Определение № 5081 от 06.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2757/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от прокурор при Апелативна прокуратура - София, като представител на Прокуратурата на Република България, срещу въззивно решение № 598 от 11.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2581/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 3877 от 28.06.2024 г. по гр. д. № 11887/2023 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, в която на основание чл. 2б ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на А. Д. М. сумата 30 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на нарушение на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. на ВОП – [населено място], а към момента ДП № II-048/1999 г. на ВОП – [населено място], за периода от образуване на делото от м. януари 1991 г. до датата на предявяване на иска – 23.10.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на предявяване на иска – 23.10.2023 г., до окончателното и изплащане. С решението са присъдени разноски. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация – А. Д. М., подаден чрез адв. М. И.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението, излага и становище по същество за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: Не е било спорно между страните е и установено от представените по делото писмени и събраните гласни доказателства, че ищецът А. Д. М. е сред българските граждани, върху които е била упражнена държавна принуда – насилствена промяна на имената им чрез репресия, лишаване от свобода и въдворяване в Белене. По повод на тези действия на държавата е образувано на 30.01.1991 г., сл. д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. д. № 781-Н/98 на СВОП, а понастоящем с № II-048-99 по описа на ВОП, придобило обществена известност като делото за „възродителния процес“. Към датата на предявяване на настоящата искова молба 23.10.2023 г. и към момента, горепосоченото производство е все още в своята досъдебна фаза. Установени са със свидетелските показания на св. Х. Х. посочените като презумптивни вреди – ищецът все чакал резултат от процесното наказателно дело, бил тревожен и изтормозен. От показанията не се установяват негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива от необоснованата продължителност на следственото дело. Не се установява по делото продължителността на воденото производство пряко да е рефлектирала върху начина на живот на ищеца или да е причинило други неудобства, извън обичайните. Софийският градски съд е заключил, че е житейски логично ищецът да е понесъл и емоционални болки и страдания от необосновано продължилото във времето разглеждане на делото – 27 години, което в голяма степен е обусловено от изключителният интензитет на преживените болки и страдания от лишаването му от свобода и принудителното изселване. Тъй като последните са били така интензивни, интензивни са и негативните психически изживявания от липсата на справедливост и възмездие за извършеното, от заплахата преживяното да се повтори, тъй като не е признато за незаконно и извършителите наказани. Акцентирал е, че ищецът е проявявал заинтересованост от развитието на делото, участвал е в сдружение създадено за да влияе положително на развитието му, бил е ангажиран и като участник в делото. Въззивният съд при споделяне на фактическите и правни изводи на СГС, към които е препратил на основание чл. 272 ГПК, е приел още, че фактът, че процесното наказателно производство, образувано през 1991 г., не е приключило, удостоверява сам по себе си пряко предпоставката на чл. 2б ЗОДОВ. Изложил е, че към момента вече е изтекла и давността по НК за търсене на наказателна отговорност. Абсолютно незащитимо и от правна, и от житейска гледна точка е да се приеме, че визираният в закона „разумен срок“ за приключване на наказателния процес, все още не е изтекъл. Безспорно за ищеца, като пряко пострадал в лично качество от посочената репресия – физически и психически, е налице правен и преди всичко житейски и морален интерес /право/ да иска приключване на наказателното производство със справедлива осъдителна присъда. Възприемането на противната логика би лишила пострадалия от всякаква правна защита. Настоящото производство по чл. 2б ЗОДОВ се явява на практика единствената правна възможност за защита на правата на М.. Иск с каквато и да е друга правна квалификация би се явил или процесуално недопустим, или погасен по давност. Обстоятелството, че ищецът е претърпял и търпи неимуществени вреди следствие от продължаващата висящност на процесното наказателно производство; следствие от фактическата и правна невъзможност да бъде получено морално възмездие за претърпените физически и психически страдания, следва да се презумира. Отделно от това този факт е и доказан по делото със свидетелските показания. Като краен резултат искът е уважен на сумата 30 000 лева, ведно със законната лихва от исковата молба, явяваща се справедлив размер на обезщетението и е отхвърлен за горницата до претендираната от ищеца сума от 124 000 лева. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Касаторът сочи основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирал е следните правни въпроси: 1. „Дали наказателното производство в конкретния случай определя граждански права на ищеца по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС?“; 2. „За определянето на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД; относно съобразяване на размера на присъденото обезщетение от съдилищата в аналогични случаи?“ и 3. „Подлежи ли на доказване в производството по чл. 2б ЗОДОВ началният момент, от който у ищеца са възникнали очаквания за разглеждане и решаване на делото в разумен срок и с какви доказателства се установява този момент; по какъв начин се определя периодът, за който се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, когато не са представени доказателства за началната дата, от която конкретният ищец е започнал да търпи душевни болки и страдания от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок?“. Сочи, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката, обективирана в решение № 69 от 29.04.2020 г. по гр. д. № 3169/2019 г. на ВКС, IV г. о., вторият въпрос с т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2004 г., т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 140 от 29.06.2023 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 6 от 11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 60265 от 20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 50031 от 22.02.2023 г. по гр. д. № 1077/2022 г. на ВКС, IV г. о., решение № 73 от 02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 50030 от 09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на ВКС, IV г. о., решение № 50038 от 01.03.2023 г. по гр. д. № 2093/2022 г. на ВКС, IV г. о., решение № 60277 от 6.01.2022 г. по гр. д. № 9/2021 г. на ВКС, IV г. о., както и определение № 455 от 30.11.2020 г. по гр. д. № 3527/2020 г. на ВКС, IV г. о., а третият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2 ГПК Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Атакуваното решение е валидно и допустимо. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси. По първия и третия въпроси е налице трайна и безпротиворечива практика на ВКС, че в случаи като настоящия, когато за разследване на извършени през време на „възродителния процес“ престъпления, което и към настоящия момент е висящо на досъдебна фаза /продължителността на досъдебната фаза на конкретния наказателен процес е повече от 30 години/ и ищецът е бил лишен от възможността да се конституира като частен обвинител и граждански ищец, което е допустимо само в съдебната фаза на производството, то в резултат на продължилото извън разумните срокове наказателно производство ищецът е претърпял вреди, изразяващи се в разочарование от това, че дълги години няма изгледи за приключване на делото, страх, че обвиняемите ще останат ненаказани, излъгани очаквания за възмездие за погазените му права и достойнство, загуба на доверие в институциите и усещане за липса на справедливост, тези вреди следва да се обезщетят по реда на чл. 2б ЗОДОВ. Паричното обезщетение за неимуществени вреди от деликта по чл. 2б ЗОДОВ се дължи за целия установен в производството период на забавяне от януари 1991 г. до момента на предявяване на иска в съда. Тези правни разрешения са приети и от въззивния съд разглеждащ делото, поради което по въпросите не се разкриват поддържаните допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. С втория въпрос, отнасящ се до критериите за определяне на справедливо обезщетение по чл. 52 ЗЗД, касаторът се домогва да докаже, че въззивният съд не е отчел значението на всички обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия за справедливост, поради което е присъдил завишен размер на обезщетението за неимуществени вреди. В практиката на ВКС, установена в ППВС № 4/1968 г., решение № 60242 от 13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 62 от 29.06.2023 г. по гр. д. № 4227/2022 г. на ВКС, III г. о. и други, е възприето разбиране, че при присъждане на обезщетение за вреди, които са пряка последица от неразумно забавените действия на правозащитните органи, размерът на обезщетението се определя по справедливост съобразно конкретно установените за случая релевантни обстоятелства при съобразяване и на наличието на оборима презумпция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. Справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се съобразят от съда. Такива са освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства /вида на делото, личността на увредения, здравословно състояние и други/, още общата продължителност на производството и доколко то се явява над „разумния“ срок, предвид спецификите на конкретното дело; ангажираността на страната в съдебното производство; повлияло ли е и как воденото производство върху начина й на живот; значението на делото за страната /вкл. - процесуалното й качество в него/ и други. Тежестта на горните обстоятелства, които не са изчерпателно посочени, се преценява от съда с оглед конкретния спор по чл. 2б ЗОДОВ. Следва да се посочи и че в самата разпоредба на чл. 2б ЗОДОВ законодателят примерно е изброил обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди – общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти, които са от значение за спора. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Такава преценка е направил и решаващият състав в обжалваното решение, като е съобразил горните критерии и правните му изводи не противоречат на разрешенията, дадени с последователната съдебна практика на ВКС, включително тази, която страната сочи и прилага. Само за пълнота, следва да се посочи, че за причинените от тъй наречения „възродителен процес“ вреди може да търси обезщетение по реда на специалния Закон за политическата и гражданска реабилитация на репресирани лица. Вредите от престъплението, в случая от тъй наречения „възродителен процес“, са други различни вреди от тези, които се обезщетяват на основание чл. 2б ЗОДОВ и затова обезщетението по реда на ЗПГРРЛ не е пречка да се претендират вреди от забавеното наказателно производство /вж. решение № 140 от 29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на ВКС, III г. о./. Съобразно горните изводи, не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Решението не е очевидно неправилно. От съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Описаните пороци липсват. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение