Определение № 50926 от 09.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1737/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Й. Д. срещу решение № 189 от 30.11.2021 г. по в. гр. д. № 1568/2021 г. на Старозагорски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260570 от 23.06.2021 г. по гр. дело № 369/2021 г. на Старозагорски районен съд в обжалваната му част относно режима на лични отношения на бащата Р. И. В. с малолетното дете Н. Р. В., род. на 21.09.2020 г., определен на основание чл. 127, ал. 2 СК. Жалбоподателката поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че в мотивите на решението на окръжния съд е посочено, че определеният от първоинстанционния съд режим на лични отношения между бащата и детето е рационален, но в противоречие с този извод е посочено, че тези мерки следва да бъдат променени; анализирано е изявление на детето, което е на 1 годинка и такова не е давано по делото или пред който и да било, защото детето не може да говори; посочени са показания на свидетели на стр. 6, а такива свидетели въобще не са разпитвани по делото; изведени са изводи въз основа на социален доклад, съдържащ данни за манипулиране на детето и поведение на майката, каквито данни липсват в приетия социален доклад; детето Н. никога не е живяло в жилището на бащата, както е посочено във въззивното решение. Поддържа, че се чувства унизена от тези „предположения“ на окръжния съд, още повече, че в делото се съдържат достатъчно данни за търпими отношения между бащата и майката, изцяло в интерес на детето. Моли определеният режим на лични отношения да бъде съобразен с висшия интерес на детето, с ниската му възраст и с обстоятелството, че родителските права се упражняват от майката. Счита, че за да се чувства детето спокойно, то първо трябва да свикне с присъствието на баща си, след това в обстановката в дома му и чак след това режимът да е с преспиване. Посочва, че при определения от въззивния съд режим, бащата ще следва изведнъж да храни и приспива дете, за което не се е грижил никога, в друг град, различен от неговото местоживеене, и то навън или в друго място, неизвестно какво. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторката Д. релевира бланкетно основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по следните въпроси: Какви са предпоставките за определяне на режима на лични отношения между родителя, който не упражнява родителските права и детето – интересът на детето или отношенията между родителите и детето? Следва ли да се отчитат конкретните условия и характеристики на поведение на бащата и детето с оглед неговото правилно развитие?. Ответникът по касационната жалба - Р. И. В. не подава отговор. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна в производство по молба с правно основание чл. 127, ал. 2 СК, т. е. тя е допустима. В производството по чл. 127, ал. 2 СК, на основание чл. 59, ал. 6 СК, първоинстанционният съд е изслушал страните. Касаторката е заявила, че с бащата са разделени още преди раждането на детето; от самото раждане на детето само майката полага грижи за него, като бащата го е виждал само два пъти (първия път е бил няколко дни след раждането, когато ответникът е дошъл в [населено място], за да припознае детето, а втория път е бил около Великден, когато е дошъл да го види за около час и половина); през останалото време бащата се е обаждал и му пускали детето на видеоразговор да го види; майката изрично е уведомила бащата, че може да вижда детето, стига времето да позволява - да не е студено, да не вали, но той не пожелал извън тези два пъти; бащата сам е определил издръжката за детето и превеждал всеки месец по 130 лв., които според майката са недостатъчни; помощ й оказвали родителите й, при които живее с детето. Бащата В. е заявил, че Д. не му е разрешила да присъства на раждането, макар да е искал, както и че са му съобщили за раждането на детето два дни по-късно; той дошъл след раждането в [населено място] и подал заявление за припознаване на детето, като тогава майката му позволила да го види само за пет минути, а след това виждал детето само на камера; майката не му разрешавала да вижда детето, като изтъквала различни причини - че било студено, заради пандемията; преди Великден видял детето за около час и половина; декларирал е намерение да идва редовно и да вижда детето след като съдът определи режим на лични отношения; за издръжката на детето счита, че са достатъчни 300 лв., от които той да заплаща 150 лв. и останалите да се поемат от майката. Въззивният съд е посочил, че във въззивната си жалба Д. е поискала намаляване на времето за личните контакти на бащата и детето, обосновано с изключително ниската възраст на Н., като първоинстанционният съд е определил стандартен режим - две недели от месеца без преспиване при бащата и двадесет - тридесет дни през лятото, като до навършването на 1 годишна възраст на детето режимът на свиждане е определен за няколко часа, в присъствието на майката. Подчертал е, че при определяне на режима на лични отношения на детето с неупражняващия родителските права родител следва да се изхожда от интереса на детето. Приел е за установено от приетите по делото доказателства (разпитаните по делото свидетели, заявленията на страните по чл. 59, ал. 6 СК и социалния доклад на Д "СП" – Стара Загора), че за периода от раждането си детето живее трайно при майката, която изцяло полага грижите за отглеждането и възпитанието му, но в интерес на детето е да бъде включен в тези грижи и бащата. Посочил е, че страховете на майката, изложени във въззивната й жалба, от контактите на детето с неговия баща са напълно неоснователни. Действително до момента бащата не е участвал в грижите за детето и не би се справил без нейна помощ и напътствия, ако трябва да се грижи за детето сам, но за да свикне да го прави, то трябва да му бъде позволено и да започне да прекарва все повече време с детето си, за да може и детето да свикне със своя баща. Доводът на Д., че е по - удобно контактите на бащата с детето да бъдат в събота, за да могат тя и родителите й да прекарват време в неделя извън града, също е намерил за неоснователни. Посочил е, че детето живее с баба си и дядо си по майчина линия и те прекарват време с него всеки ден, така че за тях събота или неделя не следва да е от значение. Определящ е интересът на детето, изискващ създаване на връзка и общуване в рамките на подходящ режим на лични контакти с бащата, когото детето все още не познава, и поради обстоятелството, че В. работи в събота, то най-подходящ ден за лични контакти с детето остава неделя. Счел е, че в началото се налага контактите на детето с бащата да стават в присъствието на майката, като тя следва да запознае бащата с навиците на детето в начина на хранене и приспиване, за да може той да започне да го прави сам, но няма причина режимът за лични контакти да бъде така ограничен за дълъг период от време. Посочил е, че и на три и на седем годишна възраст на детето, на майката все ще й е трудно да оставя детето само под грижите на баща му, но в интерес на Н. е тя да има пълноценен контакт както с баща си, така и с неговите роднини, които се явяват и баба и дядо на това дете по бащина линия и са от кръга на най - близките му роднини. Въззивният съд е намерил, че от самото процесуално поведение на Д., става ясно нежеланието й да дава детето, да се опознае и сближи с неговия баща, като се изтъкват пречки от различно естество, които са преодолими. С оглед на това е заключил, че не е необходим по -дълъг адаптивен период от определения от първоистанционния съд (до навършване на 1 година на детето – всяка първа и трета неделя от месеца от 10 ч. до 16 ч. в присъствието на майката и от 1 година до навършване на три години – всяка първа и трета неделя от месеца от 10 ч. до 16 ч., без присъствието на майката, а след 3 годишна възраст – всяка първа и трета седмица от месеца от 10 ч. в събота до 18 ч. в неделя с преспиване и 20 дни през лятото, при съответното разпределяне на Коледните, Новогодишните и Великденски празници). Посочил е и, че в грижите за детето, бащата ще бъде подпомаган от своите родители, които също желаят да имат връзка с внучката си. Детето следва да общува и с двамата си родители и с роднините им, за да се формира като пълноценна личност. Личните отношения не следва да се осъществяват в присъствието на майката, когато липсва заплаха за детето, а присъствието на майката би обезсмислило личния характер на отношенията между бащата и детето и ограничаването на контактите, съчетано с установена явна неприязън на майката и нейните близки към бащата, е и предпоставката за по-тежки психически последици и за проява на синдрома на родителското отчуждаване. По основанията за допускане на касационно обжалване: Наведените доводи и обстоятелства в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на касаторката, дори да осъществяват общото, не осъществяват сочените допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Налице е задължителна съдебна практика за обстоятелствата от значение при определяне на режима на лични отношения между дете и родител, за дължимата тяхна оценка от решаващия съд и за отразяването им в мотивите на съдебното решение, обективирана в Постановление № 1 от 12.11.1974 г. на Пленума на ВС, чиито задължителни разрешения са възпроизведени в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС (решение № 334 от 06.01.2016 г. по гр. д. № 2202/2015 г. на Четвърто г. о.; решение № 162 от 27.07.2015 г. по гр. д. № 7228/2014 г. на Трето г. о.; решение № 294 от 11.11.2015 г. по гр. д. № 1454/2015 г. на Четвърто г. о. и др.), която е съобразена от въззивния съд в атакуваното решение. Според задължителните разрешения в ППВС № 1 от 12.11.1974 г., в ТР № 1 от 03.07.2017 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСГК на ВКС и в практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, предоставянето на упражняването на родителските права, определянето на местоживеенето на децата и на мерките за личните контакти, следва да бъдат определяни конкретно, при преценка не на отделни обстоятелства, а на съвкупността от обстоятелствата на конкретния случай, на базата на задълбочена съпоставка на всички правнозначими критерии, изведени по тълкувателен път в горепосоченото ППВС, които не са изчерпателни. Установено е разбирането за степенуване на правнозначимите критерии по решаваща значимост: възпитателските качества на всеки от родителите, морален облик, начин, вид, продължителност, ефективност на полаганите от родителя грижи към детето, на изразената му готовност да живее с детето не само като заявление, но и като реално предприети действия за това, пола и възрастта на детето с оглед неговите нужди, изследване към кого от двамата родители в по-голяма степен то е привързано и защо, разполага ли родителят с помощта на трети близки лица, на които при нужда може да разчита, включително съобразяване със социалната среда, в която предстои да живее детето, не само като финансови и материални възможности, но и като начин на живот и възпитание, обучение. Необходимо е извършването на цялостна преценка въз основа на многопосочен комплекс от обстоятелства, които да бъдат анализирани единствено в светлината на висшия интерес на децата, за съблюдаването на който съдът следи служебно. Въззивният съд, съобразявайки всички горепосочени правнозначими обстоятелства, преценявайки ги единствено в контекста на защитимия интерес на малолетната Н., е преценил за по – удачно с оглед по - добра ефективност на мерките относно личните отношения на детето с бащата, недопускане на родителско отчуждение от него и преди всичко заради интереса на детето от пълноценна връзка и с двамата му родители, постепенен режим на лични контакти, с време за адаптация на детето, първоначално само в присъствието на майката, след това без нейно присъствие, но и без преспиване при бащата, и след 3 годишна възраст, когато се предполага, че е изградена необходимата връзка между детето и бащата – с преспиване в дома на бащата, където той ще бъде подпомаган от своите родители. По този начин се постига удовлетворяване на необходимостта на детето от общуване с другия родител, при когото то не живее – бащата, както и недопускане на евентуално възможен, при настоящите липсващи контакти, синдром на родителско отчуждение от бащата, който не само не е в интерес на детето, но и би могъл да бъде ценен в друго съдебно производство като променени обстоятелства както досежно определения режим на лични отношения с бащата, така и досежно предоставянето на упражняването на родителските права. Действително въззивният съд е допуснал инкорпорирането в мотивите на своето решение на текстови пасажи, които вероятно са привнесени от друго негово решение по друго дело (изявление на детето пред съда, което е на 1 годинка и такова не е давано по делото; позоваване на показания на свидетели, които не са разпитвани по делото и на социален доклад, съдържащ данни за манипулиране на детето от майката, каквито данни липсват в приетия по делото социален доклад и др.), но това не се е отразило на решаващата му дейност, при която са съобразени всички приети по настоящото дело доказателства, ценени в тяхната взаимовръзка, като не се е стигнало до подмяна на установените факти по процесната спорна съдебна администрация на граждански правоотношения. Фактическите и правни изводи на въззивния съд досежно определения режим на лични отношения на детето Н. с бащата съобразяват действителните отношения между родителите и между детето и всеки един от двамата, както и всички релевантни обстоятелства, от значение за такъв режим при приоритетното зачитане на интереса на малолетната Н.. Съобразяването на въззивното решение с безпротиворечивата и многобройна практика на ВС и ВКС по поставения въпрос за правнорелевантните обстоятелства при определяне на мерките на лични отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права и тяхната оценка в мотивите на съдебното решение, изключва осъществяването не само на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но и на другото релевирано от касаторката допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. На основание изложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение