреждане.

По тези мотиви въззивният съд е потвърдил решението на първата инстанция в обжалваната част.

Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира директен достъп до касационна проверка поради “очевидна неправилност” на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС, като квалифицирана форма на неправилност очевидната такава е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, което може да бъде констатирано от касационния състав от мотивите на въззивното решение. Очевидно неправилен е този въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от страната и не се констатират от съдържанието на обжалваното решение. В останалите случаи, каквито са изразеното от касатора несъгласие с решаващата воля на въззивния съд при определянето по чл. 52 ЗЗД на размера на обезщетението за неимуществени вреди от травматични увреждания вследствие на ПТП, както и доводът за липса на собствени мотиви, представляват оплаквания за обикновена неправилност по чл. 281, т. 3, предл. 1 и 2 ГПК. В тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, а не по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Следва да се разгледа искането за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поставеното от касатора първо питане, свързано с решаване на делото преди изтичане на дадения срок по чл. 149, ал. 3 ГПК, не е коректно зададено поради несъответствието му с данните по делото. В проведеното на 03.12.2025 г. открито съдебно заседание искането за предоставяне на срок за писмени бележки е заявено от въззиваемата страна, а въззивникът и настоящ касатор - ЗАД “ОЗК ЗАСТРАХОВАНЕ” АД е пледирал в зала. Това изключва извод, че соченото процесуално нарушение е довело до накърняване на правата му в процеса. Застрахователят не е депозирал писмени бележки по делото в 7-дневния срок, който се твърди, че му е бил даден от съда, за да се свърже необсъждането на изложени в тях доводи с накърняване на правата му в процеса. Ето защо, първото питане не отговаря на общото селективно изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол, което лишава от смисъл обследването на поддържаното от страната допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК.

Вторият въпрос на касатора е материалноправен и се отнася до приложението на критериите за определяне размера на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД. Същият е обусловен от решаващите изводи на въззивната инстанция и покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за осъществяване на касационна проверка. В задължителната практика на касацията - ППВС № 4/1968 г., доразвита с постоянна такава, намерила израз в цитираните от касатора решения по чл.290 ГПК, както и в множество служебно известни на настоящия състав (решение № 50033/25.07.2023 г. по т.д. № 299/2022 г. на ВКС, II т.о., решение № 47/01.06.2022 г. по т.д. № 550/2021 г. на ВКС, II т.о., решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 50082/17.10.2023 г. по т.д. № 1231/2022 г. на ВКС, I т.о., решение № 90/28.03.2025 г. по т.д. № 2010/2024 г. на ВКС, I т.о., др.), е даден отговор, че понятието “справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица конкретни обективни обстоятелства, които се вземат предвид от съда при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът и тежестта на травмата, интензитетът и продължителността на претърпените болки и страдания, прогнозите за отшумяването им, евентуалното влошаване на здравословното състояние на пострадалия, неговите индивидуални и субективни изживявания, причинените морални страдания, осакатявания, белези и др., като от значение е и възрастта на пострадалия, общественото му положение, обстоятелствата, при които е извършен деликтът, начинът на извършването му, др. Следва да се отчита и икономическото състояние в страната към момента на настъпване на увреждането, ориентир за което са и установените лимити на отговорност на застрахователя.

В обжалваното решение въззивният състав не се е отклонил от задължителната и трайната практика на касацията при определяне адекватния размер на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалата ищца. В разрез с доводите на касатора, че апелативният съд само е посочил обстоятелствата, без да обоснове значението на всяко от тях за размера на обезвредата, в мотивите на обжалваното решение са взети предвид възприетите общи и специфични критерии и са преценени с оглед събраните по делото доказателства и установените конкретни факти. Апелативният съд е съобразил получените от ищцата вследствие на процесната злополука травматични увреди - счупване на дясната колянна става, засягащо и дясната бедрена кост, както и дясната голямопищялна кост; извършените две оперативни интервенции; продължителния лечебен и възстановителен период – около 3 месеца; медикаментозното обезболяване и проведената рехабилитация; необходимостта от спазване на постелен режим, довел до трайно залежаване вследствие на ставното счупване; невъзможността пред този период ищцата да се обслужва самостоятелно без чужда помощ и нуждата й от грижи на нейните близки. Отчел е също обстоятелството, че счупването е довело до деформация на долния крайник в дясната колянна става, което завинаги уврежда нормалната му функция, като води до компенсаторно натоварване на левия долен крайник с последици върху нормалната стойка и натоварване на тазобедрените стави и гръбнака, съответно поражда риск от усложнения, засягащи гръбначния стълб. Държал е сметка за неблагоприятната медицинска прогноза за възстановяване на ищцата, доколкото остатъчните й увреждания са с траен и необратим характер и за напред ще влошават качеството й на живот. Взел е предвид и икономическите условия в страната към датата на увреждането, вкл. нормативно определените лимити по застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите. Доводите на обжалващия относно така извършената преценка за размера на обезвредата за неимуществени вреди представляват оплаквания по правилността на съдебното решение по чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК и не могат да бъдат обсъждани в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. След като не се обосновава твърдяното от касатора несъответствие на въззивното решение с формираната практика на ВКС, питането за приложението на чл. 52 ЗЗД не може да послужи за допускане на касационен контрол в поддържаната от страната хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Третият и четвъртият въпрос са фактологични и не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Формулировката им предпоставя да се приеме, че при обсъждане на заявеното от застрахователя възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД въззивният съд не е взел предвид доказани по делото факти, вкл. възможността пострадалата да избегне инцидента. Това налага извършването на преценка на конкретния фактически и доказателствен материал по делото, съответно на законосъобразността на въззивния акт, което излиза извън обхвата на производството по подбор на касационни жалби по реда на чл. 288 ГПК.

Дори и хипотетично да се приеме, че тези два въпроса покриват общото изискване за достъп до касация, не е налице визираната от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е разяснено в задължителните постановки на т. 7 от ППВС № 17/1963 г., в мотивите на т. 7 от Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, както и в трайна практика на касационната инстанция (решение № 15/19.02.2020 г. по т.д. № 146/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 60168/10.01.2022 г. по т.д. № 2082/2020 г. на ВКС, II т.о., решение № 60078/01.12.2021 г. по т.д. № 459/2020 г. на ВКС, I т.о., решение № 67/15.05.2014 г. по т.д. № 1873/2013 г. на ВКС, I т.о., др.). Приема се, че при въведено от ответника възражение за съпричиняване приносът на пострадалия подлежи на пълно и главно доказване, като приложението на горепосочената разпоредба е обусловено от наличието на доказани в процеса действия или бездействия на същия, с които той обективно е създал предпоставки или възможност за настъпване на увреждането. В съответствие с така формираната практика, в обжалваното решение въззивната инстанция е анализирала подробно конкретните факти и обстоятелства, установени от събраните по делото доказателства. Въз основа на извършения съвкупен анализ, е формирала извод липса на съпричиняване от страна на пострадалата, изразяващо се в неспазване на лекарски предписания, както и в нарушение на правилото по чл. 113, ал. 1 ЗДвП. Следва да се отбележи, че в случая приложение намира нормата на чл. 119, ал. 5 ЗДвП, тъй като пострадалата е пресичала пътното платно на обозначена пешеходна пътека, поради което не се счита за съпричинител, след като е установено извършено от водача нарушение на ЗДвП, видно от одобреното по наказателното дело споразумение, с характер на присъда по смисъла на чл. 300 ГПК.

Наличието на горецитираната практика на ВКС, както и липсата на мотивирана обосновка от страна на касатора за нейното осъвременяване, изключва достъп до касационен контрол в сочената хипотеза по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.

Ето защо следва да бъде отказан допуск до касационна проверка на решението на Апелативен съд – София в подлежащата на обжалване част.

С отговора на касационната жалба е заявено искане за присъждане адвокатско възнаграждение в полза на адв. Х. З. за оказаната на ответника по касация правна помощ, съгласно договора за правна защита и съдействие (л.95 от първоинстанционното дело). Като съобразява предмета на спора, фактическата и правна сложност на делото, формираната по релевантните за делото въпроси задължителна и трайна практика на ВКС, извършените от адвоката действия – подаване на отговор на касационна жалба, съдържащ и становище по основанията за допускането й, както и неприложимостта на предвидените размери в Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, поради несъответствието й с правото на ЕС, с оглед тълкуването в решение по дело С-438/22 на СЕС, настоящият състав намира, че на същия следва да бъде определено и присъдено възнаграждение от 700 евро.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,