Определение № 50143 от 06.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 971/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Гюнюл Г. Х. и Гъкче Г. Х., чрез техния баща и законен представител Г. Х. М. против решение № 30/27.01.2022 г. по т.д.№ 643/2021 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260051/13.08.2021 г. по т.д.№ 66/2019 г. на Окръжен съд - Шумен. С потвърденото решение са отхвърлени предявените от касаторите - ищци искове против ЗД „ Бул Инс „ АД, за присъждане обезщетение за неимуществени вреди, търпими от смъртта на техния дядо - Х. М. А., настъпила при ПТП от 05.12.2015 г., причинено по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите лек автомобил. Намират необоснован извода на въззивния съд, че не установяват материалноправна легитимация да претендират обезщетение за неимуществени вреди, като лица извън кръга на легитимираните, очертан в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., съобразно задължителните указания в ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк.дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Считат, че въззивният съд е пренебрегнал съществени за правния резултат обстоятелства, като това, че починалият е полагал да ищците грижи, със съдържание на родителски, поради липса на възможности и непригодност на собствените им родители, както и че са живеели в общо домакинство през цялото време. За сметка на това, намират несъстоятелно позоваването на съда на крехката им възраст, като предпоставка да не се счита изградена приживе пълноценна емоционална връзка. Акцентира се на невъзможността - материална, но и емоционална - на родителите да предоставят пълноценни грижи и издръжка, поради което отглеждането и възпитанието на децата е поето от починалия и съпругата му, в собствения им дом. Значимо се сочи обстоятелството, че по-голямата част от негативните последици от липсата на починалия родственик, ще бъдат усетени и реално преживени от малолетните сега деца тепърва, в течение на тяхното израстване, поради което е ирелевантно дали в момента осъзнават какво са изгубили. Правят се паралели с обезщетяването на търпими неимуществени вреди от заченато, но неродено дете. Въззивният съд не е отчел спецификите на конкретния казус, не е изследвал самостоятелно фактическата обстановка по делото и не е формирал собствени, обосновани въз основа на нея, правни изводи, в съответствие с доводите във въззивната жалба, останали необсъдени. Ответната страна – ЗД „Бул Инс„ АД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради необоснованост на общия селективен критерий – формулираните въпроси не кореспондират с решаващите мотиви на въззивния съд. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: В обосноваване на материалноправната си легитимация по иска по чл. 226 ал.1 КЗ / отм ./, като внуци на починалия при ПТП Х. М. А., в исковата молба ищците са се позовали на следните факти / изключая оценъчни изводи за съдържанието и характера на съществувала между тях и починалия връзка /: починалият изпълнявал основна роля в отглеждането и възпитанието на ищците, осигурявал издръжката им, полагал изключително много грижи за тях, децата изключително силно се привързали към дядо си. Към датата на смъртта му ищците са били на 1и 3 годинки. За установяване на тези обстоятелства са допуснати и разпитани свидетели. Св. Ф. Р. заявява, че ищците, баща им, починалият и съпругата му / баба на ищците / са живеели заедно, в общо домакинство в [населено място]. Починалият им купувал дрехи, подаръци за Нова година, плащал таксите за детската градина, осигурявал храната и издръжката на семейството, защото сина му – баща на ищците и жена му – не работели. Починалият споделял, че много се радва на внуците си. Работел като овчар, затова общуването му с децата било предимно през зимните месеци. След смъртта му на децата им било мъчно. Свидетелката сочи, че бащата на ищците се хващал на каквато има работа, инцидентно и не отрича, че същият се е грижел за тях. Свидетелят Р. Ш. споделя, че починалият гледал внуците си, когато баща им отсъствал, основно през зимните месеци, когато не работел като овчар, а през останалото време, като се върне от работа. В обхвата на тези грижи сочи децата да са нахранени, със сухи дрехи, да е топло в къщата, да не излизат навън. Починалият постоянно говорел за внуците си, искал да ги изучи. Свидетелят потвърждава, че грижи за децата са полагали не само дядо им, но и баба им, и баща им, както и че последният работел, когато намери какво. Свидетелят изразява съмнение, дали тригодишният внук си спомня за дядо си, давайки показания относно исравнявайки с връзката на починалия с третия ищец, който не е страна в спора пред настоящата инстанция и е бил по-голям към момента на смъртта. Свидетелят споделя знание, че децата на починалия / ерго бащата на ищците / са отглеждани в социални домове, като малки. Св. Н. Х. също сочи, че починалият се грижел за децата, като им купувал „ това – онова „ от магазина, държал се добре с тях, разхождал ги. Майката на децата се грижела за децата също, били облечени горе-долу добре. И този и предходният свидетел сочат, че майката не била много добре, без да уточняват в какъв смисъл, поради което бабата и дядото по бащина линия се грижели повече за внуците. Свидетелят споделя впечатления от семейството, получени от посещаване на дома им 2-3 пъти. Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете на касаторите. За да потвърди отхвърлителното решение на първоинстанционния съд, въззивният е приел, че липсва доказана изключителност във връзката между ищците и починалия приживе. Не е изложен самостоятелен анализ на установените факти, но решението препраща към мотивите на първоинстанционния съд, на основание чл. 272 ГПК. Съдът е приел, че полаганите грижи за отглеждането им и емоционалната привързаност на починалия към внуците са обичайни за родствена връзка от този вид. Приел е, че водещо е не съдържанието на осъществяваната от починалия грижа, а тяхното отношение към него / т.е. изградена двупосочна връзка приживе / и какви болки и страдания им е причинила загубата му. Направен е извод, че предвид невръстната си възраст ищците не биха могли да помнят дядо си, да осъзнават загубата и да изпитват скръб и страдание от смъртта му, но дори да има някакви негативни изживявания, те биха били краткотрайни и с нисък интензитет. Акцентирано е на факта, че родителите на ищците са живи и могат да бъдат тяхна морална и материална опора в бъдеще. Така съдът е приел, че описаните отношения не доказват изключителност на изградената връзка, която да надхвърля рамките на традиционно установените в националния ни бит отношения между деца и прародител и не са налице предпоставките за обезщетяването им, по изключение, съгласно ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК касаторите формулират следните въпроси: 1/ Фактът, че малолетното дете няма спомен за своя родственик и не осъзнава значението на загубата му, поради ниската си възраст, обуславя ли невъзможност да търпи неимуществени вреди ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с решение по т.д.№ 32/2012 г. на ІІ т.о. на ВКС; 2/ Какви са критериите за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие смъртта на техния дядо ? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза, с ТР № 1/2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС; 3/ Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи, съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга насока ? – допълнителният селективен критерий е обоснован с решения по гр.д.№ 4604/2014 г. на ІV г.о., т.д.№ 1106/2010 г. на ІІ т.о., гр.д.№ 4744/2008 г. на ІІ т.о., т.д.№ 866/2012 г. на І т.о. ,т.д. № 377/2011 г. на ІІ т.о. и определение по т.д.№ 2766 / 2019 г. на І т.о. на ВКС. В ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС е прието, че: „От гледна точка на чл.52 ЗЗД справедливо е и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия п о с т о я н н а, т р а й н а и д ъ л б о к а емоционална връзка, заради с ъ д ъ р ж а н и е т о на която търпят морални вреди и страдания от смъртта му, сравними с интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките”; „ Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г., следва да се допусне като и з к л ю ч е н и е – само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи о с о б е н а б л и з о с т, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди / наред с най-близките на починалия или вместо тях – ако те не докажат,че са претърпели вреди от неговата смърт/”. Изрично е разграничено, че отношения на взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост сами по себе си не предпоставят обезщетяване, а само тогава, когато конкретни житейски обстоятелства са превърнали привързаността в толкова силна, че смъртта на съответния родственик / извън кръга на лицата по ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. / е станала причина за болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването н а трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт с е р и о з н и / като интензитет и продължителност / морални болки и страдания. Видно е, че формулираният първи въпрос е в директно противоречие с подлежащите на установяване в конкретната хипотеза факти, задължителна част от които е съдържанието на връзката между ищците и починалия приживе, спрямо която споменът им за него и осъзнаването смисъла на загубата нямат отношение. Те имат отношение към втория, кумулативно изискуем за присъждане на обезщетението по изключение елемент – търпими от загубата болки и страдания, надхвърлящи обичайните за връзката дядо - внуче. Поради това, въпросът не удовлетворява изискването за правен, тъй като, дори да би бил даден отговор в поддържания от касаторите смисъл, същият не би могъл да предпостави различен правен резултат. Както се посочи по-горе, самата искова молба не излага конкретни житейски обстоятелства, предпоставили двупосочна, дълбока емоционална връзка между дядо и внуци приживе, допускаща по изключение обезщетяването им, като лица извън кръга, очертан в ППВС № 4/1961 г., ППВС №5/1969 г. и ППВС № 2/1984 г., което, именно, съществено обстоятелство въпросът не отчита и спрямо каквато материалноправна легитимация е неотносимо посоченото решение по т.д.№ 32/2012 г. на ІІ т.о. на ВКС. Ищец по същото е лице от кръга по ППВС № 4/1961 г. – малолетен син, претендиращ обезщетение за неимуществени вреди от смърт на родител. Дори да се счете обоснован общия, не се явява обоснован допълнителния селективен критерий с посоченото решение .В касационната жалба се навеждат доводи за полагана изключително от починалия грижа за ищците, поради „ липса на родителски капацитет“, но довод за заместваща родителската грижа, поради невъзможността и неполагането й по какъвто и да било начин от родителите на ищците или от друго лице / напр. бабата на децата /, исковата молба не съдържа, а и се опровергава от събраните свидетелски показания. Отделно стои въпросът съдържанието на споделената от свидетелите грижа удовлетворява ли изискването за нормална, адекватна, всестранна - не само в битов, но и в духовен план. Вторият въпрос е формулиран като фактологичен, изискващ отговор за правилността на конкретното въззивно решение, а не по приложението на правна норма или правен принцип, на които са основани решаващите мотиви на въззивното решение. Но дори да се пренебрегне внесената в същия конкретност, въпросът отново не обосновава общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не е ориентиран към конкретно, несъобразено от съда обстоятелство, значимо за правния резултат. Преценимите критерии са посочени именно в ТР, с което се обосновава допълнителния селективен критерий, а със задължителните указания в него въззивното решение е съобразено. Третият въпрос не удовлетворява изискването за правен, тъй като не кореспондира с касационен довод за конкретно пренебрегнато от съда, но доказано по делото обстоятелство, от естество да предпостави различен правен резултат. Не съставлява такова обстоятелство неупоменаването от съда изрично, че ищци и пострадал са обитавали общо домакинство, още повече, че в същото са живеели и родителите на ищците. Общото обитаване само по себе си не презумира съдържание на изградената приживе връзка. Заместваща изцяло родителската грижа от страна на починалия, поради невъзможност и непригодност на родителите да я осъществяват, не се твърди в исковата молба и не се установява от доказателствата. При това адекватността й не предполага само грижи за храна и топъл дом. Свидетелски показания за това в какво се е изразявало общуването между ищците и починалия и за възникнали между тях обич и привързаност, за каквито невръстната възраст не би била пречка, не са събрани. Следователно, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, а ответната страна следва да бъде възмездена за понесени в производството разноски. Същата претендира заплатено адвокатско възнаграждение от 2 100 лева с ДДС, за защита срещу всеки от касаторите или в общ размер от 4 200 лева с ДДС. Договорите за правна помощ служат и като разписка за получаването на сумите в брой. Не е представена данъчна фактура, с начислен ДДС от пълномощника. Чистият размер на платеното адвокатско възнаграждение / без ДДС / възлиза на 1 750 лева. Минималният размер на дължимото такова за защитата по касационната жалба на всеки от касаторите / при обжалваем интерес 40 000 лева /, съгласно чл. 7 ал. 2 т. 4 вр. с чл. 9 ал.3 от Наредба № 1 / 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 1 297,50 лева или 2 595 лева общо. Касаторите са направили възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78 ал. 5 ГПК, което настоящият състав намира за основателно, за суми в размер над 1 300 лева или над 2 600 лева общо, като съобрази обхвата на касационното обжалване – сведено до материалноправната легитимация на ищците, преценима единствено и само въз основа на свидетелски показания, както и идентичността на осъществяваната от ответната страна защита спрямо всеки от касаторите. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение