Определение № 564 от 16.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 942/2020 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от „Принсхорн” ЕООД, представлявано от управителя А., чрез процесуалния представител адвокат Ш. против въззивно решение № І-133 от 19.10.2019г. по в.гр.д. № 1348 по описа за 2019г. на Бургаски окръжен съд, с което е отменено решение № 1504 от 13.06.2019г. по гр.д.№ 5004/2018г. на Районен съд Бургас и вместо това е постановено друго, с което е осъден да заплати на Агенция по заетостта гр.София, сумата от 14 988.62лв., получена на основание сключен договор № 202-0641-16-51363 от 9.11.2016г. за изплащане на трудови възнаграждения, допълнителни такива и осигурителни вноски за безработни лица, наети на разкрити от„Принсхорн” ЕООД като работодател работни места, ведно със законната лихва, считано от 2.07.2018г. и са присъдени разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото намира следното: Въззивният съд е преценил предявения иск с правно основание чл.79 ЗЗД основателен, след като е приел за установено, че ответникът не е изпълнил задълженията си по т.7.5.4 и т.7.6.1 от сключения договор, тъй като не е изплащал част от възнагражденията на наетите лица чрез банков превод по електронни дебитни карти и не е отчитал това плащане със съответния комплект документи – копие от разплащателна ведомост и нареждане за масово плащане на извършения банков превод. Неизпълнението на тези задължения, съгласно т.10.4 от постигнатата договореност между страните, съдът е приел, че е основание за връщане на цялата получена сума по т.1.1 от договора, в размер на 14 988.62лв. Въз основа на ангажираните по делото доказателства, съдът е направил извод, че не е съществувала обективна пречка, възпрепятстваща плащането по банков път. Уважил е иска, приемайки за установено, че работодателят за конкретно посочените месеци, заплащайки на определени работници с разходни касови ордери, а не по банков път, е допуснал нарушение на поетите от него договорни задължения. Като неоснователно е преценил направеното възражение за нищожност на клаузата, предвиждаща връщане на полученото по договора. Мотивите му са, че сключеният на основание чл.36, ал.2 от Закона за насърчаване на заетостта /ЗНЗ/ договор не противоречи на добрите нрави, защото е допустимо страните да договорят положително или отрицателно обстоятелство, което да обективира неизпълнение и да произведе задължение за връщане на получената сума. Конкретно за получената субсидия, уговореното задължение за връщане при неизпълнение, има както наказателна, така и обезщетителна функция. Постигната в този смисъл договорка е допустима форма за компенсация на вредите на държавата за неизпълнение от страна на работодателя на условията, въз основа на които той е получил средства без насрещен имуществен еквивалент, въз основа на поето по договорен път от него задължение. Няма законова пречка, Агенцията по заетостта, със сключването на граждански договор, да желае постигане на цели в сферата на трудовото и осигурителното право. Неизправната по този договор страна, която не е изпълнила обещанието си за изрядност по отношение на дължимите към работника и бюджета плащания, неоснователно би се обогатила, ако Агенцията не разполага с право да иска връщане на предоставената облага. В представеното изложение, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК, без да формулира конкретен въпрос, за който да е възможно да се провери дали е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на СЕС и дали е от значение за правилното прилагане на закона и за развитие на правото. Според касатора, въззивният съд не е съобразил установената практика на ВКС, съгласно която преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави е конкретна и се прави въз основа на установените обстоятелства към момента на сключване на договора. Твърди, че въззивният съд не е разгледал съображенията му за нарушаване на принципа на легитимните очаквания в хипотеза на недължимо платени държавни помощи и в тази връзка желае да бъде оправено преюдициално запитване към СЕС по следният въпрос: „Ако се приеме, че държавните помощи са дължими, но подлежат на връщане при задействане на клауза за неустойка, то в този случай принципът на легитимните очаквания, както и принципа на правната сигурност, приложим ли е?” Позовавайки се на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, касаторът развива следните доводи, без да поставя конкретен въпрос: Неправилна е преценката на въззивния съд за получаване на облага от държавата без насрещен имуществен еквивалент. Не всяко нарушение в администриране на програмите, автоматично води до неоснователно обогатяване. Целта на програмите е осигуряване на работни места, при спазване на пазарни механизми. При изпълнението на тази цел, държавата и работодателите са партньори. Във всеки случай на неизпълнение, следва да се преценя дали неустойката не е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди и ако това е така, съдът може да намали нейния размер. В случая не е направена преценка на нарушението по вид, дали е формално или не, дали и значимо или не, дали е частично. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Агенцията по заетостта, чрез процесуалния представител юрисконсулт И., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Заявява, че договорите, които се сключват с работодателите са по образец, предварително са известни и са еднакви за всички. Предоставяните субсидии са минимална помощ за заетост, по смисъла на Регламент на ЕК 1407/2013г. от 18.12.2013г. за прилагане на чл.107 и чл.108 ДФЕС към помощта de monimis, което налага строг контрол при изразходване на средствата. Ответникът е приел условията за сключване на договора. Безспорно е неизпълнението на поетите от него задължения. Нарушение на принципа на легитимните очаквания няма, първо, защото по делото е установена липса на добросъвестност в поведението на касатора, който в продължение на четири месеца не е изпълнявал задълженията си /януари, февруари, май и юни 2017г./ с довод за проблем в програмния продукт на обслужващата банка, който в хода на производството по делото е бил оборен и второ, защото съгласно практиката на СЕС /вж.т.71 С-67/09/, принципът на легитимните очаквания е приложим за субект, който е в състояние да предвиди приемане на мярка, която е от естество да засегне неговите интереси. Когато мярката вече е била приета и известна към момента на сключване на договора, както е в настоящия случай, позоваването на посочения принцип е ирелевантно. Претендира, на основание чл.78, ал.8 ГПК, разноски за юрисконсулско възнаграждение. Имайки пред вид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато поради липса на конкретно поставен материално правен или процесуално правен въпрос, като изискуемо общо основание за допустимост, съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г.на ОСГТК на ВКС. В последното е прието, че касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, съобразно който касационната инстанция да извърши дължимата селекция. Касационният състав не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. Относно изложените от касотора доводи: Въззивният съд, видно от гореописаните му мотиви, се е произнесъл по направеното възражение за нищожност поради накърняване на добрите нрави, преценявайки всички установени по делото релевантни обстоятелства. Установената съдебна практика /вж.решение по гр.д.№ 121/2010г.на ІІІ г.о./ приема, че не е в противоречие с добрите нрави постигането на договорка между страните по сключен договор за предоставяне на облага от страна на държавата на работодател срещу поето от него задължение да изпълнява точно, срочно и добросъвестно поетите ангажименти по договора като заплаща трудовото задължение на съответните работници по начина по който е договорено /в случая по банков път/ и отчита по уговорения начин изразходваните средства. Допустимо е предвиждането на съответни отчетни форми и приложения към тях за всеки месец, удостоверяващи извършените плащания. Предвидената последица от неизпълнение на поетите задължения, изразяваща се в изискуемост на уговорената неустойка за връщане на получената сума, не е в противоречие с добрите нрави, защото съответства на преследваната цел за запазване на трудовите правоотношения, гарантиране на трудовите и осигурителни права на заетите лица, при съобразяване на принципите на насърчаване на заетостта и на сътрудничество между държавата и работодателя при разкриване и запазване на работните места. Съгласно ТР № 1 от 15.06.2010г. по т.д.№ 1/2010г. на ОСТК на ВКС, неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Така даденото разрешение е доразвито в практиката, като се приема, че въпросът дали клаузата за неустойка е уговорена в нарушение на добрите нрави, се разрешава чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на фактори като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване /вж.решене по гр.д.№ 3238/2018г.на ІV г.о./ При съобразяване на посочените фактори при конкретните обстоятелства, не се налага извод за нищожност. Следва да се има пред вид и че неустойката изключва необходимостта вредите да се доказват, но не изключва възможността да се установява, че такива не са настъпили, а по делото подобно възражение не е правено. В този смисъл твърдението на касатора, съдържащо се в представеното изложение, че съдът не е извършил преценка дали неустойката не е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди, не може да се обсъжда за първи път от касационната инстанция. Освен това, съгласно цитираното т.д.№ 1/2010г. на ОСТК на ВКС, прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави. /Преценката за прекомерност изисква съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди,а това не може да бъде направено без тяхното установяване към момента на неизпълнение на договора/. Възраженията на настоящия касатор, в качеството му на ответник по делото са били за липса на негово виновно поведение, защото неизпълнението на договорните му задължения е станало по причина, която не може да му се вмени във вина, което той не е доказал и че връщането на получените по договора суми съставлява нарушение на принципът на легитимните очаквания. Относно второто възражение следва да се посочи следното: Принципът на легитимните очаквания, който е производен на принципа на правна сигурност, не е абсолютен. При преценка за евентуално нарушаване на посочените принципи, първо трябва да се извърши проверка за предпоставките за тяхното приложение, а след това да се претеглят спрямо останалите основни принципи на правото. Принципът на легитимните очаквания обикновено намира приложение при отношения на неравнопоставеност, когато определена институция е породила основателни надежди в частноправен субект /а не при договорни отношения между равнопоставени страни, какъвто е настоящия случай/ и изисква кумулативното изпълнение на следните три условия: 1. публичен орган да е предоставил на заинтересованото лице конкретни, безусловни и непротиворечиви уверения, произтичащи от оправомощени и достоверни източници; 2. тези уверения да са от естество да породят оправдано очакване в съзнанието на този, до когото са адресирани и 3.дадените уверения да са съобразени с приложимите норми. Когато някое от посочените условия не е налице, не съществуват и правни очаквания, на които да се предостави защита. В конкретният случай, заявената претенция произтича от неизпълнение на договорни задължения. Горепосочените предпоставки не са налице, защото страните по делото са постигнали конкретни и ясни договорки помежду си, с които точно и недвусмислено са установили своите права и задължения. В този смисъл е неоснователно искането на касатора за оправяне на преюдициално запитване към СЕС по посочения въпрос за приложимостта на принципа на легитимните очаквания, защото е очевидно, че отговорът на същия не е необходим за разрешаване на спора и тъй като спорът по делото /доколкото не касае държавна помощ/ не е свързан с приложение на правото на ЕС, а с националното /в частност ЗЗД/. Пред вид изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал.8 ГПК, вр. с чл.25а от Наредба за заплащането на правната помощ, в полза на ответната страна следва да се присъдят претендираните разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 80лв. Мотивиран от изложеното Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение